Гласът му все още кънтеше, когато раненото жребче подскочи и падна на коленете си. Бързо като светкавица, индианецът го потопи в реката и то скоро потъна.
Този акт на отявлена жестокост, но същевременно и на крайна необходимост, надвисна над духовете на пътниците и ги разстрои много, още повече, че долавяха в него едно ужасяващо предизвестие за опасността, която ги дебнеше. Докато сестрите, побити от тръпки, се притискаха плътно една в друга, индианците след кратко колебание вкараха конете в реката и ги поведоха по течението. Междувременно скаутът издърпа едно кану от брезова кора иззад близките храсти и мълком даде знак на дамите да влязат в него. После двамата с Хейуърд, без да обръщат внимание на буйната вода, застанаха от двете страни на крехкото корито и го понесоха нагоре срещу течението в сгъстяващия се мрак, следвани от унилия и опечален собственик на пожертваното жребче.
Скаутът избягваше скалите и по-дълбоките вирове на реката с лекота, която подсказваше колко добре познава пътя. От време на време спираше и напрегнато се ослушваше. Едва щом се убедеше, че всичко е тихо и спокойно, решаваше, че може да продължат. Хейуърд забеляза група от тъмни силуети, струпани на едно място, където високият, надвиснал бряг потъваше в дълбока сянка. Той посочи натам на спътника си.
– А, спокойно! – обясни му скаутът. – Индианците знаят как да скрият конете по техните си местни обичаи. Във водата не остават следи, а и бухал няма да види нищо в тази тъмница...
Издателство Труд
Последният мохикан в Хеликон
Последният мохикан в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар