Джон Брейн >> Живот във висшето общество

Десет години по-късно

   Всички първокласни купета бяха пълни; накрая си наме­рих място в едно купе за непушачи и изпаднах в неспокойна дрямка. После се събудих, всички други в купето четяха отпечатани резюмета от вечерния вестник; а един от мъжете пише­ше бележки с червено мастило. Над него върху мрежата беше сложена издута чанта; оттам се подаваше дебела, подвързана с кожа книга. Сигурно юрист, на път да обеси някой нещастник. Брадатият човек до мен извади от джоба си кутийка ментови бонбони, отвори я и разгледа съдържанието ѝ.
   Лапна един бонбон и пак се зачете във вестника. Четеше, сякаш не одобряваше напълно съдържанието му. Затворих очи изненадан от силата на омразата си. Отворих ги, когато кондук­торът ме потупа по рамото; не можах да намеря веднага билета си и докато се ровех в портфейла, усетих как моето смуще­ние събужда някакво полузасрамено доволство по лицата на спътниците ми. Знаех какво си мислят: или билетът ми не е за първа класа, или изобщо нямам билет. Това щеше да им запъ­лни деня, щеше да им даде материал за разговор в клуба.
   Юристът вече не пишеше бележки; поглеждаше първо към мен, после към съседа си – плешив човек със златни очила. Думите бяха на езика му: „Странна работа – още от пръв поглед ми се видя съмнителен. Сега се случват много често подобни неща ...“
   Намерих билета. Предвкусваната наслада по лицето на юриста изчезна. Лицето му беше розово, пълно, с тежки кле­пачи; изплаших се. Нямаше причина да се плаша, бях почтен гражданин с чувство за отговорност, баща на две деца, канди­дат за съветник на района Сент Клер, връщах се от сполучли­ва служебна командировка. Имах толкова право да се намирам тук, колкото и всеки друг; защо не се чувствах на мястото си? Навън под бледото слънце полята бяха плоски; нямаше жива душа. Да няма жива душа в града бе логично, но нали на полето все някой трябваше да работи? Може би скоро щяха да забеле­жат тази нередност и някой щеше да извади от кутията група селскостопански работници. Или щеше да извади леопард. Или слон. Или взвод войници. Погледнах часовника си. Половин час до вечеря.
   Замислих се за Джин. Стори ми се разочарована, когато ѝ казах, че се прибирам в къщи, но съвсем не изглеждаше неуте­шима. Имаше други мъже, с които да сподели голямото канапе, имаше други мъже, с които да сподели пътуването до предпо­следната спирка. Или до последната. Все едно ми беше; бях по­стигнал достатъчно, задоволих любопитството си, задоволих суетата си. Доста дълго време и двете бяха останали с намалени дажби; сега нямаше да ме безпокоят. И нищо лошо не се беше случило, никой адвокат нямаше да изкара тлъст хонорар от тази история. Мястото ми беше в първа класа, бях точно на мястото си, при разумните. Станах, свалих чантата си и извадих папка­та на Тифилд. Взех да пиша бележки, но влакът вървеше много бързо и сякаш се клатушкаше от една страна на друга. Но аз продължих да държа писалката като чиновник в работно време.
   На гара Виктория в Ледърсфорд не се виждаше никакво такси; почаках малко и се отправих пеша към Централната гара. Вятърът пронизваше тънкия ми костюм, а чантата ми се стори много тежка. Аз бях завръщащият се търговски пътник, пътуващият търговец; видя ми се типична за моя тъст, че не беше изпратил никого да ме посрещне.
