Фридрих Ницше >> Отвъд доброто и злото

Да предположим, че истината е жена – как?

Нима не е основателно подозрението, че всички философи, доколкото са били догматици, не са разбирали много от жени? Че ужасяващата сериозност, несръчната настойчивост, с която досега те са подхождали към истината, са били непригодни и непристойни средства, за да бъде очарована именно една жена? Тя обаче не се оставила да бъде очарована – така че днес догматиката от всякакъв род се е изправила унила и обезверена. Ако изобщо все още може да стои изправена! Защото има шегаджии, които твърдят, че тя е повалена, че цялата догматика е на земята, нещо повече, че цялата догматика е в предсмъртна агония. Ако говорим сериозно, има пълно основание да се надяваме, че всяко догматизиране във философията, колкото и то да си е придавало тържественост, решителност и категоричност, всъщност е било чиста детинщина и неумение; и може би е много близо времето, когато за пореден път ще стане ясно какво всъщност е било необходимо, за да се положи основният камък на такива импозантни и безусловни философски постройки, каквито догматиците издигаха досега – някакво народно суеверие от незапомнени времена (подобно на душевното суеверие, което като суеверие на субекта и Аза и до днес не е престанало да прави поразии), може би някаква игра на думи, някакво граматично изкушение или някакво смело обобщение на много ограничени, много лични, много човешки – твърде човешки факти. Да се надяваме, че философията на догматиците е била едно недоразумение в продължение на хилядолетия, така както преди това астрономията, в служба на която са прахосани повече труд, пари, остроумие и търпение, отколкото за която и да е друга истинска наука досега: на нея и на нейните „извънземни“ претенции Азия и Египет дължат внушителната си архитектура. Изглежда, че всички велики неща, за да могат да оставят вечна следа в сърцето на човечеството, първо трябва да пребродят земята като чудовищни и ужасяващи карикатури: такава карикатура е била догматичната философия, например учението на Веданта в Азия, платонизмът в Европа. Нека не бъдем неблагодарни към нея, макар че определено трябва да се признае, че най-лошата, най-продължителната и най-опасната от всички заблуди досега е заблудата на догматиците, а именно измислицата на Платон за чистия разум и за доброто само по себе си. Но сега вече, когато тя е преодоляна, когато Европа се е освободила от този кошмар и поне може да се радва на по-здрав сън, ние, чиято задача се състои в бдението, се явяваме наследници на силата, съзряла в борбата с тази заблуда. Това без съмнение означава да обърнем истината с главата надолу и да отричаме самата перспективност, основното условие на целия живот. Да говорим за духа и за доброто така, както го е правил Платон; можем дори да попитаме подобно на лекаря: „Откъде е тази болест у най-прелестното създание на древността, Платон? Дали не го е заразил Сократ? Не беше ли Сократ губителят на младостта? И не си ли е заслужил отровата?“ Но борбата срещу Платон, или за да го кажа по-разбираемо за „народа“, борбата срещу църковнохристиянския гнет хилядолетия наред –защото християнството е платонизъм за „народа“ – създаде в Европа едно прекрасно напрежение на духа, каквото дотогава не е имало на света: с така обтегнат лък може да се стреля по най-далечни цели. Разбира се, европейският човек усеща това напрежение като беда и вече два пъти са предприемани величави опити да бъде отпуснат лъкът, един път от йезуитството и втори път от демократичното Просвещение: за да може с помощта на свободата на пресата и четенето на вестници действително да се постигне това, духът да престане да възприема себе си просто като „бреме“!

Издателство Захарий Стоянов

Отвъд доброто и злото в Pimodo

Йохан Готлиб Фихте >> Наукоучение (1794/1795)

