Иван Вазов >> Три разказа за Васил Левски

Из кривините, Апостолът в премеждие и Чистият път

   ... Въображението насяваше с подозрителни симптоми околността. То търсеше и съглеждаше между братясалите стъбла на дърветата и сплетените им клонове ту цевта на една арнаутска пушка, ту гъжвите на злодейци, ту дългите поли на черкези, които се гушеха в гъстълака... Самотията около мене ми тегнеше... Извиках веднаж, дваж, напосока, дано ми се обадят – да чуя поне човешки глас, – но ми отговориха само екове... Аз задупчих енергически търбуха на коня си, но той беше заморен вече. Местността добиваше все повече враждебен вид. Слънцето припече, ветрецът престана, гората заглъхна; само бръмченето на рой мухи се чуваше сега, и то твърде гръмливо сред мъртвешката тишина... Аз вървях вече между две високи стени от дървета. Един разбойник не би нашел по-сгодно място за престъпление. При един завой инстинктивно се обърнах назад и потръпнах: видях двамата италианци, че се мярнаха на пътя и тозчас потънаха в шумака. Разбрах всичко: пътят правеше тука остър лакът; очевидно те нагазиха напреки през гъстълака, за да ми излязат отпреде и пресечат пътя, вярвайки, че не съм ги видял... Тотава аз силно боднах коня. Когато дойдох на точката на пресрещането, видях, че двамата злодейци идеха през една козя пътека – два-три разкрача ни разделяха само! Тогава закарах по един лудешки начин, без да обръщам внимание на урвестите места, ни на дълбоката пропаст, над която пътят се намери. Като за беда той стана по-лош: препречваха го редове озъбени канари, които образуваха някакви неправилни и невъзможни стъпала по стръмнината му. На едно такова стъпало конят се подхлъзна и падна. Краката ми се закачиха във въжените стремена и аз с ужас разбрах, че изплашеното животно в напъванията си да се повдигне се подхлъзваше и наваляше неудържимо към дълбоката пропаст заедно мене. Нададох вик... В същия миг над главата ми се мярнаха и главите на злодейците... Аз видях, че русият извади камата си... Тозчас усетих, че краката ми се освободиха от фаталните примки, и аз се оттеглих бързо настрана. Конят, хванат за поводника и облекчен от товара си, скокна тутакси на краката си, цял разтреперан от чувството за страшното и избягнато премеждие.
   Аз се поокопитих.
   – Грация, синьоре – избъбрах към двамата „злодейци“, които сега играеха ролята на мои спасители, крайно покъртен от страха, от смайване и от благодарност...
   Аз машинално извадих портмонето си и дадох всичко, каквото имаше вътре, тоест ядката на бъдещата си фортуна. Русият италианец не прие и извика:
   – Но, но, но! (Не, не, не!)
   Па и двамата ми помогнаха да се кача.
   – Грация, грация, синьоре... – повтарях им аз идничките италиански думи, които знаех, като потеглих пак.
   Двоицата италианци пак изчезнаха в гората.
   На следния завоя аз срещнах Здравка, кираджия си, който се връщаше да ме дири.
   Дружината, доста безпокойна от замайването ми, ме възчакваше на една полянка горе. Аз бях доста сърдит, но не им загатнах нищо за странното си приключение. Едно от досада, друго от страх да се не загаврят, понеже чувствувах, че още треперех.
   Кога само стигнахме в Троян, аз попитах пак единия другар:
   – Какви бяха тия италианци, дето ги видяхме на Карнарския хан?
   Той ме погледна значително.
   – Аз нали ти казах? Късо...
   И направи знак, че не желае да говори повече за едно опасно нещо.
   – Хайдуци ли? – шепнех аз.
   – Над хайдуците баш хайдуци – каза той.
   – Отде ги знаеш?
   – Едного познах... Късо. Пази боже да се срещнеш с такива хора.
   И видът на тоя предпазлив другар ставаше още по-тайнствен.
   Аз напразно се трудех да изчепкам от устата му нещо по-положително.
   Но за случката си аз не му казах.

…………………

   Две години след това аз се завърнах живо и здраво в родното си място, без да успея да стана нито Крез, нито Ротшилд във Влашко. Вместо грамада злато баща ми с ужас видя, че изтърсих пред него куп ръкописи с раздирателни поеми и оди!...
   В първите дни на завръщането си отидох на гости у приятеля К. Там заварих куп младежи. Моето неожидано влазяне ги посмути; те се спогледаха знаменателно и крадешком. Аз разбрах недоумението им и угадих характера на събранието им: от два-три дена се носеше слух, че дякон Левски е в града; това събрание беше свикано или от него, или за него несъмнено.
   – Господин К. – извиках високо и почти в негодувание към домакина, – моля ви, срамота е това шушукане, запознайте ме и мене с българския герой и апостол Левски!...
   При тия мои думи възцари се пълно мълчание.
   Мнозина обърнаха очи към врачката на едно килерче, която скръцна.
   Излезе оттам един господин; той беше облечен селски.
   – Та ние се веке познаваме от старо време – обади се същият весело, като приближаваше към мене.
   – Ах, вие ли сте? – извиках замаян и поразен, като познах в тоя селянин русия италианец в синята блуза при карнарските кривини, същия, който преряза с кама стремената.
   И ние се прегърнахме сърдечно и целунахме пред слисания наскоро съставен комитет, на който и аз станах член.
   Така се аз запознах с Левски.
   Кой беше другият, черният италианец в карнарските кривини, не узнах; но няма съмнение, че и той беше апостол.

Издателство Пан

Три разказа за Васил Левски в Хеликон

Три разказа за Васил Левски в Books.bg