   Минах напряко през Ингъртън клоуз. Ингъртън клоуз за­почваше като тясна уличка, разширяваше се в малък площад и пак се стесняваше; помислих си, че всъщност тя представлява­ше тъмна пародия па площада, където живееше Джин. Някога е била квартал, където са живеели охолно, нещо като Олбани за Ледърсфорд; сега беше населена предимно с пакистанци и хора от Карибско море. Но и те нямаше да останат дълго; скоро щяха да я разрушат. Всъщност нищо друго не оставаше; всичко бе прекалено порутено, за да се ремонтира, прекалено черно, прекалено измърсено, прекалено старо, прекалено зле плани­рано; трябваше да се издигне нов град, но кой щеше да живее в него, когато го построят?
   В края на пресечката, под един уличен фенер, се бяха събрали група младежи; за миг забавих крачките си, чудейки се дали да се върна. Но те гледаха към мазето на джаз-клуба в номер седем; оттам някой се мъчеше да изсвири на тромпет нещо от световна класа, но всъщност си оставаше тук, в Ледъ­рсфорд, надул една обикновена тръба; той не постигаше чистия тон, не създаваше музика, затова между паветата продължава­ше да расте трева, а уличката – да мирише на зеле и прегоря­ло олио. И очаквателните изрази полицата на младежите не се променяха. Бяха така еднакви, както и стилът на дрехите им. Вратовръзка, тънка като връзка за обувки – вратовръзка „Слим Джим“, обувки от синя шведска кожа, с подметки от суров кау­чук, тесии панталони, прилепнали по краката, сака, които при­личаха наполовина на шлифер и наполовина на риза, сака с втъкани в плата пайети – дрехите им бяха различни, но ефектът – еднакъв. Всичките бяха ниско подстригани и това плашеше. Те бяха банда, чакаха заедно да изживеят нещо. Приближих се, надявах се, че няма да усетят страха ми. Минах покрай тях; те за миг спряха да говорят и се загледаха в мене. Положих голе­ми усилия на волята, за да не погледна назад или да се затичам; след уличката идваше Уеб стрийт, а оттам се излизаше само по Хъмбър стеърс. В едно бях сигурен; че можеха да тичат по-бързо от мен.
   Но аз не представлявах интерес за тях. Те се смееха за нещо. „Точно така – чух да казва единият. – Гадно копеле! Ще му дам да се разбере, мамицата му! А оная, малката курва...“
   – Оправи го, Сатъре! Оправи го.
   Приличаше ми на гръцки хор.
   – Ще му набутам мръсния тромпет право в...
   На Уеб стрийт видях един полицай. Той погледна студено за миг и зави по Ингъртън клоуз. Съветникът Лемптън би му казал за „Сатъра“ и приятелите му; но аз не бях още съвет­никът Лемптън.
   Хъмбър стеърс беше много стръмна, а стъпалата – изтри­ти и неравни; изкачих се бавно, придържах се близо до желез­ните перила. Денят беше студен и сух, но въпреки това пери­лата – топли и мазни. Ускорих крачките си – скоро щях да бъда у дома и горещата баня щеше да отмие Ледърсфорд и двестата пропътувани мили.
   Качих се в едно такси, притворих очи и се отдадох на мисълта за горещата баня.
   Едва когато стигнах Маркет стрийт, си спомних за среща­та с Браун. За миг се изкуших да наредя на шофьора да завие наляво към Сент Клер роуд; нали Браун беше казал все пак, че не е толкова наложително да отида. Пък и не исках да се видя с Джордж Айсджил. Вече десет години не си бяхме говорили, инстинктивно се отбягвахме. За това нямаше никакво споразумение между нас, но и нямаше нужда от споразумение. Сега щяхме да нарушим мълчанието. Щяхме да си даваме вид, че това мълчание никога не е съществувало, щяхме да бъдем уч­тиви, приятелски настроени и разумни. Аз можех да го понеса, вече не бях оня човек, който преди единадесет години се влюби до полуда в Алис Айсджил. Влюбен до полуда; това беше истината. Разтърках очи; смъдяха ме от безсъницата. Не исках да се срещна с него уморен и с отслабнало самообладание; той сигурно още имаше остър език, оше можеше по един или друг начин да ме уязви. Но щом не си бяхме говорили десет години, един ден повече нямаше значение. Щях да завия наляво към Сент Клер роуд, щях да завия по пътя към къщи и към съня.
