Йозеф Рот >> Легенда за пияницата светец

Йозеф Рот е може би най-големият поет сред почтените хора. Андре Хелер

Марсел Райх-Раницки нарича Легендата за пияницата светец една от най-хубавите легенди, които са сътворени през ХХ век.

Наред с нея в този том са включени и други творби – от ранната новела Бунтът, които някои смятат за истински исторически роман, до последната ЛевиаТан за търговеца на корали Нисен Пиценик.

Навсякъде Йозеф Рот разказва преди всичко делнични истории, населени само с трагични фигури, които имат нещастна съдба. Начинът, по който превръща своите герои в незабравими фигури, граничи с вълшебство, но е просто висока литература.

Преводач Владко Мурдаров
Издателство Black Flamingo (2015)

Михаел Кумпфмюлер >> Блаженството на живота

Кафка и Дора

   Дора седи на масата в кухнята и тъкмо чисти риба за вечерята. От няколко дни си мислеше за него и ето че изведнъж той се появява. И го доведе точно Тиле, а той е сам, без жената от плажа. Стои на вратата и най-напред се вглежда в рибите, после в ръцете ѝ, с известен укор, както ѝ се струва, но няма съмнение, че това е мъжът от плажа. Тя е толкова изненадана, че не чува добре какво ѝ казва, споменава нещо за ръцете ѝ, толкова нежни ръце, казва той, а трябва да вършат такава кървава работа. И я гледа с огромно любопитство, изумен, че тя, готвачката върши това, което просто си е нейно задължение. За съжаление той не остава дълго, Тиле иска да го разведе из дома, задържа се само още миг край масата, след което тръгва.
   За момент тя е като зашеметена, чува гласовете отвън, смеха на Тиле, отдалечаващи се стъпки. Чуди се какво става там и си представя как той стои в стаята на Тиле и не знае, че тя я дели с Дора. Дали Тиле ще му каже? Много се съмнява, че ще го направи. Мисли си за първия път на плажа, когато го забеляза с онази жена и трите деца. Не обърна много внимание на жената, виждаше само младия мъж, как плуваше, как се движеше, как седеше в плажния кош и четеше. Заради мургавата му кожа отначало си беше помислила, че има в кръвта си нещо индианско. Женен е, на какво разчиташ, си беше казала, но въпреки всичко не беше спряла да се надява. Веднъж беше вървяла след него и семейството му чак до градчето, мечтаеше за него, също както за Ханс, но сега предпочита да не мисли за Ханс, или само в онзи неопределен смисъл, в който ѝ се полагаше да мисли.
   Два часа по-късно, докато вечерят, тя отново се среща с доктора. Той седи доста далече, на края на масата, до Тиле, която просто ще се пръсне от гордост, защото без Тиле той нямаше да дойде. От два дни по повод и без повод тя все това повтаряше, докторът това, докторът онова, той е писател, в петък ще се запознаете, а то какво излезе, че става въпрос не за някой друг, а за мъжа от плажа. Тиле тъкмо го представи и ето следват благословиите кидуш, разчупването на халата. Докторът изглежда така сякаш повечето неща са съвсем нови за него и все поглежда към нея, през цялото време, докато се хранят, с онзи преливащ от копнеж поглед, който ѝ се струва, че познава. По-късно, преди да си тръгне, той се приближава до нея и я пита как се казва; тя вече знаела неговото име, нека сега му припомни нейното. Поглежда я със сините си очи, кима и се замисля за името ѝ, очевидно му харесва. Тя му казва, прекалено припряно: аз съм ви виждала, на брега на морето, заедно със съпругата ви, макар все пак да знае, че това може би не е жена му, защото едва ли щеше ей-така с лека ръка да го пусне да седи сега с нея в кухнята. Докторът се смее и отговаря, че това е сестра му. Децата също са на сестра му, той има и още една сестра, Вали, мъжът ѝ се казва Йозеф, които вероятно също вече е забелязала. Пита я кога могат да се видят отново. Много бих искал да ви видя, казва той, или: надявам се, че ще се срещнем отново, и тя отвръща веднага, да, с радост, защото тя също иска да го види пак. Утре? – пита тя, а и се иска направо да извика. – Когато се събудите, когато пожелаете. Той предполага: на брега на морето след закуска, въпреки че тя предпочита да бъде сама с него в кухнята. Но той кани също и Тиле. Тя съвсем беше забравила за съществуването на Тиле, но за съжаление, нея я има, личи си колко е влюбена в доктора, а е само на седемнайсет и със сигурност няма почти никакъв опит с мъжете.

