П. Г. Удхаус >> Джентълмени в неволя

Гафовете на Арчи и Наследството на Биф – два романа от брилянтния Удхаус...

   По време на пътуването Люсил беше убедила Арчи, че представянето му на новия му родственик трябва да стане поетапно. Тоест, вместо ръка за ръка и с песен на уста да нахлуят при господин Брустър, щастливите младоженци трябваше да се разделят за около половин час, като Арчи се навърта наоколо, докато Люсил се срещне с баща си и му разкаже цялата история, или поне онези глави от нея, които беше пропуснала в писмото си поради липса на място. След това, когато убедеше господин Брустър какъв късмет е за него, че се е сдобил със зет като Арчи, тя щеше да отведе баща си там, където го очакваше този дар на съдбата.
   Програмата проработи идеално в началния си етап. Когато двамата излязоха от стаята на господин Брустър, за да се срещнат с Арчи, гореупоменатият беше убеден, че съдбата по някакъв невероятен начин му се беше усмихнала и го беше дарила със зет, който обединяваше в себе си в почти равни части най-прекрасните качества на Аполон, сър Галахад и Марк Аврелий. Вярно, по време на разговора той беше подразбрал, че Арчи няма работа и личните му авоари се равняват на едно голяма, хубава кръгла нула, но убеден от дъщеря си господин Брустър склони да възприеме възгледа, че човек с възвишен дух като Арчи няма нужда от тези временни знаци на суетата. Човек не може да има всичко, а Арчи, по думите на Люсил, беше на практика сто процента мъж по душа, вид, обноски, доброта и възпитание. А точно тези неща бяха важни в живота. Господин Брустър вървеше към фоайето сияещ, изпълнен с оптимизъм и преливащ от сърдечност.
   Ето защо лъчезарната фасада на Арчибалд Мофам, която се изпречи отпреде му, му подейства като съкрушителен ритник от подивял индийски слон.
   – Здрасти, здрасти, здрасти! – викна нервно Арчи, като пристъпи напред.
   – Арчи, скъпи, това е татко – изчурулика Люсил.
   – Господи! – беше единственият членоразделен коментар, изтръгнал се от устата на Арчи.
   Последва едно от онези напрегнати и взривоопасни мълчания, от каквито бъка художествената литература. Господин Брустър впи огнен взор в Арчи. Арчи запремига срещу господин Брустър. Люсил, която усети, без да разбира защо, че подготвената с такова усърдие церемония по представянето явно се беше натъкнала на скрит подводен риф, тревожно зачака обяснение. През това време Арчи продължи да гледа изпитателно господин Брустър, а господин Брустър продължи с опитите да изпепели с поглед Арчи.
   След затишие, продължило приблизително три минути и петнадесет секунди, господин Брустър изхълца и най-сетне озвучи дрезгаво застиналата картина.
   – Лу! – изсъска той.
   – Да, татко?
   – Истина ли е това?
   Сивите очи на Люсил помръкнаха. Светлият възторг отстъпи място на недоумение и мрачно предчувствие.
   – Истина?
   – Наистина ли си ми натресла този… този за зет? – Господин Брустър преглътна с мъка няколко пъти, а през това време Арчи, наподобяващ експонат от природонаучен музей, с интерес наблюдаваше бързия танц на адамовата ябълка на своя нов родственик. — Върви си! Искам да разменя няколко думи насаме с този… този… какподяволитесеказваш! — прогърмя гневно той, като се обърна към Арчи за първи път.
   – Казах ти, татко. Името му е Мофам – с треперещ глас се обади Люсил.
   – Мофам?
   – Пише се М-о-ф-а-м.
   – Римува се – вметна услужливо Арчи – с Блъфингам.
   – Лу – заяви господин Брустър, – бягай оттук! Искам да поговоря с… с… с.
   – Преди малко ми викаше този – подсказа му Арчи.
   – Татко, скъпи, нали не се сърдиш? – попита Люсил, която ако можеше в този момент, би припаднала няколко пъти едновременно.
   –– Не! О, не! Ще пукна от смях!
   Когато Люсил ги остави сами, господин Брустър пое дъх като спукан ковашки мях.
   – Слушам! – просъска той през зъби.
   – Малко неудобно се получи, а? – подхвана извинително Арчи. – Искам да кажа, преди се срещнахме при доста неприятни обстоятелства и тъй нататък. Отвратителна случайност, така да се каже! Как ще погледнеш на предложението ми заровим старата томахавка – да започнем отново – да си простим и да забравим – да се научим да се обичаме един друг – и прочие миротворчески похвати? Ако си съгласен, аз нямам нищо против. Да го направим, а? Става ли?
   Но този прям въззив към благородните чувства на господин Брустър не успя да постигне очаквания размекващ сърдечния мускул ефект.
   – Какво, по дяволите, мислиш, че си постигнал, като си се оженил за дъщеря ми? – прогърмя господин Брустър.
   Арчи се замисли.
   – Е, просто така стана, нали разбираш! Знаеш как стават тези неща! Нали някога и ти си бил млад. Бях влюбен до уши, а Лу сметна идеята да си свием гнезденце за превъзходна и от дума на дума – готово, нали разбираш!
   – И сега си мислиш, че си се уредил чудничко?
   – О, страхотно. Що се отнася до мен, всичко е суперчудно. Никога в живота си не съм се чувствал толкова добре! – призна си Арчи...

Издателство Ера

Джентълмени в неволя в Хеликон

Джентълмени в неволя в Books.bg