   Но щом таксито наближи светофара, разбрах, че всичко това е безполезно, че не можех да избягна срещата; изборът не беше мой и все пак бях направил този избор.
   – Направо – казах аз. – Направо, после първата пресечка вдясно.
   Излязох от таксито и погледнах часовника си. Беше девет часа без три минути. Сложих чантата на земята и извадих та­бакерата. Тупнах няколко пъти цигарата по нея, извадих запалката. Винаги спазвах това, което Алис наричаше „стил Филеас Фор“; обичах да се явявам на срещите си точен до секунда, да влизам, когато часовникът бие. Отминах входа, за да погледна един стар предизборен плакат. За да извадиш цигара и да я за­палиш, не трябват повече от петнадесет секунди дори и когато се разтакаваш. Гледах плаката около тридесет секунди, после се наведох, сякаш за да завържа връзката на обувката си.
   „Бентлито“ на Браун спря до мен. Излизайки, той не по­гледна към мен, а заобиколи, за да отвори вратата от друга­та страна. Изправих се и пак се наведох, сякаш да завържа връзката на другата обувка. Девет часа без една минута; ако не ме забележеше, все още можех да вляза точно когато ударе­ше часовникът на „Сент Алфред“. Това щеше да представлява дребна победа над него; а дребните победи се трупаха.
   Но той ме видя.
   – Фасове ли търсиш, Джо? Чу се стържещ звук и часов­никът на черквата удари. Той се засмя.
   – Съвсем точен, както виждаш. Винаги съм точен, нали Джо?
   – Точността е учтивостта на кралете – отвърнах аз. По­гледнах кой е в колата. Красиви крака. Бял шлифер. Синя кърпа на главата. Двадесет и шест, най-много двадесет и осем. Беше трудно да се определи под шлифера, но ми се стори, че има ви­сок и твърд бюст. Миришеше приятно; сякаш на момина сълза. Беше висока почти колкото мен, но не се срамуваше от ръста си, стоеше изправена. „Гръбнакът, който носи цялото това ве­ликолепие“ – спомних си този цитат, сега той бе на място; не бях го забравил, а само го бях отделил настрана. След като си го спомних, спомних си и с кого го свързвах: това беше жената, която бях забелязал миналата неделя в черквата „Сент Алф­ред“. Сега можех да я разгледам подробно и видях, че не слу­чайно съм си спрял погледа. Най-после отново срещах напълно зряла жена.
   – Да ви представя Джо Лемптън – рече Браун. – Джо, това е Нора Хоксли.
   – Приятно ми е – подадох ръка аз.
   – Мисис Хоксли работи в „Ледърсфорд нюс“ – вмъкна Браун, сякаш се извиняваше.
   Тя се усмихна.
   – Мистър Браун ми каза, че идвате чак от Лондон, мистър Лемптън.
   Задържах ръката ѝ по-дълго, отколкото трябваше; исках да бъда колкото мога по-близо до нея. Усмивката ѝ не се раз­ливаше по лицето, а беше част от него; и аз помислих, че вече е свършено с мен. Пуснах ръката ѝ. Беше свършено с мен, за­щото исках да ѝ се отдам тук веднага, независимо от мястото и условията – исках да бъда въвлечен в нейното спокойствие. А знаех, че е невъзможно още когато я видях за първи път ми­налата неделя. Мисис Хоксли; млада, омъжена жена, очевидно без деца и наскоро омъжена. Беше невъзможно, нищо добро нямаше да излезе.
