и земята ви като мед.
Левит, ХХVI, 19
Наоколо цареше оживление, а улиците бяха препълнени с всевъзможни впрягове и коли. Доста прохладен ден, с безукорна яснота.
От моята тераса се виждаха струпани безразборно
покриви, преплетени овошки, малко от залива,
настръхнал от мачти, сива отсечка от улица...
Към единайсет паднаха първите искри. Една – тук, друга – там. Приличаха на нагорещени медни късове, които се удряха в песъчливата почва с леко тупване. Небето продължаваше да бъде все така ясно и глъчката не стихваше. Само птиците в моята клетка спряха да пеят.
Неволно се досетих какво ще се случи, когато
хвърлих разсеян поглед към хоризонта. Отначало помислих, че моето късогледство ми играе лоша шега. Трябваше да почакам доста време, преди да видя как пада още една искра, понеже слънцето ме заслепяваше... И все пак медта гореше по такъв начин, че ясно се различаваше: една бърза огнена чертица и слаб удар в земята. И така – на дълги интервали.
Трябва да споделя, че когато осъзнах това, в мен започна да се прокрадва ужас. Заразглеждах небето с жаден и настоятелен поглед... То обаче бе все тъй ясно. Откъде идваха тези странни късове? Тази мед?
И дали бе мед...?
Току-що бе паднала една искра на терасата ми, на няколко крачки от мен. Протегнах ръка – несъмнено беше медно зърно и му бе нужно доста време, за да се охлади. За щастие, се надигаше бриз, който насочи въпросния валеж към другия край на терасата ми...
Освен това искрите падаха нарядко. Човек можеше за момент да си помисли, че всичко е спряло. Но щеше да сгреши. Едно подир друго ужасните зърна продължаваха да валят.
В края на краищата обаче това не биваше да попречи на обяда ми, понеже наближаваше пладне. Прекосявайки градината и не без известен страх от искрите, слязох в столовата. Хубаво, сенникът бе спуснат, това щеше да ме предпази...
Щеше да ме предпази ли? Вдигнах очи: една тента има толкова много отвори, сякаш е покрита с пори, и все пак не открих нищо през тях.
В столовата ме чакаше превъзходен обяд: за мое щастие, обетът ми за въздържание включваше най-вече две неща – четене и ядене. След библиотеката столовата бе моята най-голяма гордост. Преситен на жени и почти сдобил се с подагра, по отношение на благопристойните пороци не можех да очаквам нищо повече от малко лакомия.
Хранех се сам, докато един роб ми четеше географски разкази... Никога не съм можел да разбера храненето в компания. И ако жените ми бяха станали досадни, както ви споменах, можете да се досетите, че се отегчавах и от мъжете... Десет години мделяха от последната ми оргия! Оттогава се бях отдал на градините си, на рибите и птиците до такава степен, че не ми оставаше време да излизам. Някой път, в особено горещите вечери, се разхождах малко покрай езерото... Харесваше ми да го гледам на
свечеряване, когато луната го покрива с люспи, но това бе всичко и минаваха месеци, преди да отида отново.
Просторният и разпуснат град бе за мен пустиня, където се укриваха удоволствията ми.
Споменът на един дух от Гомора
Издателство Унискорп (2015)
Няма коментари:
Публикуване на коментар