събота, 27 декември 2014 г.

Галин Никифоров >> Лисицата

Една жена, един мъж, една митична лисица...

   Ирландия, град К., област Килкени, 1301 година

   От сутринта беше започнал да прехвърча сняг и оловносивото небе приличаше на огромен натежал купол, готов да рухне върху премръзналото градче. Някъде далеч злобно пролайваха кучета, но леденият вятър разнасяше острите накъсани звуци и те утихваха като приглушен звън от сребърни монети.
   Върху малко каменисто възвишение недалеч от градчето чернееше порутена къща с ограда от разкривени от влагата дъски. Наклоненият ѝ комин едва се държеше, а каменните плочи по покрива є бяха напукани като устните на умиращ от жажда човек. В двора пред къщата стоеше конски впряг с „клетка за вещици“, сложена на дървена платформа с колела. По клетката белееха черепи на козли за гонене на демони и котешки опашки за примамване на женски духове, а за двойната капра на впряга бе вързано огромно черно куче, върху чийто нашийник с метални бодли бе изписано „Oderint, dum metuant“.
   Двама мъже с посивели от студа лица стояха до конската кола и намръщено гледаха към къщата. Единият – джудже в черни дрехи и черни ботуши, отдалеч приличаше на дете, облечено като възрастен, а другият бе чудовищно як мъжага с бичи врат и дълга до раменете тъмноруса рунтава коса, облечен в свещеническо расо. Двамата бяха ловци на вещици, на хора – вълци и на убийци, и на разсъмване бяха уловили поредната си жертва. Знаеха, че жената, която преследваха – убийца с легендарна слава, беше бременна, и бяха изкарали късмета да я хванат точно когато започваше да ражда. Изгониха от къщата старицата, която помагаше при раждането, и показаха на стопанина – грубоват мъж, отглеждащ петли за продан, църковните разпореждания, като му казаха кои са те и коя е жената, която бе приютил в дома си. След това го избутаха грубо навън и му забраниха да влиза в къщата, после търпеливо зачакаха в двора раждането да приключи, с тайната надежда проклетницата, лишена от всякаква помощ, да умре и така да си спестят превозването ѝ през почти цялата страна.
   През последния половин час виковете на родилката бяха започнали да се разреждат и да утихват. Гледачът на петли, изпълнен със страх да не му бъдат конфискувани парите, които бе взел от жената срещу гостоприемството си, крачеше безцелно из градината зад къщата и се вкаменяваше всеки път, щом я чуеше да крещи от болка.
   – Започнах да измръзвам – каза по едно време джуджето. – Не трябваше да я чакаме да ражда! Трябваше да я хвърлим в клетката и да тръгнем. Нямаше да издържи дълго по пътя.
   Огромният мъжага се намръщи и се загледа в далечината.
   – Винаги се оплакваш – каза кисело той.
   Джуджето го погледна и поклати недоволно глава.
   – Tá sí ina ollphéist! Съсипала е живота на четирима богати мъже и всеки път е наследявала цялото им имущество, после го е раздавала на дяволските си отрочета, пръснати из цяла Ирландия. Има дузина деца, за които знаем, но съм сигурен, че има поне още толкова, за които не знаем.
   – Е, не може да ѝ се отрече, че е била добра майка... – измърмори едрият мъжага.
   Джуджето отри няколко снежинки, полепнали по бузите му, и погледна към гледача на петли, който приближаваше с тежки стъпки, прегърбен от тежките си мисли. Със сплъстената си коса и оръфани дрехи той приличаше на продавач на индулгенции, който отдавна не е продал нищо.
   Когато приближи, мъжът закърши ръце и понечи да заговори, но смущението беше прогонило думите му и той започна да пристъпя глуповато от крак на крак. Почеса се по главата, изсумтя шумно няколко пъти и когато отвори уста, неочаквано намерил това, което искаше да каже, протяжно скърцане зад гърба му прекъсна намерението му.
   Тримата мъже едновременно извърнаха глави и с изумление видяха как входната врата на къщата се отвори и отвътре излезе родилката, понесла голям пашкул от завивки, който притискаше към гърдите си. Беше наметнала вълнен шал върху парцаливата си рокля, а дългата ѝ катраненочерна коса се развяваше зад нея на едри кичури, приличащи на дяволски опашки. Лицето є бе бяло като мляко, черните є очи бяха кръвясали от безсъние и умора, а по устните ѝ сивееха топчици съсирена кръв.
   Кучето край клетката се стресна от появата є и силно се разлая, а конете затропаха неспокойно с копита и разтърсиха гриви.
   Жената бавно се приближи, огледа мъжете, след това, без да каже и дума, подаде пашкула на гледача на петли. Той стреснато го взе и я загледа с отворена уста.
   Тя заметна вълнения шал над рамото си, придърпа надолу ръкавите на роклята си и отметна горната завивка на пашкула. Едно бебешко личице се показа отдолу и розовите му устнички се раздвижиха и премляснаха, без то да отвори очи.
   – Ще я наречеш Нора и ще я пазиш като своя дъщеря – каза тя на гледача на петли. – Оставила съм всичко, което имам, на масата в стаята. Ще намериш жена от града и ще ѝ платиш да се грижи за нея.
   Мъжът не смееше да помръдне – черните є очи се бяха впили в неговите и той бе сигурен, че до края на живота си нямаше да забрави този поглед. Тя сякаш бе стиснала сърцето му с ледени пръсти и не искаше да го пусне.
   – Накара ни да чакаме... – каза джуджето и се изплю встрани. Огромният мъж до него сви устни и с досада изсумтя.
   Тя дори не ги погледна – пристъпи напред и изненадващо се притисна към гледача на петли, като че ли го прегръщаше за сбогом. После едва чуто просъска в ухото му:
   – Ако на малката ѝ се случи нещо, ще се върна и от ада, ако трябва, и ти ще умреш така, както никой смъртен досега не е умирал. Cuimhnigh.
   После се отдели от него, погали бебето по челото и се обърна към двамата ловци.
   – Надявахте се да умра, нали? – попита тя и една бледа усмивка пробяга по устните ѝ.
   – Нечестивият винаги помага на такива като теб – почти изписка джуджето. За пръв път бе успял да застане очи в очи с тази жена и незнайно защо, тръпки го побиха от нея.
   – Изглежда добре познаваш Нечестивия, щом знаеш какви ги върши – отвърна тя.
   – Мълчанието е най-доброто, което може да направи една жена, убила мъжете си – изръмжа огромният мъж и разтърси русата си грива.
   – Убих тези, които го заслужаваха – каза тя, без да трепне. – И ако можех, бих ги убила отново. – После изненадващо добави: – По-добре да тръгваме и да не губим време. Чака ни дълъг път...

Издателство Сиела

Лисицата в Pimodo

Няма коментари:

Публикуване на коментар