   – Моят тъст ме кара здравата да работя – обясних аз.
   – Един ден ще ми благодариш – рече Браун. Той се обърна към мисис Хоксли. – А сега ще трябва да ви оставим, мисис Хоксли. Заети сме с работа на съвета.
   Той кимна към мръсната каменна фасада на клуба.
   – Тука се върши повече работа, отколкото в общината. Само не казвайте, че сте го чули от мене!
   – Още веднъж ви благодаря – каза тя. – Ще ви изпратя коректурите. Довиждане, мистър Браун. Довиждане, мистър Лемптън.
   От върха на стълбите ние гледахме как се отдалечава.
   – Хубава жена – сподели Браун. – Виж ѝ походката! – Той бутна вратата. – Само зъбите ѝ са едрички!
   – Доколкото я видях, наистина е красива.
   – И е решителна. Пускат някаква серия очерци – един ден от живота на еди-кого си... – знаеш какво представлява! – Той ми помогна да съблека палтото си, което за него беше признак на необичайно уважение. – Цяла седмица се мъчи да ме хване .Не ме интересуваше никак и защо, по дяволите, да ме интере­сува? Но ми омръзна да я отпращам.
   „Ще ви изпратя коректурите“ – така му каза тя. Ще пише очерк за тъста ми. Ще мисли за него, ше се опитва да си спомни как изглежда, какво е говорил, какво е направил. Мен няма да спомене; но това не значеше, че няма да си спомни за мен. А аз щях да видя отдолу името ѝ; все пак това беше нещо, за което можех да се хвана.
   – Малко известност не вреди никога – подхвърлих аз. – Разведе ли я из завода?
   – Ралф я разведе.
   – Ралф?
   – Ралф Хедърсет.
   – Не знаех, че работи при нас.
   – Тон се опитва да сключи някои сделки с нас. Или по-скоро баща му.
   – Не виждам защо той е трябвало да я развежда из завода.
   – Имаше свободно време. А нали знаеш, всички стомано­леярни заводи са еднакви. Всъщност беше невъзможно да го спра. – Той се изсмя. – Ще трябва да е нащрек. Знаеш какви са вдовиците.
   – Вдовиците ли? – попитах аз.
   – Съпругът ѝ умря миналата година. Нещастен случай при плуване. Не си ли спомняш?
   Огледах входа като затворник, който за първи ден е в тъмницата; изведнъж стените, боядисани в жълто и зелено, безбройните съобщения и миризмата на боров дезинфектант загубиха всяка власт над мен. Стоях върху доста мръсния под в предверието на Консервативния клуб в Уорли и това беше всичко.
   – Караш малките момченца да вършат мъжка работа – ка­зах. – За в бъдеще аз ще развеждам вдовиците.
   – Ще имам пред вид – отвърна той.
   – Разбира се, аз ще им показвам само как се обработва стомана – говорех съвсем леко; не трябваше да рискувам. Така мъжете винаги разговаряха за вдовиците – и докато се изкач­вахме по стълбата към бара, ние продължихме да приказваме за нея със същата тромава насмешливост.
   Двамата с Браун седнахме на една ъглова маса. Отпуснах се в стола; въпреки че барът беше боядисан в същите поти­скащи зелени и жълти тонове, столовете бяха нови и удобни. Отпих глътка уиски и усетих как топлината му заглади острите ръбове.
   – Имах нужда да пийна – казах.
   – Пий още едно.
   Без да се огледа назад, той вдигна ръка; келнерът се появи чак от другия край на залата. Браун беше от ония хора, на ко­ито келнерите обръщаха внимание; от същия род беше и Ралф Хедърсет, помислих си с лека завист.
   – Ще изпия чаша битър – заявих аз.
   – Каквото искаш, момчето ми. – Той даде поръчката. – Ако някой го е заслужил, това си ти. Много се радвам, че дойде тука тая вечер, не си мисли, че ми е все едно.
