Несвикнал да говори за неща, които тепърва има да върши, той или щеше да изпълни плана си, или завинаги да замълчи за него, ако сегашният повод не му се беше сторил подтик да си даде сметка за досегашното използване на свободното си време и за работите, на които възнамерява да се посвети занапред.
Следващото изследване претендира само за хипотетична валидност. Но от това съвсем не следва, че авторът не може да обоснове твърденията си с нищо друго освен с недоказани предпоставки и че те все пак не биха могли да бъдат резултатите от една дълбоко проникваща и твърда система. Разбира се, той смята, че ще може да изложи тази система пред читателите в една достойна за нея форма едва след години, обаче още сега той очаква да получи одобрението, което не ще му бъде отказано, когато се провери цялото.
Първата цел на тези страници беше да се даде възможност на учащата се младеж от висшето училище, в което авторът е поканен да прецени дали да се довери на ръководството му по пътя на първата между науките и дали би могла да се надява, че той ще успее да хвърли толкова светлина върху тази наука, колкото бе нужна на младежта, за да го следва, без да се страхува от грешки; втората им цел беше да накарат неговите покровители и приятели да преценят начинанието му.
Следните забележки са предназначени за онези, които не спадат нито към първите, нито към вторите, ако това съчинение попадне в ръцете им.
И досега авторът е дълбоко убеден, че никой човешки разсъдък не може да проникне по-нататък от границата, на която застана Кант, особено в своята Критика на способността за съждение, но която той никога не определи и която посочи като последната граница на крайното знание. Той знае, че никога не ще може да каже нещо, за което вече не е загатнал Кант непосредствено или косвено, по-ясно или по-смътно. Той предоставя на бъдните епохи да преценят гения на човека, който, изхождайки от гледището, на което намери философстващата способност за съждение, често пъти ръководен като от висше вдъхновение, я тласна така мощно към последната ѝ цел. – Така той е също дълбоко убеден, че след гениалния
ум на Кант не можеше да се направи по-висш подарък на философията, отколкото подаръкът, направен от систематичния дух на Райнхолд; и той смята, че познава почетното място, което все пак винаги ще си запази елементарната философия на последния при по-нататъшните крачки напред, които философията по необходимост трябва да извърши с помощта на когото и да било. Не е в неговия начин на мислене да иска нарочно да отрече или да принизи заслугата на когото и да било; той вижда напълно ясно, че всяко стъпало, до което някога се е издигала науката, най-напред е трябвало да бъде достигнато, за да може тя да се издигне на друго, по-високо стъпало; той наистина не смята за своя лична заслуга, че щастливият случай го е призовал да работи след такива превъзходни труженици; и той знае, че всяка заслуга, която би могла да му се падне в тази насока, се дължи не на сполучливо намиране, а на добросъвестно търсене, относно което всеки може да се ръководи и награждава само сам. Той казва това не заради споменатите велики хора и заради онези, които са равни на тях; напротив, той го казва за други, не толкова велики хора. Който намира за излишно, че той е казал това, не принадлежи към онези, за които авторът го е казал Освен сериозните хора има и шегаджии, които предупреждават философа да не става за смях с прекомерните очаквания от своята наука. Не искам да решавам въпроса, дали всички те наистина се смеят от сърце, защото веселият нрав им е вроден, или дали няма между тях такива, които се смеят само изкуствено, за да отнемат желанието на непознаващия хората изследовател за начинанието, което по понятни причини не им е много приятно. Тъй като, доколкото знам, и до ден днешен все още не съм дал храна на техния смях чрез изказването на такива високи очаквания, на мене може би е позволено най-напред да ги помоля не заради философите и още по-малко заради философията, а заради самите тях да сдържат смеха си дотогава, докато начинанието претърпи пълен неуспех и авторът му се откаже от него. Нека тогава те издевателстват над нашата вяра в човечеството, към което принадлежат самите те, и над нашите надежди за големите му възможности и нека винаги, когато се нуждаят от утеха, повтарят утешителните си думи: не може да се помогне на човечеството, така е било и така ще бъде винаги! (Из Предговор)
–––––––
*Истинският спор, който съществува между двете системи и в който скептиците с право застанаха на страната на догматиците, а с тях – на страната на здравия човешки разсъдък, който твърде много се взема под внимание наистина не като съдия, но като свидетел, който трябва да бъде изслушан точка по точка, би трябвало да бъде спорът за връзката на нашето познание с нещото в себе си; този спор би трябвало да бъде разрешен от едно бъдещо наукоучение в този смисъл, че нашето познание е свързано с нещото в себе си ако не непосредствено чрез представата, то опосредствано чрез усещането, че наистина ние си представяме нещата само като явления, но ги усещаме като неща в себе си, че без усещане не би била възможна никаква представа, но че нещата в себе си се познават само субективно, т.е. само доколкото действат върху нашето сетиво.
Издателство Изток-Запад
Наукоучение (1794/1795) в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар