Красивият мъж я погледна в очите със светлозелените си очи и с дълбоко уважение ù каза:
– Аз седнах, но дали не ви безпокоя...
С което разговорът всъщност започна, но тя запомни особено последната част на разговора.
– Има два вида нарцисизъм, Гюл ханъм – беше казал Баръш Бакъш, след като беше научил името и длъжността ù в болницата.
Гюлназмие въобще не помнеше защо е станало дума за нарцисизма, макар обяснението да беше много просто. Баръш Бакъш се беше оплаквал надълго от доктор Алим Кяхкеджи, беше казал, че лекарят му не благоволява дори да изслуша човека насреща си, защото е нарцистична личност. При това беше говорил ту с изключително гладки и правилни, ту с много сложни и объркани изречения, като прескачаше от тема на тема.
Макар понякога да го считаше за заплаха, Баръш въобще не обръщаше внимание на Алим Кяхкеджи. Беше доволен, че е в тази болница, където можеше да чете книгата си както иска, да си води дневника, да обикаля когато и където иска, да прави каквото си иска, освен да напуска болницата. Искаше само от време на време да разговаря с някого. Но винаги, когато седнеха един срещу друг и започнеха някакъв разговор, което беше неизбежно заради лечението му, Алим Кяхкеджи не слушаше какво му говори младият мъж за книгите, насочваше разговора непременно към въображаемата съпруга на Баръш, изнервяше го и го караше хиляди пъти да съжалява, че е споделил с него своята тайна.
На фона на червената висока облегалка на старата седалка, светлозелените очи на младежа изглеждаха още по-светли. Гюлназмие, която допреди малко не можеше да откъсне очи от морето, сега не можеше да откъсне поглед от неговите очи.
– Първият вид нарцисисти си въобразяват, че целият свят е влюбен в тях! – каза Баръш след кратка пауза. Щом чу думата любов в това изречение, Гюлназмие си помисли, че ще заговорят за любов, и цялата настръхна. Но когато мъжът със светлозелените очи продължи, нещо я жегна в сърцето.
– За да не пострада егото им, общуват само с хора, чието ниво е по-ниско от тяхното – беше казал той.
Веда Алкан, кокетната, наперена майка на Баръш Бакъш беше минала през болницата като вятър, но бе оставила след себе си не само тежката миризма на своя парфюм, но и силната миризма на своята висша класа.
Разтапящата се в светлозелените очи Гюлназмие се почувства много обикновена и нищожна. Но Баръш продължи.
– А вторият вид нарцисисти считат cебе си за много ценни. Според тях няма на света ръка, заслужила да докосне ценната им кожа, няма устни, заслужили да целунат ценните им устни и няма очи, които заслужават да гледат техните дълбоки очи! – каза той на един дъх, при което Гюлназмие се срина съвсем и сведе очи натъжена.
„Аз съм един зеленоок нарцисист, нямаш право да ме гледаш в очите! Това ли иска да ми каже този младеж, за когото съм готова да умра?“, помисли си тя неволно.
Но реши да не се оттегля от тази любовна война без бой.
– Вие от кой вид сте? От първия или от втория? – попита тя и се стресна от собствената си смелост.
Мигът, в който блеснаха снежнобелите зъби на Баръш Бакъш, се превърна и в миг, в който Гюлназмие потъна в едно особено небитие. Де да можеше старата седалка-четворка с високите облегалки да говори, та да разкаже как изпотените ръце на момичето се вкопчваха в червената изкуствена кожа, как тя едва не се задавяше от любов.
Баръш Бакъш не беше напълно луд, но не беше и съвсем умен. И без това умен не беше противоположното на луд. Луд или не, за Гюлназмие това не беше пречка да се влюби в Баръш. Всъщност, ако погледнем на нещата реално, както казва най-сладката хулителка на света, сестра Зеррин, така или иначе не се знае кой е умен и кой е луд на този скапан свят...
Издателство Еднорог
Няма коментари:
Публикуване на коментар