   – Нямам нищо против – отвърнах аз. – Защо да протакаме, щом може и сега да се видя с него.
   – Свободен си да се откажеш – продължи той. – Аз пораз­мислих по този въпрос. Не съм сигурен...
   – За какво не си сигурен?
   Той въздъхна. Обикновено въздишките му бяха нарочни и бурни, но този път въздъхна, без да иска.
   – На Сюзън няма да ѝ бъде приятно. И на Маргарит.
   – Не става дума за техните вкусове, струва ми се.
   – Не. Всеки мъж трябва да постъпва така, както смята за най-правилно. Но ти сигурен ли си, че желаеш тая работа? Има още време да се откажеш.
   Освен нас в бара имаше само четирима души; всичките бяха на една възраст с Браун. Познавах ги и четиримата, или по-право, знаех с какво се препитават – дървен материал, брашно, текстил, застраховки. Дървеният материал и Брашното стояха на бара и разискваха цената на работната ръка; на една маса в другия край Текстилът се оплакваше от високия наем на гаража си. Застраховките слушаха внимателно и чакаха своя ред. От съседната стая чувах удари на билярдни топки и неясни възгла­си. Предстояха ми още хиляда вечери, през хиляда такива ве­чери щях да слушам подобни хора. Благоденстващи недоволни­ци на средна възраст, солидни, разумни граждани; неусетно в усилието си да не ги обиждам, аз щях да стана точно като тях. Ще чакам своя ред, за да се оплаквам, ще чакам своя ред, за да получа удар, ще чакам своя ред, за да умра. А Хари щеше все повече да се отчуждава от мен и Барбара, дори Барбара щеше да престане да ме обича. Светът със смях щеше да я накара да не ме обича; тя щеше да се омъжи за някакъв зализан тип, като Хедърсет, вече нямаше да измисля приказки за топли великани, нямаше да вижда замъци в Скуиръл гордж. Сюзън пак щеше да се превърне във въплъщение на майка си. Всичко беше уреде­но; бях взел това, което желаех, и сега плащах първата вноска.
   – Не съм се отказал – заявих аз. – Освен ако ти се отказ­ваш.
   – Не, не. Един-двама в клуба се изказаха малко... непри­ятно. Но не бяха от хората, които имат значение.
   – Интересно кои са били?
   – Търси ги сред пиячите на портокалов сок и няма да сбъркаш.
   Той имаше на ум бунтовните елементи; в град като Уорли подобно определение ми даваше широк простор за догадки.
   – Всъщност тази групичка не ме безпокои – казах аз.
   – Така и трябва. Само пази носа си чист, това е всичко.
   – Никога не правя обратното – отвърнах аз.
   – Ти добре се оправи, Джо. Внимавай за нататък!
   Това изключваше Джин. Изключваше дори ходенето ми на гости в Лондон без жена ми. Чудех се дали да кажа на Сюзън, че съм ходил на гости. Нямаше да ѝ разправя всичко, разбира се; но би било по-разумно пръв да ѝ кажа. Уорли и Лондон не бяха толкова откъснати. Спомних си Джеф.
   Тогава не бях чак толкова пиян и знаех, че той ме ревну­ваше. Беше прехвърлил вниманието си върху Джуди, защото в Джуди беше хлябът му; но всъщност искаше Джин. А майката на Джеф живееше в Уорли и от време на време Джеф посеща­ваше Уорли, при това Джеф спокойно можеше да се възползува и от телефона. Вече беше твърде късно да се безпокоя; но за­напред трябваше да помня тези неща; бях гражданин на жълто­зелената страна, тук девизите бяха „внимавай“ и „пази носа си чист“ – повече предпазливост никога не е излишна. Трябваше да помня кой съм, не можех да си позволя и най-дребното не­благоразумие.
   – Няма нужда да ми го казваш – рекох аз. – Уорли е малък град.

Преводачи Цветан Стоянов, Александър Хрусанов

Издателство Сиела

Живот във висшето общество в Pimodo

Джон Брейн >> Път към висшето общество*

Аз бях по-красивият труп; още дълго време не беше нужно да ме погребват

   Беше стара постройка с лъх на влажна мазилка и прашен плюш; входната врата водеше направо в бара на кръчмата. Когато я отворих, шумът и светлината от улицата изчезнаха. На бара имаше много хора, които говореха тихо. Поръчах си ром и халба „битър“ и застанах на бара. Взирах се в картините, накачени по стените и по стълбището, което водеше към дамската тоалетна; всичките бяха бойни сцени, приятни цветни репродукции с енергични марионетки, които размахваха саби с червена боя на върха, стреляха с мушкети и от мушкетите излизаше малко, кръгло, бяло облаче дим, забиваха знамената си върху конусообразните хълмчета над съвсем плоските бойни полета, напредваха неуморимо в параден строй, а понякога умираха вдървено, притискаха лявата си ръка към гърдите и с дясната подканяха другарите си да продължат напред към победата. След рома бирата имаше вкус на вода и за миг ми се повдигна, не можех и да помисля за още пиене. После почувствувах първото затопляне в стомаха и поръчах втора чаша; затоплянето продължи, след четвъртата или петата ме обгърна щастието на забравата — имах осемстотин лири в банката, щях да стана висш чиновник със сметка за служебни разходи, щях да се оженя за дъщерята на шефа, бях умен, мъжествен и красив, „Чаровният принц“ от Дафтън, всички пречки по пътя ми бяха отстранени по магически начин...
   Всички пречки ли? Това значеше Алис. Тука нямаше нищо магическо. Колко ли е пълзяла сред собствената си кръв в тъмнината? Къде се намирах? Ето го Дафтън, ето го Кардингтъп, Фринтън Басет, Кьолн, Хамбург и Есен, видени от въздуха, ето я Бавария с лозята, ето го Берлин, бледите ученички и майките им. Пет цигари за майката, десет за дъщерята. Отново Дафтън, после Уорли от преди една година. Трябваше да си седя в родното място и сега Алис щеше да се разхожда из Уорли, а косата й щеше да блести на слънцето или щеше да лежи на канапето в къщи и да чете някаква пиеса за репертоарния комитет, или щеше да яде пиле със салата, ако беше сезонът на салатите. Хванах главата си с ръка.
   – Болен ли си? – попита кръчмарят. Лицето му беше бледо, безизразно, а гласът – дрезгав и мрачен. До този миг говореше с няколко свои приятели за футбол. Сега колелата на съзнанието му или онова, което заменяше съзнанието му, заскърцаха и той се обърна към мен. Аз свалих ръката си и поръчах чаша бренди. Той не се помръдна да ми сервира.
   – Казах дали–не–сте–болен?
   – А?
   – Болен ли сте?
   – Не, разбира се. – Поисках чаша бренди.
   Всички спряха да говорят и ме поглъщаха с блесналите си погледи, надяваха се, че ще стане сбиване и ще ми смачкат фасона. В това нямаше нищо лично, във всеки миг мнозинството от хората просто умират от скука. Огледах залата и видях, че това не е обикновена кръчма; а някакво педерастко заведение (трима подобни екземпляра седяха до мене и сред заобикалящите ги здравеняци изпъкваха като развалени зъби).
   – Достатъчно сте пили – повтори кръчмарят. Аз му се озъбих. Нямаше причини да остана, но краката ми сякаш бяха завинтени за пода.
   – Ще ви почерпя аз, драги – предложи един от педерастите. Косата му бе боядисана в метално жълт цвят и целият миришеше на мушкато. – Ти си ужасно лош, Рони. – Усмихна ми се и ми показа пълна уста с ослепително бели изкуствени зъби. – Не правите нищо нередно, нали, драги?
   – Търсите си белята – предупреди го кръчмарят.
   – Да, моля – каза педерастът и всички се изсмяха. Позволих му да ме почерпи едно двойно бренди и го попитах какво ще пие. Поръча си лимонов сок с тоник.
   – Казвам се Джордж – рече той. – А ти, красавецо?
