Безмълвното дневно дихание се е промушило през прозорците на душата на Анапеста и се е настанило в съзнанието ѝ, което започва да преобразява всички образи и предмети. Дърветата, сградите, алеите и всичко, което минава през очните й призми, се къпе под лъчите на слънцето. Анапеста вижда благоуханен парк. Сяда и опира мекия си гръб на близкото дърво. Безплътният вятър блудства с русите ѝ коси, които блестят на слънцето като злато. Шумящите листа на старото дърво заливат тревата с бистра сянка и, сякаш прозрели съществуването си, блажено танцуват под звуците на игривите птичи трели, огласящи тази живописна сцена. Тук зеленото и бледожълтото са основните цветове. Водносиньото е фонът. Анапеста вкусва от тръпчивия аромат на корени и дървесна кора. Вдишва дълбоко и издишва въглероден двуокис, който е троха от необятната закуска на дървото. Топчесто врабченце припка пред маратонките ѝ. Оглежда се живо насам-натам, клъвва нещо незримо и мята опашчица. Анапеста протяга ръка, сякаш проси. Врабчето на подскоци приближава и застава пред нея.
– Ела! – нежно му шепне Анапеста. То вдига очички по-малки от зрънца черен пипер и я поглежда. – Колко си мъничко! – говори тя. – Ела, ела! Не се страхувай!...
Врабченцето се завърта валсово. Отваря човчицата си и – хоп! – скоква в шепата ѝ. Анапеста нежно го гали, а то пърха немирно в рьката ѝ, сякаш ей сега ще отлети...
– Колко щастливо си ти! – продължава с възхищение Анапеста, докосвайки с пръст човчицата на врабчето. – Как всичко в твоята крехка главица е непорочно! Ти си свободно. Нямаш мисли, тревоги и страсти. Всичко у теб е прекрасно! Ти чувствуваш живота по-силно от мен, по-истински и от най-добрия човек!...
Врабченцето хрипва на рамото ѝ. Гушва се в топлата ѝ бяла шия, сякаш я целува. Върти главица в умиление и още миг и отлита. Две перушинки се отскубват от телцето му и много бавно падат на тревата . То се извисява сред водносиньото, рисува пируети, спуска се бързо надолу и светкавично извива нагоре, докато се изгубва от примижалия ѝ поглед. Всеки удар на сърцето ѝ кьнти в топлото ѝ тяло. Анапеста долавя далечни шумове: стъпки, лай на куче, плач на бебе, сирената на пожарната кола през два квартала; всяка половин нота от разгръщащата се градска симфония. Здрачава се. Тя тръгва от парка безцелно. Чува виола, там флейта, отзад обой; ето го и пианото, застилащо килима на водоравния оранжев залез. Звуците се изливат върху ѝ и следват плавния ѝ ход, приличен на чувствен летеж. Анапеста стига до жълта сграда и вдига очи към прозорец сьс саксии по него. Прозореца се отваря и оттам се подава усмихнато лице.
– Обичаш ли ме? – пита тя, вдигнала очи нагоре.
– Повече от всичко на света! – отговаря лицето отвисоко.
– Ебаваш ме! Празни думи...
– О, не! – клати убедително глава лицето. – Това са думи, изписани по душата ми сьс струните на сърцето!...
– Докажи ми! – настоява Анапеста.
– Предизвикай ме с каквото пожелаеш и ще ти докажа!
– Би ли го направил за мен?
– Стига да посмееш да го поискаш...
– Лъжеш, копеле недно! – извиква Анапеста.
– Кажи го! – извиква ѝ лицето.
– Направи го! – заповядва тя.
– Ще те чакам!... – казва лицето и се кътурва от прозореца. И точно в онази върховна точка, когато тялото се слива сьс земята, а духът – с небето, отваря очи. Навън все още е мокро от снощния дьжд и само едва видими изпарения се вдигат от земята. Анапеста натиска копчето на дистанционното и звукът от телевизора оглушава стаята, придружен от екранен образ...
Издателство Сиела
Анапеста в Хеликон
Анапеста в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар