петък, 18 януари 2013 г.
Марко Семов >> Силвена
... Като останеше сама, като се нагледаше на телевизия и наслушаше на радио, доста погнусена и оглупяването и малокултурието, с което те все повече облъчваха българския народ, Силвена често мислеше за безкрайността на вселената...
И за преходността на онова, което е човекът, а и всичко, което и тук в планината се раждаше и умираше... Тревите, дърветата, дори и камъните, които уж бяха най-вечните. Планината и дъждовете си ядяха и от тях. И макар и много по-бавно, скалите също се рушаха и скапваха. Ала в сравнение с бързото минаване на човешкия живот, те бяха къде-къде по-корави и неподатливи на рани и смърт. И както все по-често мислеше - те бяха и по-човечни.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар