неделя, 2 февруари 2014 г.

Фабиан Ленк >> Клетвата на самурая

Кой е тайнственият нинджа, осмелил се да нападне шогуна?

   – Насам! – леко изнервен, господин Тебелман вдигна ръка, за да го видят всички двайсет и четирима ученици. После ги поведе към следващата голяма зала на Природо-научния музей, където в момента гостуваше изложбата „бушидо – пътят на война“. От нея посетителите можеха да научат много за епохата на самураите и нинджите. Изложбата беше представена за пръв път преди две седмици в един град недалеч от Зибентан, но вече се бе превърнала в хит.
   Леон, Ким и Юлиан бяха в центъра на шумната групичка от техния клас. Няколко момичета се кикотеха на някакъв смешен виц, който Леон не успя да чуе. Едно момче с очила пишеше есемеси, друго си похапваше шоколадов десерт. По всичко изглеждаше, че повечето съученици на тримата приятели изобщо не се интересуваха от изложбата.
   Но не и Леон! Той беше изключително доволен – хем си беше спестил часа по математика, хем щеше да види нещо, което винаги го е вълнувало. Откакто се помнеше, легендарните бойни похвати и смелостта на самураите му бяха интересни.
   – И така, това, което виждате пред себе си, са самурайски доспехи от от шестнайсети век – заговори Тебелман, надвиквайки хихиканията и шумоленето на хартийки. – Принадлежат на Коджима Ятаро – един от най-известните самураи. Погледнете шлема и маската!
   Приятелите се приближиха към витрината.
   – Не бих искал да се бия с воин с такива доспехи – измърмори Юлиан, който бе чел няколко книги за средновековна Япония.
   – Е, едва ли ще ти се наложи – подхвърли иронично Ким.
   Леон не можеше да откъсне очи от шлема, наподобяващ камбана. Шлемът бе тъмносини целият украсен със златни клонки. Най-отгоре имаше златен дракон с разтворена паст. Той изглеждаше страховито с разкрачените си крака, ужасяващите нокти, шиповете върху гърба и дългата, заострена опашка.
   За ценителите представляваха интерес и другите елементи на доспехите – двайсет и три на брой. Те бяха изложени на специално табло заедно с кимоно, дълъг до глезените панталон, наколенници и налакътници с метални закопчалки, кожена престилка от две части, предпазваща горната част на бедрата, тъмнокафяви кожени ръкавици с метални пластини отгоре, както и торба, в която се слагала отсечената глава на противника. Същинската яркочервена броня се състоеше от ду – късо елече от стоманени пластини, съединени помежду си, и соде – широки подвижни нараменници. Коджима Ятаро носел ужасяваща жълта маска с остри рогове – за защита на лицето си и за да изглежда по-страховит.
   Прилича на ухилен дявол, помисли си Леон.
   Въоръжението включва лъка, наречен юми, и двойка мечове, наречени дайшо – обясни Тебелман. – По-дългият меч се нарича катана, а значително по-късият – уакизаши. Единствено самураите имали право да притежават това изключително скъпо оръжие.
   – Уаки... какво? – попита съученичката им Лиза, дъвчейки дъвка.
   Тебелман отвърна с подчертана досада:
   – Уа-ки-за-ши! – произнесе го бавно, сякаш говореше на същество лишено от разум.
   – Вижте, на онази витрина са изложени два такива меча! – Леон посочи към една от витрините и понечи да тръгне натам.
   – Стой тук! – извика учителят, на когото не убягна намерението на Леон.
   Момчето послушно остана на мястото си.
   – Целият живот на самураите е бил подчинен на техният етичен кодекс, наречен бушидо. Те презирали страха, никога не губели самообладание и трябвало да бъдат благородни, верни и почтителни. Всички хора се прекланяли пред личността на самурая – продължи Тебелман, но очевидно все по-трудно надвикваше шумотевицата.
   Леон се потупа по гърдите:
   – По всичко изглежда съм роден за самурай – прошепна той на Юлиан и Ким.
   – О, не, Леон! – простена Юлиан.
   – Обучението на самураите почвало, когато били едва петгодишни, и преминавало през сурови изпитания. Дни наред трябвало да гладуват, през зимата живеели на студено или прекарвали цели нощи сами навън. Който плачел, го наказвали с бой. През целия си живот самураите се стремели към съвършенство. Но ако някой самурай претърпял поражение, покажел смях или бил победен, можел да защити честта си, като си направи сепуку...
   – Какво, какво? – попита отново разсеяната Лиза.
   – Се-пу-ку! Ритуално самоубийство – извика учителят, докаран почти до отчаяние. – Самураят забивал меча в корема си...
   Сред учениците се понесе шепот.
   – Тишина – избухна Тебелман. – Днес сте нетърпими! Понякога ми се ще да съм шогун или поне даймьо, а вие да сте самураи!
   Леон вдигна ръка:
   – Защо? Да не би шогунът да е нещо като върховен самурай?
   Учителят енергично кимна:
   – Най-после един разумен въпрос. Самураите трябвало безпрекословно да се подчиняват на своя даймьо – това са князете в средновековна Япония. А най-високо в йерархията стоял шогунът. Когато се налагало, самураят трябвало да защитава своя даймьо с цената на живота си. А в нашия случай поне би трябвало да пазите тишина.
   Леон бе малко разочарован, че самураите, изглежда, бяха само изпълнители на волята на господарите си. Беше си ги представял като бляскави, независими и сурови войни.
   – Да, за съжаление – продължи учителят, забелязал разочарованието на Леон. – Те трябвало да се подчиняват, а понякога и да изпълняват безсмислени заповеди, като тази например – до поздравяват кучетата на улицата!
   – Моля?! – изплъзна се от устата на Леон.
   Тебелман се засмя:
   – В японската столица Едо, което в превод означава „устие“, някога имало един шогун, който се наричал Токугава Цунайоши. Бил роден в годината кучето. Затова той поставил всички бездомни кучета в Едо под свое покровителство. Заповядал да построят приют за 100 000 кучета, и всеки, включително и самураите, трябвало да се покланя на кучетата и да се обръща към тях с думите „о, ину сама“, което означава „господин куче“.
   Някои ученици се разкикотиха.
   На Леон това обаче не му се стори смешно. Героизираната представа, която си беше изградил за самураите, бе доста накърнена.
   Междувременно учителят продължи:
   – Доста самураи били вбесени, защото съгласно бушидо трябвало да се подчинят на заповедта. В Едо, сегашния Токио, се надигнали брожения, имало дори заговор срещу шогуна. Това се случило през 1700 година.
   И Тебелман започна да разяснява символиката на годината на кучето според китайския календар.
   Леон обаче не слушаше... Самурай, който трябва да се покланя на куче? Каква нелепица! Възможно ли е? Направо е смехотворно и вероятно доста е разгневило благородните войни! В този момент Леон си пожела да разчепка по-подробно този въпрос, още повече, че с Ким и Юлиан имаха прекрасната възможност да го направят...
   Погледът му се спря на униформата, представена върху един манекен. Тя бе значително по-скромна от самурайската и напомняше повече на черен маскировъчен костюм. Около главата на манекена бе увит черен шал, имаше само една тясна цепка за очите.
   – Това е нинджа – обясни Тебелман, когато групата спря пред манекена с черния костюм, и в очите му проблесна пламъче. – Нинджите също били войни в средновековна Япония, само че били нещо като шпиони или тайни агенти за специални мисии. Някои били професионални убийци, много бързи и ловки, и разполагали с невероятни оръжия като шурикените, ножове, често във формата на звезда, предназначени за хвърляне – и учителят посочи към една витрина.
   Шурикенът приличаше на малка звезда с четири лъча, побираше се в длан и блестеше матово. Личеше си, че лъчите на звездата са изключително остри. Във витрината имаше и други оръжия на нинджите: къс меч нинджато, тризъбец, наречен сай, и кусаригама, верига, в единия край на която имаше сърп, а в другия – метална топка.
   – Нинджите били ненадминати в ръкопашен бой без оръжие, но „без оръжие“ не бива да ви подвежда, защото самото му тяло било оръжие. Били прочути с уменията си да се маскират, да се промъкват безшумно и да остават невидими. Много японци смятали нинджите за духове, защото изключително рядко можело да бъдат заловени – добави Тебелман.
   Очите на Леон още повече се разширяваха:
   – Нинджите едва ли е трябвало да се кланят на кучетата – без да се замисля, изрече той.
   Учителят се разсмя:
   – Имаш право. Нинджите не трябвало да се кланят нито на кучетата, нито дори на шогуна.
   Леон кимна. След това дръпна Ким и Юлиан настрана:
   – Мислите ли, че това с кучешкия шогун е истина? – прошепна той.
   Ким сви рамене, а Юлиан отвърна:
   – Щом Тебелман го казва... За по-сигурно обаче бих искал да го проверя в нашата библиотека. Съгласни ли сте?
   – Иска ли питане? – без колебание отвърнаха Ким и Леон.
   Леон обаче не им каза, че изпитва непреодолимо желание да се поразходят из средновековна Япония...

От поредицата Детективи с машина на времето

Издателство Фют



Няма коментари:

Публикуване на коментар