От „аза“ като изходна точка на всичко, до „анализ на понятието свобода“

   Авторът на настоящия трактат, след като прочете новите скептици, особено Енезидем, и превъзходните съчинения на Маймон, напълно се убеди в онова, което още преди това беше твърде вероятно за него: че дори и с най-новите усилия на най-остроумните мъже философията още не се е издигнала до ранга на една очевидна наука. Той смяташе, че е намерил основата на това и е открил лесен път напълно да удовлетвори всички онези твърде обосновани искания на скептиците към критическата философия и да обедини догматичната и критическата система изобщо в техните противоречиви претенции така, както критическата философия обедини противоречивите претенции на различните догматични системи.*
   Несвикнал да говори за неща, които тепърва има да върши, той или щеше да изпълни плана си, или завинаги да замълчи за него, ако сегашният повод не му се беше сторил подтик да си даде сметка за досегашното използване на свободното си време и за работите, на които възнамерява да се посвети занапред.
   Следващото изследване претендира само за хипотетична валидност. Но от това съвсем не следва, че авторът не може да обоснове твърденията си с нищо друго освен с недоказани предпоставки и че те все пак не биха могли да бъдат резултатите от една дълбоко проникваща и твърда система. Разбира се, той смята, че ще може да изложи тази система пред читателите в една достойна за нея форма едва след години, обаче още сега той очаква да получи одобрението, което не ще му бъде отказано, когато се провери цялото.
   Първата цел на тези страници беше да се даде възможност на учащата се младеж от висшето училище, в което авторът е поканен да прецени дали да се довери на ръководството му по пътя на първата между науките и дали би могла да се надява, че той ще успее да хвърли толкова светлина върху тази наука, колкото бе нужна на младежта, за да го следва, без да се страхува от грешки; втората им цел беше да накарат неговите покровители и приятели да преценят начинанието му.
   Следните забележки са предназначени за онези, които не спадат нито към първите, нито към вторите, ако това съчинение попадне в ръцете им.
   И досега авторът е дълбоко убеден, че никой човешки разсъдък не може да проникне по-нататък от границата, на която застана Кант, особено в своята Критика на способността за съждение, но която той никога не определи и която посочи като последната граница на крайното знание. Той знае, че никога не ще може да каже нещо, за което вече не е загатнал Кант непосредствено или косвено, по-ясно или по-смътно. Той предоставя на бъдните епохи да преценят гения на човека, който, изхождайки от гледището, на което намери философстващата способност за съждение, често пъти ръководен като от висше вдъхновение, я тласна така мощно към последната ѝ цел. – Така той е също дълбоко убеден, че след гениалния
ум на Кант не можеше да се направи по-висш подарък на философията, отколкото подаръкът, направен от систематичния дух на Райнхолд; и той смята, че познава почетното място, което все пак винаги ще си запази елементарната философия на последния при по-нататъшните крачки напред, които философията по необходимост трябва да извърши с помощта на когото и да било. Не е в неговия начин на мислене да иска нарочно да отрече или да принизи заслугата на когото и да било; той вижда напълно ясно, че всяко стъпало, до което някога се е издигала науката, най-напред е трябвало да бъде достигнато, за да може тя да се издигне на друго, по-високо стъпало; той наистина не смята за своя лична заслуга, че щастливият случай го е призовал да работи след такива превъзходни труженици; и той знае, че всяка заслуга, която би могла да му се падне в тази насока, се дължи не на сполучливо намиране, а на добросъвестно търсене, относно което всеки може да се ръководи и награждава само сам. Той казва това не заради споменатите велики хора и заради онези, които са равни на тях; напротив, той го казва за други, не толкова велики хора. Който намира за излишно, че той е казал това, не принадлежи към онези, за които авторът го е казал Освен сериозните хора има и шегаджии, които предупреждават философа да не става за смях с прекомерните очаквания от своята наука. Не искам да решавам въпроса, дали всички те наистина се смеят от сърце, защото веселият нрав им е вроден, или дали няма между тях такива, които се смеят само изкуствено, за да отнемат желанието на непознаващия хората изследовател за начинанието, което по понятни причини не им е много приятно. Тъй като, доколкото знам, и до ден днешен все още не съм дал храна на техния смях чрез изказването на такива високи очаквания, на мене може би е позволено най-напред да ги помоля не заради философите и още по-малко заради философията, а заради самите тях да сдържат смеха си дотогава, докато начинанието претърпи пълен неуспех и авторът му се откаже от него. Нека тогава те издевателстват над нашата вяра в човечеството, към което принадлежат самите те, и над нашите надежди за големите му възможности и нека винаги, когато се нуждаят от утеха, повтарят утешителните си думи: не може да се помогне на човечеството, така е било и така ще бъде винаги! (Из Предговор)

–––––––

   *Истинският спор, който съществува между двете системи и в който скептиците с право застанаха на страната на догматиците, а с тях – на страната на здравия човешки разсъдък, който твърде много се взема под внимание наистина не като съдия, но като свидетел, който трябва да бъде изслушан точка по точка, би трябвало да бъде спорът за връзката на нашето познание с нещото в себе си; този спор би трябвало да бъде разрешен от едно бъдещо наукоучение в този смисъл, че нашето познание е свързано с нещото в себе си ако не непосредствено чрез представата, то опосредствано чрез усещането, че наистина ние си представяме нещата само като явления, но ги усещаме като неща в себе си, че без усещане не би била възможна никаква представа, но че нещата в себе си се познават само субективно, т.е. само доколкото действат върху нашето сетиво.

Преводач Генчо Дончев

Издателство Изток-Запад

Наукоучение (1794/1795) в Pimodo