Странни разкази за хора, чиито светове са преобърнати или променени от сънища, отражения, машини, текстове и най-обикновени птици
Когато се обърнах към улицата, видях приближаващ се към моята маса мъж. Висок и в черно, с лице, осенчено от широка шапка, перфектният непознат. „Може ли?“, попита ме и посочи свободния стол срещу мен. Кимнах и на него, без да се усмихвам. Беше артист, сигурна съм. Един от онези, които разиграват сценки за малка публика, която предварително си е платила. Такива имаше в почти всички квартали. Веднъж аз, сестра ми, Лано и Нари си поръчахме един. Сценарият ни беше следният: актьорът отива при първата беловласа жена, която види, и започва да й говори на измислен език, да ръкомаха над нарисувана с шарени моливи „карта“ на Града, а когато тя, не издържайки, реши да продължи по пътя си, той да падне на земята, да се свие и да започне да плаче. Получи се добре, но не повторихме. Огледах се за публиката му. Предполагах, че щом съм участвала в подобно нещо преди, ще мога да забележа издайническите черти по лицата на зрителите. Стиснати устни или големи паузи между вдишванията и издишванията, побелели кокалчета на пръстите или тресящи се колене, но най-често немигащи очи и зяпнали усти. Хората често забравят за погледите на другите. Е, тази публика беше явно от професионалисти или новаци ентусиасти. Почти никой не гледаше насам, дори с периферното си зрение не улавях завъртания на любопитни глави. Не чувах и подозрителни шушукания. Реших все пак да се усмихна на мъжа. Исках да видя какво са измислили хората, които му плащат. Той не ми отвърна с усмивка, направо заговори: „Наслаждавате ли се на престоя си в квартала?“ Казах му, че да, тук ми харесва и съм доволна. Добавих и че явно ми личи, че съм от друго място в Града. Тук вече той се усмихна, но не каза нищо. Оставих паузата да се разширява колкото си иска или колкото той реши. Нямах намерение да му подавам още кукички, за да върви по-гладко представлението му. „Може би е редно да се представя. Името ми няма значение, но ще ви го дам: Флан...“, започна да казва. Кимнах, за да разбере, че ми е достатъчно. „Работя за една организация, която със сигурност не знаете, и която не съществува официално.“
Тайни служби в Сенчестия квартал – колко оригинално! „Знанието за нея се предава по кръв. По наследство, искам да кажа. Това обяснява защо не е известна, но вярвайте, ние работим за доброто на Града.“ Попитах го какво значи това. „Винаги има опасност.“ Хареса ми как, докато казваше това, един облак мина пред слънцето и хвърли сянка върху масите. Природата беше на страната на изкуството този следобед. „Наблюдаваме ви от известно време. Разгледахме сънищата ви и ни се сториха много интересни. Мислим да работим с вас още. И бихме желали да нямате нищо против.“ Тук се засмях. Трябваше да се засмея, така го усетих. И се засмях. Той изчака да свърша и ме погледна. Очите му повтаряха току-що казаното. Попитах го с какво толкова им помагат „сънищата“ ми. (Той се усмихна, когато направих кавичките с пръсти.) „Отговарят на наши наблюдения. Върху определени хора.“ Наведе се напред към мен. „Които искат да напуснат Града.“ Значи съм някакъв ониро-копой, който не знае, че е такъв. Нещо такова го попитах. Само ми се усмихна, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади оттам визитка. Не я взех. Той изчака с протегната ръка още малко и остави картончето на масата. Само че не беше визитка, а обикновено парче бял дебел лист. Бях сигурна. Дори не я погледнах втори път.
Разделихме се с усмивка – моята разбираща, неговата – загадъчна. Идеални за ролите ни.
Макет на Града в Инструментариум
Издателство УИ Св. Климент Охридски
Няма коментари:
Публикуване на коментар