Рачо Стоянов >> Майстори

За скитащия дух и митологичното завръщане...
“Майстори” е безспорно призната за най-хубавата българска драма

В драмата “Майстори” Рачо Стоянов е направил един великолепен апотеоз на българката и на жената изобщо. Милкана в буквален и преносен смисъл е “мила” на всички и особено на автора. Тя е не само красива, фолклорно чиста, светла, руса, тънка и висока, но и добра, умна, внимателна и деликатна, откровена, чувствителна и доброжелателна, признателна, любвеобилна, но и скромна, с богата и дълбока душевност. В какво е нейната вина?
Тя е повярвала на слуха, че Живко е умрял и няма да се върне. Тя знае – жената най-добре знае – цената на времето. И тази й постъпка е нарушение на фолклорната и митологична щампа – жената да чака докрай, дори и любимият да не се върне никога. Но всъщност в нарушението на дадената дума се отразява едно по-късно статукво на жената и нейната крачка към еманципацията в модерното общество. Тази лека забуленост и неяснота на образа говорят, че Рачо Стоянов не може да не е бил заразен и от “Цветя на злото” на Бодлер. Тази по-съвременна позиция на Милкана я прави равностойна на мъжете – и на Найден, и на Живко тя говори настойчиво, умно и убедително. Тя се явява в опозиция на двамата и всъщност е централната фигура в драматическия конфликт. Финалът на пиесата ясно изразява трагическата ирония, заложена в произведението, която поставя кавички на ключовата дума “майстори”. Не са никакви майстори тези, които погубват красотата… Ето какво говори във финалната сцена Живко:
“Мъртва, мъртва… Като крилат ангел, изрязан от майсторска ръка. Сега нашият облог е свършен, и двамата ние загинахме като майстори… В нея живееше и с нея погина нашето майсторство”. Генчо Витанов

Издателство Захарий Стоянов

Майстори в Хеликон

Майстори в Books.bg