   Казах му името на методисткия свещеник в Уорли, който в последния брой на „Клариън“ беше повел „безстрашна война против неморалността“ (под това той разбираше сексуалния проблем).
   – Ланселот повтори той. – Ще ти викам Ланс. Подхожда ти. Не е ли смешно, че можеш да разбереш какво представлява един момък още по малкото му име? Ще пиеш ли второ бренди, Ланс?
   Пих за негова сметка до три без пет, после се измъкнах, като се престорих, че отивам до клозета. Купих си ментови бонбони от една аптека и проседях до пет и половина в едно кино за късометражни филми. Джоузеф Лемптън постъпваше разумно, той се вардеше от неприятности, докато ромът и бирата престанат да му действуват; Джоузеф Лемптън издигаше също преграда от топлина, тъмнина и цветни сенки между себе си и болката. Излязох на острата дневна светлина. Главата ме болеше както винаги при дневно пиене, но бях престанал да мисля за Алис и вървях, без да залитам.
   Влязох в едно ресторантче и се наядох с риба, пържени картофи, хляб с масло, две пасти с особен вкус (по онова време сладкарите употребяваха кръвна плазма и течен парафин) и ягодов сладолед. След това изпих цял чайник индийски чай с цвят на махагон. Когато изпуших третата си цигара и в чайника не беше останала нито капка чай, погледнах часовника си и видях, че е шест и половина. Платих сметката и излязох на улицата; до това време бях си възвърнал достатъчно самообладанието и ми стана ясно, че безпаметното ми напиване няма никому да помогне, най-малко на Алис. Ще се прибера у дома – защото Уорли, въпреки всичко, беше мой дом, аз сам си го бях избрал – и ще си легна в леглото с бутилка топла вода и два аспирина. Не съм бил настойник на Алис; нека Джордж поеме вината. Точно тогава видях Елспет.
   Беше застанала на пътя ми, стара жена, пристегната в корсет, с къносана коса. Тя се поклащаше леко на осемсантиметровите си токове. Никога не бях я виждал да изглежда така разсипана: лицето ѝ беше нацапано с пудра, руж и червило в най-театрални окраски, само зачервените ѝ очи бяха човешки.
   – Ти, мръсна свиня – викна тя. – Ти мръсен, долнопробен сводник! Ти, мръсен, жалък – тя ме изгледа свирепо – сутеньор! Щастлив ли си сега, копеле? Добре се отърва от нея, нали?
   – Пусни ме – дръпнах се аз. – Не исках да умре.
   Тя се изплю в лицето ми.
   – Не можеш да ме накажеш повече – казах аз. – Аз сам се наказвам достатъчно. А сега, за бога, остави ме сам. Остави ни двамата сами.
   Изразът на лицето ѝ се промени; сълзи набраздиха грима. Тя сложи костеливата си ръка върху моята – беше суха и гореща.
   – Телефонирах тази сутрин и ми казаха – рече тя. – Знаех какво се е случило. О, Джо, как можа да го направиш? Тя толкова те обичаше, Джо, как можа да го направиш?
   Освободих се от ръката ѝ и бързо се отдалечих. Тя не се опита да ме последва, а застана и ме гледаше тъжно също като млада съпруга, която наблюдава отплуващия параход с войници. Почти тичах из плетеницата от странични улици, които тръгват от центъра, и се запътих към работническия квартал около шосето за Бирмингам. Ако продължите по това шосе все напред, сто и петдесет мили, накрая ще стигнете до Бирмингам; това беше другата причина, поради която исках да се напия здравата. Всички пътувания на сърцето завършват в непознат град, там всички кръчми и магазини са затворени, в джоба ви няма нито стотинка, обратният влак за в къщи е отменен без предупреждение, отменен от милиони години... „Остави ни сами“, бях казал на Елспет; но кои бяхме ние? Аз и един труп, един труп, който скоро ще попадне в ръцете на погребалния предприемач – малко руж, малко восък, грижливо подшиване, бели копринени превръзки на местата, които не могат да се оправят, и няма да ни е срам да се покажем пред хората...

Преводачи Цветан Стоянов, Александър Хрусанов

Издателство Сиела

Път към висшето общество в Pimodo

–––––––

* Най-сетне