   Дора веднага беше харесала момичето, от самото начало, тъй като ѝ приличаше малко на нея, изстрелваше всичко, което ѝ минеше през главата. Не можеше да се каже, че Тиле е голяма хубавица, но определено се забелязва, че е много жизнерадостна, харесва тялото си, дългите слаби крака, същинска балерина. Дора я бе виждала да танцува, а също как плаче и миг след това отново се смее, досущ както времето през март.

   До късно след полунощ Тиле ѝ разказва най-подробно за посещението на доктора, какво точно казал, за дома, за храната, за празничното настроение, как всички били толкова радостни. Дора не издава какво мисли, тя си има своите наблюдения, които преживява и на които по един или друг начин се основава, сякаш този мъж и малкото моменти, през които е могла да бъде близко до него, са нещо, на което може да се основава човек. Тиле отдавна вече спи, а нейната душа започва да се изпълва от нещо, някакъв звук или аромат, нещо, което в началото е едвам забележимо, но после я превзема почти заплашително.
   На следващата сутрин на плажа той ѝ протяга ръка за поздрав. Чакал я е и намира, че изглежда уморена. Какво има? – сякаш пита. Но тъй като там са Тиле и племенницата му Герти, тя само му се усмихва, казва нещо за морето, за светлината, за това как се чувства в момента, на тази светлина, и макар че са разменили само по няколко изречения, сега тя трябва да живее с тези думи, с тези погледи. Той очевидно няма желание да влиза във водата; на Тиле ѝ се къпе в морето, и ето че могат да останат няколко минути насаме. На другия край забелязва сестра му, как е могла само да си помисли, че му е жена.
   Започват да разговарят и забравят, че говорят, защото щом някой каже нещо, то мигновено отлита, седят на брега на морето като под камбана, която веднага поглъща всеки звук. Докторът я затрупва с хиляди въпроси, откъде е, как живее, поглежда към устните ѝ, все към устните, прошепва нещо за косите ѝ, фигурата ѝ, какво е видял, какво вижда, всичко без една едничка дума. Тя му разказва за баща си, как е избягала, първо за Краков, после продължила към Вроцлав, сякаш е заминала, само за да бъде един ден тук при този мъж. Разказва му за първите си седмици в Берлин, много добре си спомня, после съвсем внезапно млъква, защото идва Тиле; само защото Тиле идва и я стряска отзад с мокрите си ръце, тя се сеща, че трябва да се върне в кухнята. Докторът се изправя веднага и пита дали може да я изпрати, за съжаление Тиле също иска да дойде с тях, но тя поне отново го кани на вечеря.
   Днес няма да се яде риба, този път седи пред купа, пълна с фасул. Надявала се беше, че той ще дойде. О, колко е хубаво, че идвате по-рано, но заповядайте, седнете, много се радвам, казва тя. Докторът я наблюдава, докато работи, доста дълго, казва, че му харесва да я гледа, пита дали е забелязала. Сигурно в Берлин също доста я заглеждат и по някаква неясна причина тя може да му каже: Да, постоянно, по улиците, в трамвая, в ресторанта, когато отиде на ресторант, с което не иска да каже, че е същото, както когато я гледа докторът. И така стигат до темата Берлин. Докторът обича Берлин, знае дори за Еврейския народен дом и иска да разбере как е станала готвачка там, а по-късно настоява да му каже нещо на иврит, последните години се опитвал да го учи при една учителка на име Пуах, за жалост обаче без особен успех. Тя трябва кратко да се замисли, преди да каже, че желае по време на вечерята да седи до него, а той ѝ отговаря на иврит, не съвсем без грешки, че половината нощ е мислил само за това, навежда се към нея, хваща ръката ѝ и я целува, полу-наистина, полу-нашега, за да не я изплаши. Въпреки това тя се стрясва. Сепва се и по-късно, докато бели картофите, когато той уж неволно докосва ръката ѝ, плаши се, не толкова за него, колкото за себе си, чувства се толкова дива и обречена, сякаш не съществува и минимална условност.

