Легнала е сребърна светлина в дълбокия двор на обущарите Капанови, прелива полусрутените дворни огради и открива далеч натурени камъни за преходи от двор в двор! Ех, предателски нощи, съвсем предателски! Мяркат се като самодиви женски фигури по стоборите. Учителките ще да са, разбира се. Няма да патаксат. Толкова човешки жертви, толкова кръв и пак. Млади, та щури. Луди глави, луди, това си е.
– Защо бе, дядо Предо?
– Не е редно жените да гинат.
– Нека гинат. Да гинат, ти казвам. Такъва време дошло. Редно ли е пък да скръстим ръце, когато ни зверовете разкъсват. На какво би замязал животът.
– Е, и аз не думам нещо.
– Ха тъй. Виж, повиках те, че ще трябва да укрием за повечко време човек един, та у тебе ще е, къде другаде?
– И-их, пак ли бела бре, момче.
– Е, бела. Ха побързай, разчисти скривалището.
– Сега.
Старецът се издаде из мрака на Капановия сенник и заслиза по спуснатата към Сакъзлийчина двор стълбичка. Скоро прегърбената му фигура се замярка по полусрутените преходи на дворищата. Поникваха изневидяло дългокоси глави, упътваха стареца и втъваха пак в сенките...
Издателство Захарий Стоянов
Хоро в Хеликон
Хоро в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар