Георги Томов >> Не беше тук и си отиде

Смях, тъга, щастие, болка и сълзи, но най-вече дълбоко, проникновено разбиране за същността на човешкото в толкова различните му форми... Дебют

   Слънцето залезе и вечерният бриз най-после довя очакваната прохлада. Облакътен върху дървената маса, която някога бе боядисана в бяло, Пан Шветлан е втренчил поглед в притъмнялото море. Сами сме. Седим пред рибарската му хижа над залива с таляна.
   В бутилката са останали два пръста узо, пресягам се и му ги наливам. Разхалтеният стол проскърцва под мен – текат последните му дни, но все още се държи. Опитвам да си набода маслинка с клечката за зъби, но тя се чупи. Наздраве, казвам, прост, отговаря Пан Шветлан и отпиваме.
   – Трябва да скочиш в пропастта, за да разбереш дали можеш да летиш! – философствам за живота.
   – Трябва ли да скочиш в пропастта, за да разбереш, че не можеш да летиш? – сваля ме на земята той.
   Говори бавно, като движи само устните си. Дори не мигва. Непосветените мислеха, че му викат „Железния“, защото при никакви обстоятелства лицето му не променя отнесеното си изражение.

   Пан Шветлан обикновено мълчеше, но когато биваше въвлечен в разговор, вметваше странни забележки, понякога в абсурдно смешна комбинация с каменната му физиономия. На тези, които не го познаваха добре, изобщо не им беше забавен, защото в негово присъствие се чувстваха неловко. Не знаеха как да реагират, а това предизвикваше истеричен смях у приятелите му. Такива уж имаше много, но никой от тях не бе обърнал внимание на мимолетния ужас, който всяка привечер избухваше зад клепачите му.
   Неизменно, само за миг – точно когато мракът надвиваше светлината на отиващия си ден.

Тогава, ако човек се вгледаше внимателно, щеше да забележи влагата, избила в избелелите му от соления въздух очи. Това ги правеше да изглеждат една идея по-тъжни.

   Преди време бях попитал Пан Шветлан защо се страхува от нощта, а той стоеше безмълвен, забил две изумруденосини висулки лед през мен, през морето зад мен, през света зад морето...
   След невъзможно дългото мълчание бе стиснал рамото ми с ръкаи толкоз. Онази вечер разбрах, че незнайно как съм спечелил уважението и приятелството на Железния.

   – Трябва да се научиш да пиеш, щом искаш да летиш. Казвай за какво си дошъл, преди да съм се отцепил... Пан Шветлан Железния I. ПИРАНИ

Издателство Изток-Запад

Не беше тук и си отиде в Хеликон

Не беше тук и си отиде в Books.bg