   След вечерята в неделя излизат заедно на разходка. Уговориха си истинска среща, в един момент, когато бяха останали насаме на плажа, защото не искат да обиждат Тиле, която продължава да се държи така, сякаш докторът ѝ принадлежи. Следобед, когато всички влизат във водата, Дора усеща как започва да се сравнява с Тиле. Тиле просто хуква с дългите си крака през плиткото, водата пръска навсякъде, но докторът, който сега ѝ се струва още по-дребничък и крехък, изобщо не поглежда натам. Към Дора също гледа съвсем мимоходом, но на нея ѝ се струва, че усеща как зорко я измерва, ръцете, краката, ханша, гърдите, и на нея ѝ допада, че той забелязва всичко и го наслагва в цялостна картина, не толкова с питащ вид, колкото утвърдително, сякаш почти всичко му е отдавна познато. Водата е топла и плитка, за миг се поколебават да влязат ли по-навътре, Тиле вече губи търпение, дано не е забелязала тази сцена.
   Сестра му е по-скоро учтива, отколкото дружелюбна, когато докторът ги запознава сутринта. И двете са чували вече една за друга от него. Ели знае, че Дора е готвачка и приготвя отсреща в почивния дом най-вкусната храна в Мюриц, а Дора знае, че без Ели нямаше да се запознае с доктора. Харесва ѝ как тя говори за него, брат ми, казва тя, за съжаление, не обича да яде, само с търпение и любов може от време на време да го придума човек.
   За разходката Дора е облякла тъмнозелената плажна рокля. Малко след девет е, но все още е доста светло и е толкова приятно да върви просто така с него и да чувства, че и на него също му е толкова приятно. Могат да седнат на някоя пейка отпред на кея и да наблюдават минаващите покрай тях хора, но докторът предпочита да повървят до следващия пристан. Дора си е събула обувките, защото обича да ходи по пясъка, докторът ѝ предлага да го хване под ръка и ето – отново се връщат в Берлин. Докторът познава Берлин отпреди войната, тя се изненадва колко много знае той, назовава няколко места, които са били особено важни за него, хотел „Асканишер Хоф“, където някога преживял един ужасен следобед, но въпреки това от години иска да се премести в Берлин. Наистина ли? – възкликва тя, която по-скоро случайно се озовала в този град, преди три години. Той я пита в кой квартал живее и как е там, иска да знае и най-странните неща, колко струва хлябът и млякото, и отоплението, какъв дух цари по улиците пет години след края на войната. Неугледен и забързан е Берлин, пълен с бежанци от Източна Европа, разказва тя, кварталът, в който живее, гъмжи от тях, навсякъде тези пеещи, дрипави семейства, дошли от ужасния изток.
Междувременно разходката по плажната алея е свършила, те седят на тясна пейка в предната третина на втория пристан под мъждивата светлина на уличен фенер. Все още си приказват за Берлин, докторът разказва за приятеля си Макс, който има там любовница на име Еми. Сега тя трябва за съжаление да каже няколко думи за Ханс, най-малко трябва да го спомене, още повече че докторът споделя за някаква годеница, но това било преди хиляда години. Всичко вече е отпреди хиляда години. Докторът се замечтава какво би било, ако дойде в Берлин, а тя отговаря, че би било много хубаво, защото тогава щяла да му покаже всичко, театрите, вариететата, суматохата на „Александерплац“, въпреки че има и тихи местенца, далеч извън града, в Щеглиц или на Мюгелзее, където градът се среща със селското. Кой би предположил – казва докторът, – отивам на Балтийско море и се озовавам в Берлин. Много бил щастлив да бъде тук с нея, признава ѝ той. Тя също.
   Мостът на кея постепенно се обезлюдява, скоро сигурно ще удари полунощ, само тук-там се мяркат двойки, спящи чайки по шамандурите и далечните светлини на хотелите. Подухва лек бриз, докторът пита дали ѝ е студено, дали не иска вече да се прибират, но тя иска да остане още, иска той да ѝ разкаже за годеницата си или за онзи кошмарен следобед, ако ев ентуално не става дума за едно и също нещо, и докторът се съгласява, че действително е почти едно и също.

