събота, 1 февруари 2014 г.

Ричард Чайлд >> Ръката на пророка

Един манускрипт от IX век може да разкъса тъканта на Римската църква

   Той поклати глава. Никакви археологически находки не си струваха да търпиш шотландската есен.
   Избърса влагата от очилата си с телени рамки и намести завързаната си на опашка тъмнокестенява коса. Вторачи се в развалините на параклиса „Сейнт Годрик“ оттатък сивото бърдо и се замисли за своя колега Иън Макгрегър, археолог в Глазгоуския университет. Набитият шотландец разкопаваше новия обект вече няколко седмици. Ема Милър, геоложката на екипа, беше забелязала промяна в плътността на почвата около останките на датиращата от ХІІІ век черква и затова Иън реши, че трябва да проверят на това място.
   Том му желаеше успех, но нямаше търпение да напусне този гол, брулен от ветровете остров, за да се върне в Съединените щати.
   Въздъхна, обърна се с гръб към постоянния студен вятър и се приведе над запалката си за поредната „Джон Плеър Спешъл“. Ароматният дим на силната британска цигара го посгря.
   Ръководителката на експедицията се намираше в Единбург и Том я заместваше. Дръпна силно от цигарата. Знаеше, че стига да има достатъчно време, отговорността обикновено носи само неприятности.
   – Том!
   Той се обърна и видя, че Ема Милър му маха да отиде при нея. Леденият вятър развяваше дългата ѝ до раменете червена коса. Иначе светлата ѝ кожа беше поруменяла от студа.
   Том се усмихна.
   – Бързо! – извика Ема. – Иън е открил нещо!
   Той тръгна през ниската трева, изкачи се по склона и прескочи покритата с мъх колона, препречила прага на параклиса. Проправи си път през кръга от развълнувани преподаватели и студенти, застана на ръба на зейналата дупка и се вторачи в мрака.
   – Иън?
   На светлината на фенера различи набитата фигура и рошавата рижа коса на Макгрегър.
   – Иън, какво намери?
   – Слава на Богородица и вси светии! – възкликна Макгрегър с типичния си шотландски акцент. – Май намерих нещо... – Той се прокашля. – Том, тази находка може да се окаже колосална. Направо колосална!

   Светлините на железопътния мост Форт Бридж премигваха, хълмовете Оукъл и Сидлоу тънеха в сенки и Северно море хвърляше черни отблясъци.
   Катлийн Филипс се извърна от прозореца, отпи глътка малцово уиски и плъзна поглед наоколо в тристагодишния Хоз Ин. Горящата с торф камина, грубо изсечените греди на тавана и портретите на кланови вождове я пренесоха във време, което като че ли ѝ липсваше. Когато затвореше очи, почти чуваше заговорническото шушукане срещу краля, цвиленето на коне и смеха на пътниците от дилижанса, радостни, че най-после ще получат топла храна край огъня.
   Вгледа се в пламъка на свещта и се заслуша за шумолене на женска фуста, навярно неуверени откази... Усмихна се... И накрая винаги капитулиращи стонове.
   Откъсна очи от пламъчето на отминалите дни, вдиг­на поглед и видя мъжа си Дейвид, вглъбен както винаги във „Файнаншъл Таймс“. Навярно се дължеше на слабата светлина, но той ѝ се стори остарял. Бръчките на слабото му красиво лице изглеждаха по-дълбоки. Косата му – по-сива, отколкото си я спомняше Катлийн – лъщеше на огъня като метална.
   – Знаеш ли, че тази странноприемница е обезсмъртена от сър Уолтър Скот в „Антикварят“? – попита тя. – И от Робърт Луис Стивънсън в „Отвлеченият“?
   Съпругът ѝ кимна и обърна страницата.
   Катлийн сви рамене и се втренчи в отражението си в тъмния прозорец. Имаше високите скули и светлата кожа на майка си и все още караше младите мъже да зяпат подире ѝ... Някога и мъжът ѝ я зяпаше така. Тя отметна меднорусата си коса от раменете си, въздъхна и отпи нова глътка уиски.
   Той сгъна вестника и я погледна.
   – Какво има?
   – Ти не се откъсваш от вестника си. – Катлийн остави чашата на масата. – Нали тази седмица трябваше да е...
   Дейвид допи мартинито си и лапна маслинката.
   – Дейвид, аз кисна на Йона от близо два месеца, а ти си в Осло – каза Катлийн и хвана ръката му. – И когато се чуваме по телефона, говориш така, все едно... Да нямаш... да нямаш любовница?
   – Какво?! – Той дръпна ръката си като попарен.
   Погледът ѝ отново се насочи към блещукащите светлини на огромния мост.
   – Няма да е за пръв път.
   – Доктор Катлийн Филипс?
   Тя вдигна очи към сервитьора.
   – Да?
   – Търсят ви по телефона, госпожо. Някой си доктор Том О’Брайън.
   – Да, разбира се. Къде...
   – Телефонът е ей там. Минете покрай бара и ще го видите отляво.
   Докато се изправяше, Катлийн се взря в кафявите очи на Дейвид и се опита да си спомни страстта. Въздъхна. Все едно да знаеш името на песента, а да нямаш и най-бегъл спомен за мелодията.
   Съпругът ѝ се извърна, а тя тръгна по тъмния коридор към бара. Докато подминаваше вратата, видя пред пламтящата камина прегърната двойка. Мъжът прошепна нещо в ухото на жената и тя се засмя.
   Катлийн хвърли поглед през рамо към Дейвид, после влезе в нишата с дъбова ламперия и вдигна старомодната слушалка.
   – Томи? Всичко наред ли е?
   – Не... не съм съвсем сигурен.
   – Какво е станало?
   Отговори ѝ дълго мълчание.
   – Том?
   – Чувам те.
   – Добре де, казвай!
   – Преди няколко дни Иън намери нещо в квадрат хаш осем – йот десет.
   – В параклиса „Сейнт Годрик“ ли?
   – Да.
   – Какво по-точно?
   – Не искам да навлизам в подробности по телефона.
   – Защо си толкова потаен? Керамичните фрагменти едва ли...
   – Става дума за кодекс, Кат. И при това... господи... в отлично състояние.
   Сърцето ѝ се разтуптя. Отлично запазен кодекс – това беше фантастична находка!
   – Защо не ми се обади по-рано, по дяволите?
   – Ами... ти каза, че с Дейвид ви трябвало време да...
   – Добре, добре. И кодексът ли е от тринайсети век като самия параклис?
   – Според приписката накрая текстът е започнат през осемстотин и шеста.
   – Годината, през която викингските нашественици избили монасите?!
   – Кат, екипът има нужда от теб. И... аз също.
   – Какво става там, за бога?
   – Не съм сигурен, че това откритие има нещо общо с Божието име. Превели сме само няколко страници, обаче... и те стигат, за да...
   – Какво, Том?
   – За да ни уплашат до смърт...

Издателство Бард



Няма коментари:

Публикуване на коментар