събота, 1 февруари 2014 г.

Иво Иванов >> Кривата на щастието

За спорта, Вселената и всичко останало

   Марти Холанд става рано. В 5,30 всяка сутрин се изтръгва насила от уюта на сънищата си и скача на крака, изпреварвайки с едни гърди дори изгрева. Мъжът се движи целенасочено и ефикасно, подпомаган от неприкритата голота на аскетичната си тясна стая. Опъва перфектно одеялото върху спартанското легло, измива бързо зъбите си, хвърля върху раменете си винаги една и съща дреха и закопчава педантично грубите копчета – от първото до последното. Дните му се движат мъчително бавно, в монотонен ритъм, чиято смазваща еднообразност е в състояние постепенно да сдъвче с беззъба уста енергията, самоличността и желанието за живот на всеки нормален човек. Но Марти Холанд няма избор – той е един от милионите американци, чийто живот протича зад решетките. Някъде в миналото му са грешките, а в настоящето са техните последствия. Дни, месеци, години – живот... Това е най-скъпото, което имаме, и тази е безценната валута, с която обществото иска да платим за греховете си. Няма друга страна по света, в която да има толкова затворници, колкото в Съединените щати! Един на всеки 100 американци е лишен от свобода в „Страната на свободата“! Далеч на второ място е Китай с общо 1,5 милиона зад решетките. Не е ли изненадваща тази статистика? Какво кара силни, будни, пълни с потенциал мъже като Марти да обменят дните си срещу безлично съществуване в тясна клетка? При толкова много други възможности, защо му е трябвало на този 30-годишен човек да тъпче закона, да продава кокаин на килограм, да се забърква в гангстерски групировки и в крайна сметка да прекара години зад решетките? Той е просто един от мнoгoто, чиито съдби ми задават невъзможни за отговор въпроси... Винаги съм си мислил, че колкото повече остарявам, толкова по-рядко ще си задавам въпроса „защо?“. Напротив – случва ми се все по-често и естествено, това ме кара да се питам едно нещо – защо? Някои неща обаче просто нямат отговор. Да вземем коренната противоположност на Марти Холанд – един изключителен мъж на име Джо Делейни. Горе-долу на същите години той е постигнал неща, достойни за неподправено възхищение. Може би не толкова заради феноменалните рекорди, които постави като играч по американски футбол още в първия си сезон в „Канзас Сити Чийфс“, колкото заради други, по-обикновени на пръв поглед неща. Вярно е, че името му веднага се покри със слава сред мнoгoбройните любители на този спорт, но това, което прави този мъж особено обичан в нашия район, са безбройните, станали митични разкази за неговата добрина, скромност и отзивчивост. Нека не забравяме в какви времена живеем и какъв е общият разглезен профил на съвременния професионален спортист. Всеки път, когато говоря с човек, който се е срещал с Джо, чувам приблизително същата история за това колко бил добродушен, неподправен и дори срамежлив. Като получил първия си огромен чек от лигата, купил скромна къща за семейството си и обикновен светлосин меркури, който се откроявал с фрапираща невзрачност сред бляскавите мерцедеси и БМВ-та на съотборниците му. Жена му Каролин твърди, че Джо никога не е слагал и един цент в джоба си. „Получи ли заплата, я слага цялата върху телевизора за мен. Питам го: Джо, ти не искаш ли нещо, а той отговаря: Ами дай ми малко джобни пари – друго не ми трябва.“ Само за две години Делейни се прочу в Канзас Сити с безкористна благотворителност и с това, че няма човек, на когото да е отказал автограф или снимка. На терена геройствата му бързо се превърнаха в легенда. Oще като новобранец Джо смачка почти всички отборни рекорди в неговата позиция, бе обявен за най-полезен играч на „Чийфс“ и участва в Мача на звездите на НФЛ! При това, въпреки силата и бързината си, със своите 178 сантиметра Джо е един от най-дребните тичащи бекове в историята на лигата. Най-изумително бе изпълнението му срещу Денвър, в което пробяга 83 метра, промъквайки се през иглени уши, за да отбележи тъчдаун. Казват, че това било нищо в сравнение със слаломите, които правел като ученик в отбора си в Луизиана. Всеки петък целият град се стичал да гледа в захлас геройствата на любимия си син. Знаете ли теорията за „отпечатъците във времето“? Идеята е базирана на наблюденията, че много от т.н. паранормални явления проявяват странно поведение. Защо духовете винаги се появяват на едно и също място? Защо не обръщат внимание на никого? И защо винаги повтарят едно и също действие като на плейбек? Опитвайки се да обяснят хилядите видения, наблюдавани на точно определени места от много хора, някои учени са стигнали до интересна хипотеза. Според тях силно емоционални или травматични събития, свързани с отделяне на огромно количество положителна или отрицателна енергия от хора в миналото, са в състояние да се самозапишат във времето подобно на филмов материал. Тази остатъчна енергия е една от теориите, опитваща се да обясни призраците и техните странни навици. Невероятните изпълнения на Джо Делейни на игрището в Луизиана сигурно могат да бъдат наблюдавани и днес, записани завинаги върху целулоида на времето, благодарение на океана от емоции, оставен от целия град на стадиона. Джо никога не е забравял откъде е тръгнал, така че всяко лято отново става жител на малкото си скромно градче в Луизиана. Въпреки че е милионер, ходи при възрастната си съседка два пъти в седмицата, за да окоси тревата пред дома й. Казват, че често ходел да помага и на самотен старец, който живеел сам, без познати и роднини. Появявал се и в стария си квартал с торби, пълни със скъпи маратонки и дрехи, които раздавал на щастливите хлапаци по улицата. Но този разказ, както вече споменахме, е за въпросите без отговор и моето голямо „защо?“ започва да зрее и пулсира неспокойно в един прелестен и слънчев юнски ден. В град Монро, щата Луизиана, има живописно място, наречено Ченот парк. В центъра му лежи огромна индустриална яма, пълна с вода. Изкуственото „езеро“ е изровено, за да се използва пръстта за друго съоръжение, и впоследствие са го напълнили с естетични цели. Джо се разхождал в парка и забелязал три малки момчета на самия бряг на езерото. Някакво зловещо предчувствие го накарало да им подвикне да не навлизат в него. Но десетгодишните не знаят страх и предпазливост и естествено, малко по-късно нахълтали във водата. Това, което не подозирали, било, че само няколко крачки навътре плиткото дъно пропадало директно надолу в 7-метров леден кладенец. Делейни чул виковете на давещите се деца и се хвърлил във водата, без да се замисли нито за миг. Казват, че няма по-благороден акт от този да спасиш детски живот. Но какво да кажем за Джо Делейни, който не само че знаел прекрасно, че не може да плува, но винаги е изпитвал панически ужас от водата? Силните му ръце успели някак си да изтръгнат едното момче от гладната водна паст на бездънната яма и да го хвърлят на брега. После Джо се втурнал обратно към водата, за да спаси другите две деца. В този ден четиригодишната му дъщеря Кристъл го чакала да се върне на верандата пред къщата. Така както правела всеки ден. Детето било толкова привързано към баща си, че не можело да върши нищо, докато не се върнел татко ѝ. Видела ли светлосиния меркури, Кристъл неизменно се втурвала към него, за да се хвърли щастлива в обятията на баща си още щом отворел вратата. Колата не пристигнала в този топъл юнски ден, но малката Кристъл продължавала да чака. Не искала да повярва дори когато ѝ казали, че баща ѝ повече никога няма да се върне. Че е загинал, опитвайки се да спаси три човешки живота. Момичето просто седяло на прозореца с дни, очите ѝ били вперени навън в очакване на някакво чудо. При всеки шум на двигател се втурвало навън и това продължило със седмици. Накрая се наложило да бъде извадена бавно и мъчително от това състояние с помощта на психиатър, но крехката ѝ детска душа останала наранена завинаги. Смъртта на Джо остави белези върху всеки, свързан с него. Съпругата му Каролин загуби възможността си да контактува с останалия свят в продължение на месеци, потъна в жестока депресия и даде обет да не се омъжва повторно: „Какъв е смисълът? Той беше моят духовен спътник – каза един ден жена му – човек има само един духовен спътник на тоя свят. Никой никога няма да може да бъде като моя Джо“. В Канзас Сити номер 37, с който играеше Джо, е замразен завинаги в негова чест. Докато съществува отборът, никой няма право да играе с него. В родния му град в Луизиана вече има и парк, наречен на негово име, но празнината, оставена от преждевременната му смърт, едва ли някога ще бъде запълнена. Нищо няма да може да обърне хода на времето, да предотврати това, което вече се е случило, и да ни върне живота на един добър човек. Може би в някакво друго пространство и измерение нещата стоят по друг начин, но тук, в нашия хаотичен свят и вселена, въпросите винаги ще бъдат повече от отговорите. Толкова много неща са лишени от логика и поверени на случайното съвпадение. Колко много фактори и обстоятелства е трябвало да се стекат в наша полза, за да може от една-единствена древна клетка да пръхне органичен живот точно на нашата планета? А питали ли сте се колко много произволни съвпадения е трябвало да се сблъскат, за да се срещнат точно вашите родители и те да сътворят живот в точно необходимия момент, за да съществувате точно вие и точно сега да четете точно тази статия, написана от някой, чието присъствие на този свят също е плод на колосално съвпадение... Отпечатък във времето (Подаръкът на Джо)

Издателство Вакон



Няма коментари:

Публикуване на коментар