   През нощта тя дълго не може да заспи. Изпратил я е до вкъщи към един и половина, а малко след това се изви буря, на човек му се струва, че е точно над почивния дом, защото между светкавиците и гръмотевиците минават само секунди. Изглежда половината къща се е събудила, дори Тиле, която веднага пита къде е била. С него ли се срещна? Да – отговаря Дора, – поразходихме се малко. И изведнъж този гръм и трясък. Чакат бурята да утихне, навън определено е захладняло. Дора е отворила прозореца и се е загледала към неговия балкон, но там всичко тъне в мрак.
   Не спира да вали до сутринта и после целия ден до вечерта, докторът идва чак следобеда, вече е нещо почти обичайно да седи там и да я разпитва, сякаш въпросите му никога няма да свършат. Харесва ѝ формалността на учтивото говорене на Вие, което е само фасада, тя много добре знае това, временно покривало, което един ден ще захвърлят. Може да му каже: мислих си за Вас, днес на закуска си говорихме за Вас, все още ли мислите за Берлин? Тя непрекъснато си мисли за това. На моменти се налага да си свие малко юздите, тъй като това са само мечти, в мислите си вече го бе завели дори в стаята си на улица „Мюнцщрасе“, въпреки че тя не е кой знае какво, в нея няма течаща вода, чисто и просто най-обикновена стаичка с гардероб и легло, гледаща към един тъмен заден двор...

Издателство Фън Тези

Блаженството на живота в Pimodo

Саша Аранго >> Истината и други лъжи

Злото е въпрос на гледна точка...

Хенри Хейдън – известен автор на бестселъри – е изключително обаятелен човек, приятен за общуване, достъпен и скромен. Един любящ, посветен на съпругата си мъж, въпреки че може да има всяка жена, която би поискал. Щедър приятел. Отзивчив колега. Талантлив творец, посветен на писането, който не ламти за слава и пари. Достоен за възхищение. Или поне така изглежда... Но този Хенри Хейдън е конструкция, маска. Миналото му е тайна, методите му – още по-голяма тайна. Никой освен него и съпругата му не знае какво се случва нощем в богатия дом край брега на морето, в стаята със старомодната пишеща машина.
Досега житейските проблеми сякаш щастливо заобикалят живия класик Хенри Хейдън. Но... един ден той прави ужасна грешка. И вече не само полицията преследва Хенри, но и неговото старателно скривано минало заплашва да го настигне. Хенри е гениален мъж и разработва гениален план. Той сплита лъжи, истини и полуистини в една история, която трябва да му помогне да оцелее, дори когато е застанал на ръба на пропастта. Но само една стъпка напред ще е фатална...

Издателство Ергон

Истината и други лъжи в Pimodo

Тимур Вермеш >> Той пак е тук

Сатира? Политическа комедия? Да, но и още нещо...

Лятото на 2011 година.

Адолф Хитлер се събужда в един берлински парк.

Без война, без партия, без Ева Браун. В мирно време, сред хиляди гастарбайтери и с Ангела Меркел... Шейсет и шест години след предполагаемата си кончина фюрерът се озовава в нашето настояще и в разрез с всякаква логика подхваща нова кариера: в телевизията, където – благодарение и на социалните мрежи – скоро става истинска знаменитост. Този Хитлер обаче не е само смешен, а и стряскащо реален. Като хората в страната, която заварва след възкръсването си: цинични, жадни за успех с цената на всичко и въпреки десетилетията демокрация – без никакъв шанс пред хлевоусти демагози. Като политическите партии, които не закъсняват да похлопат на вратата му...

Преводач Любомир Илиев

Издателство Атлантис – КЛ

Той пак е тук в Pimodo

Неле Нойхаус >> Убийството на мистериозната жена

Когато е убита една нежелана жена, тогава заподозрените са много

   Половин час по-късно, малко преди отбивката за Епенхайн, Боденщайн и Пиа съгледаха една патрулка край пътя. Те бързо прекосиха гората и стигнаха до една поляна с кула, в чието подножие бяха спрели още една патрулка и един мерцедес кабрио. Боденщайн и Пиа слязоха от колата.
   – Охо, господин главният комисар – поздрави ги един от униформените, висок мъж с брадичка тип „Михаел Шумахер“ и надупчено от акне лице. – Можехте да си спестите утринната разходка. Било е самоубийство.
   – Здрасти, Шьонинг. – Боденщайн познаваше от опит готовността на многобройните си колеги да окачествяват на бърза ръка един смъртен случай като самоубийство или нещастен случай, затова не обърна внимание на казаното.
   В сянката на високите дървета беше хладно. Тревата още беше влажна от нощната роса.
   – Добро утро – каза Боденщайн на коленичилия на тревата до трупа лекар, който на свой ред отвърна с кратко кимване.
   Жената лежеше по гръб със сложена под тялото лява ръка и свити крака. Светлата коса беше разпиляна като ветрило около бледото лице, очите бяха широко отворени, погледът – втренчен и угаснал. Боденщайн вдигна глава и погледна нагоре към кулата. Тя представляваше масивна дървена постройка, издигаща се в бледосиньото небе, високо над короните на дърветата. Пиа притискаше ръце към тялото си и гледаше съчувствено проснатата във високата трева мъртва.
   – Самоубийство ли е? – попита колебливо тя и погледна към лекаря, който отново се беше навел над трупа.
   – Не знам. Без връхна дреха, без чанта, затова пък на десетсантиметрови токчета. Това не са най-подходящите обувки за разходка в гората.
   – Самоубийство е – настояваше безочливо Шьонинг, – ясно е като бял ден.
   – Не съм убедена – възрази Пиа. – Когато скачат отнякъде, самоубийците инстинктивно се оттласкват и така се приземяват доста далече. А този труп лежи току под кулата. Жената не е скочила.
   Шьонинг повдигна вежда. Надменната му усмивка се вкисна.
   – Как е? – осведоми се Боденщайн при лекаря.
   – Зле – отвърна той, – мъртва е.
   – Не е ли очевидно – каза хладно Пиа. – Това ли е всичко, което разбрахте?
   Лекарят я погледна обидено. Изправи се и Боденщайн установи, че той стига едва до брадичката на колежката му. Джудже, което се опитва да компенсира дребния си ръст с неуместни шеговити забележки.
   – Труп на жена, около двайсет и пет годишна – рече той, щом разбра, че хуморът не му се получи. – Счупване на врата, различни наранявания, които е нормално да се получат при падане от трийсет метра височина. Типични трупни петна. Това означава, че жената е мъртва поне отпреди десет часа, което ще рече, че...
   – Трупни петна? – прекъсна го Пиа.
   – Все още избледняват при натиск. – Сега вече джуджето сериозно се вкисна. – Мъртва е от не повече от двайсет и четири часа. Починала е вчера вечерта между двайсет и двайсет и три часа.
   – Можете ли да установите следи от чужда намеса? – намеси се Боденщайн.
   – Не – поклати глава джуджето, – прилича си на самоубийство. Не е за първи път. Оттук редовно се хвърлят хора.
   Шьонинг кимна самодоволно.
   Боденщайн прикова поглед върху лицето на мъртвата, опитвайки се да си представи как ли е изглеждала приживе. Кожата беше нежна като порцелан, имаше изпъкнали скули и изящен нос. Дори насилствената смърт не бе успяла да наруши перфектната симетрия на това лице. Той се приведе по-плътно до трупа. На пъпа имаше обеца, а над него – татуировка във формата на делфин. Пиа беше клекнала до жената и разглеждаше обувката на левия є крак.
