петък, 21 март 2014 г.

Селина Ангелова >> Пясъчен часовник

За поезията и останалото в нас...

   Умирах от скука по цял ден. Донякъде заради вродената ми самотност, но усамотението така или иначе бе търсено. След трите години в лицея, най-сетне бях решила да следвам в университет. Ландшафтна архитектура. Мечтаех да се занимавам с облагородяване на дворове и балкони, градини и паркове с красиви цветя и дървета – имам голяма слабост към редките растения, но и към тези, обичайните, също съм пристрастена, защото усещам дишането им, а прелестните им цветове ме връщат към живописта.
   Казват ми Лола. Всъщност съм Долорес, но сама съм си дала това име, когато съм била тригодишна. Майка ми ме е кръстила така на любима нейна художничка. Мама също рисуваше. Може би оттам дойде страстта ми към живописта. От малка ходя на уроци и учителите ми по рисуване винаги са казвали, че притежавам талант, но имам и други интереси и погледът ми непрестанно сменя посоката, така че рисувам, после спирам да рисувам, за да се занимавам с друго обсебило мозъка ми. Замислям инсталации, но никога не се захващам сериозно с реализацията им. Сега ме привличат растенията, дърветата и храстите наоколо, названията им, условията за развитие и лечебни им свойства. Затова изпитах любопитство към дървото с розови цветове, което растеше на булеварда. Минавах покрай него всеки ден и подминавах, без да ме интересува името му, докато един ден не видях ефирните розови пухчета, които приличаха на роклята на бразилска танцьорка или ветрило на френска проститутка от миналия век. Албиция. Тя създаваше у мен лекота и хармония, може би и някаква волност. Долавях и нежност, която ме вълнуваше. После научих за маклурата... Плодовете ѝ ме бяха впечатлили, зарових нос в дебелите атласи и открих, че дървесината ѝ в миналото е била използвана за направата на огромни кораби, прекосявали морета и океани. Романтично. Може би заради големите плодове, като на дюля с множество пъпчици, хората от пазара, които ги продаваха като лек, бяха я кръстили китайска черница. Но Maclura pomifera звучеше съвсем различно. Като заклинание. Червените зрънца на офиката пък, надвесили многобройните си главици около листата на клоните, бяха прелестни и наивни като деца, струпали се около някой разказвач на приказки. Sorbus aucuparia. Така наричат дървото на късмета. Мога да прекарам дълго време, ровейки се в имената им, и да ги изговарям, намирам успокоение в това. Понякога усещам трудността да произнеса дадено име, но после го повтарям хиляди пъти като мантра. И то наистина се превръща в мантра.
   Чувствам се доста отпаднала напоследък. Искам да си почивам с часове, да спя с дни.
   След изследванията и разговорите, които ми наложи доктор Сандалов, нашият от години фамилен лекар, се оказа, че страдам от сънна болест. Даже сега, докато мисля за това, заспивам. Помня, че каза: „Лола, трябва да си почиваш. Болна си от хиперсомния“, и ми изписа сънотворни. Мисля, че е пълен кретен, нищо не разбира от лечение и медицина и от години лъже семейството ми...

Издателство Скалино



Няма коментари:

Публикуване на коментар