   – „Маноло Бланик“ – установи тя, – имала е невероятен вкус.
   Пиа отново стана и се заразхожда по тревата около трупа.
   – Какво има? – попита Боденщайн.
   – Другата обувка липсва.
   – Може ли? – попита един от служителите на погребалното бюро, когото бе повикал полицейският старши майор Шьонинг.
   – Не – каза Боденщайн и огледа замислено трупа. – Какво е станало с обувката?
   – Каква обувка? – отвърна сърдито Шьонинг.
   – Тя е само с една – отбеляза Пиа. – Едва ли е дошла дотук само с една обувка. А вашите служители не са намерили нищо в кулата.
   – Как изобщо е дошла тук? – добави Боденщайн. – Преди десет часа е било двайсет и два часа и вече доста тъмно. Има ли тук наблизо някоя паркирана кола, с която да е минала през гората?
   – Разбира се – тържествуваше Шьонинг, понеже тази новина очевидно укрепваше теорията му за самоубийството. – На паркинга до общинските гробища има едно порше кабрио. С угасен двигател.
   Боденщайн кимна замислено, после се обърна към чакащия полицейски служител.
   – Всички веднага да напуснат мястото. Шьонинг, наредете да проверят номера на поршето, а вие, госпожо Кирххоф, поръчайте проучване на следата.
   Шьонинг едва успя да прикрие раздразнението си. Пиа хвана телефона си и нареди на екипа, който тъкмо бе приключил с огледа на мястото на трупа на Харденбах, да провери следата.
   – В смъртния акт ще пиша, че причината за смъртта е неустановена – каза лекарят и се обърна към Боденщайн, – така добре ли е?
   – Ако това е вашето мнение, тогава направете го – отвърна саркастично той. – Или си мислите, че тази жена е починала от естествена смърт?
   Джуджето цяло се изчерви.
   – Държите се високомерно! – изсъска то.
   – Не обичам да работя с дилетанти – отвърна остро Боденщайн, а Пиа едва сподави една ехидна усмивка.
   Първата ѝ работа в провинцията си имаше и забавните страни. Боденщайн извади два чифта гумени ръкавици от джоба на якето си и подаде единия на колежката си. Тя се сниши до трупа и започна внимателно да претърсва джобовете на джинсите. От задния джоб Пиа извади една пачка банкноти и няколко бележчици. Подаде парите на шефа си и внимателно заразгръща бележките.
   – Касова бележка от бензиностанция – каза тя и погледна нагоре. – Вчера в шестнайсет и четирийсет и пет още е била жива. Заредила е бензин на бензиностанция „Арал“ на магистрала А 66 в посока Висбаден. Купила си е и три пакета цигари, сладолед и ред бул.
   – Това си е цял престой. – Боденщайн се изправи и преброи парите. – Пет хиляди евро – смая се той. – Никак не е лошо.
   – Имаме и една бележка от химическо чистене в Бад Зоден от двайсет и трети август – Пиа бръкна в предните джобове на джинсите, – също и връзка ключове за кола.
   Подаде на шефа си ключовете с емблемата на „Порше“.
   – Все по-малко ми прилича на самоубийство – каза Боденщайн. – Ако някой зарежда бензин с пет хиляди евро в джоба, купува три пакета цигари и носи дрехи на химическо чистене, едва ли възнамерява да се самоубива.
   – Автомобилът с регистрационен номер MTK-IK 182 – тъкмо съобщаваше Шьонинг – е предоставен на някоя си Изабел Керстнер. Живееща в Келкхайм. Улица „Фелдберг“ 128.
   – Това е тя – потвърди Боденщайн. – В джоба на панталона є имаше ключове на порше.
   – Да, но... – започна Щьонинг, само че Боденщайн не го остави да продължи.
   – Веднага тръгваме – каза той. – Трябва да се обадя и на дежурния прокурор. Във всеки случай трябва да се направи аутопсия на трупа...

Преводач Людмила Костова

Художник Анна Георгиева-Андра

Издателство Enthusiast

 Убийството на мистериозната жена в Pimodo

Херта Мюлер >> Зверчето в сърцето ти

Едно общество, достигнало дъното заради тоталитарната власт и бедността

   „Когато мълчим, сме неприятни“, каза Едгар, „когато заговорим, ставаме смешни.“ Седяхме вече прекалено дълго пред снимките на пода. От седенето краката ми бяха изтръпнали. С думи в устата можеш да стъпчеш всичко така, както тъпчеш и с крака в тревата. Но същото е и с мълчанието.
   Едгар мълчеше.
   „Все още не мога да си представя гроб. Само колан, прозорец, орех и въже. При всяка смърт си представям чувал.“
   „Ако някой те чуе“, каза Едгар, „ще те помисли за луда.“ „А когато аз си мисля това, имам чувството, че всеки мъртвец оставя след себе си по един чувал с думи. Винаги се сещам за бръснаря и ножицата, защото мъртвите вече нямат нужда от тях. Също и че на мъртвите никога вече няма да им се скъса копче.“
   „Може би са усещали по-различно от нас, че Диктаторът е едно недоразумение“, каза Едгар.
   „Имали са доказателства, защото и ние сами за себе си бяхме едно недоразумение. Защото в тази страна бяхме обречени да се движим, да ядем, да спим и да обичаме в страх до момента, в който вече не се нуждаем от бръснар и ножица.“
   „Ако някой само защото се движи, яде, спи и обича, копае гробища“, каза Едгар, „то тогава той е по-голямо недоразумение от нас. Недоразумение за всички, всевластващо недоразумение.“
   „Тревата никне в главите ни. Когато говорим, сякаш някой я коси. Но също и когато мълчим. А тя никне ли никне, както си ще. И все пак имаме късмет. Лола беше от южната част на страната, и си личеше, че идва от беден, изоставен край. Не знам по какво, може би по скулите или по извивките около устата, или някъде в зениците ѝ. Трудно е да се каже такова нещо – както за един край, така и за едно лице. Всички краища в страната бяха бедни, това си личеше по всяко лице. Но родният край на Лола, както се виждаше по скулите ѝ, или по устните, или в зениците, беше може би по-беден. По-скоро просто място, отколкото природа.
   „Сушата изяжда всичко“, пише Лола, „с изключение на овцете, пъпешите и черничевите дървета.“Но не бедният край прогони Лола в града. „На сушата не ѝ пука какво ще уча“, пише Лола в тетрадката си. „Сушата не знае колко аз знам. Само каква съм, по-точно коя съм. Да стана някоя в града“, пише Лола, „и след четири години да се върна на село. Но не долу по прашния път, а горе по клоните на черничевите дървета.“
   И в града имаше черничеви дървета. Но не край улиците.Растяха във вътрешните дворове. Не във всички. Само в дворовете на стари хора. А под дърветата все имаше някакъв стол.
   Седалката му беше тапицирана с кадифе. Кадифето обаче беше изцапано и скъсано. В дупката отдолу беше затъкнато снопче слама. Сламата беше сплескана от седенето. Изпод седалката висеше като плитка.
   Когато човек се приближеше до овехтелия стол, можеше да различи отделните вплетени стръкове. И да види, че някога са били зелени.
   В дворовете с черничеви дървета сянката падаше като покой върху нечие старческо лице, седнало на стола. Като покой,защото понякога неочаквано за самата себе си свървах в тези дворове, но рядко се отбивах повторно там. В тези редки случаи лъч светлина, попаднал от върха на дървото върху старческото лице, разкриваше един далечен роден край. Гледах надолу и нагоре по лъча. Побиваха ме тръпки, защото този покой не идваше от клоните на черничевото дърво, а от самотата в очите на лицето. Не исках никой да ме вижда в тези дворове. Нито да ме пита какво търся там. Не търсех нищо повече от това, което виждах. Дълго съзерцавах черничевите дървета. И после, преди да си тръгна – поглеждах още веднъж лицето, което седеше на стола. По лицето бе изписан родният край. Виждах как млад мъж или млада жена напускат родния си край, понесли чувал с черничево дърво. Виждах многобройните черничеви дървета,донесени в дворовете на града.
   По-късно прочетох в тетрадката на Лола: „Каквото отнесеш от родния си край, изписва ти се по лицето.“...

Преводач Мария Дерменджиева

Издателство Сиела

Зверчето в сърцето ти в Pimodo