Това беше част от нарастващата му репутация: не само че бе страховит убиец, но на него можеше и напълно да се разчита.
Двамата навлязоха в столицата, като триумфално обиколиха с понтиака си монумента на Вашингтон и други важни префърцунени сгради.
– „Моята родина е непобедима“ – изпя Джими Бомбето с престорено тържествен глас.
Съливан се изхили.
– Ама и ти нямаш грешка, Джеймс! Къде, по дяволите, научи това?
– В енорийското училище „Свети Патрик“ в Бруклин. Там, където се научих да чета, да пиша, да смятам и където се запознах с едно откачено копеле на име Майкъл Шон Съливан.
Двадесет минути по-късно двамата паркираха раздрънкания понтиак и се присъединиха към младоците, които се шляеха по Ем Стрийт в Джорджтаун. Минаха покрай групичка отегчени или надрусани хлапаци. „Е, кой се справя по-добре в живота, ние или те?“, помисли си с гордост Съливан.
– Някога смятал ли си да ходиш в колеж? – попита Бомбето.
– Не можех да си позволя да си губя времето. На осемнадесет вече печелех по седемдесет и пет хилядарки – отвърна Касапина. – Освен това си обичам работата!
Спряха пред заведението на Чарли Малоун – местна кръчма, много популярна сред колежанчетата във Вашингтон, макар че Съливан така и не успя да проумее защо. Нито той, нито Джими Бомбето бяха завършили гимназия, но щом се озоваха в бара, на бърза ръка завърза разговор с две колежанки, не повече от двайсетгодишни. Касапина четеше много, запомняше по-голяма част от прочетеното и затова можеше да говори на всякакви теми. Репертоарът му тази вечер включваше последните убийства на американски войници в Сомалия, два нови хитови филма и дори романтична поезия – Блейк и Кийтс, което, изглежда, особено се хареса на младите дами.
И всичко това в допълнение на чара му, защото Майкъл Съливан беше хубавец и го знаеше. Бе слаб и строен, висок метър и осемдесет, с дълга руса коса и ослепителна усмивка, която можеше да омае всеки. Затова не бе някаква изненада, когато двадесетгодишната Мариан Райли от Бъркитсвил започна предизвикателно да му хвърля влюбени погледи и да го докосва по особен момичешки начин.
Съливан се наведе по-близо към момичето, което ухаеше на диви цветя.
– „Мариан, Мариан“ – имаше такава песен... Май беше балада, знаеш ли я?
– Било е, преди да се родя – отвърна закачливо тя, но после му смигна.
Имаше великолепни зелени очи, чувствени червени устни и малка панделка в косите. Съливан веднага разбра, че е дяволита кокетка, което напълно го устройваше. Той също обичаше игричките.
– Разбирам. За жалост, господата Кийтс, Блейк и Байрон също са от времето, отпреди да се родиш – подкачи я той и я озари с ослепителната си усмивка.
После улови ръката ù и нежно я целуна. Дръпна я от високото столче на бара и я завъртя под звуците на „Ролинг Стоунс“, които се лееха от музикалния автомат.
Малко по-късно момичето попита:
– Накъде отиваме? Къде си мислите, че отиваме, господине?
– Не много далеч, госпожице – отвърна Майкъл Съливан.
– Не много далеч ли? – повтори Мариан. – Какво означава това?
– Ще видиш. Не се тревожи. Довери ми се.
Тя се засмя, целуна го по бузата и пак се усмихна.
– Нима някоя може да устои на убийствените ти очи?...
– Някога смятал ли си да ходиш в колеж? – попита Бомбето.
– Не можех да си позволя да си губя времето. На осемнадесет вече печелех по седемдесет и пет хилядарки – отвърна Касапина. – Освен това си обичам работата!
Спряха пред заведението на Чарли Малоун – местна кръчма, много популярна сред колежанчетата във Вашингтон, макар че Съливан така и не успя да проумее защо. Нито той, нито Джими Бомбето бяха завършили гимназия, но щом се озоваха в бара, на бърза ръка завърза разговор с две колежанки, не повече от двайсетгодишни. Касапина четеше много, запомняше по-голяма част от прочетеното и затова можеше да говори на всякакви теми. Репертоарът му тази вечер включваше последните убийства на американски войници в Сомалия, два нови хитови филма и дори романтична поезия – Блейк и Кийтс, което, изглежда, особено се хареса на младите дами.
И всичко това в допълнение на чара му, защото Майкъл Съливан беше хубавец и го знаеше. Бе слаб и строен, висок метър и осемдесет, с дълга руса коса и ослепителна усмивка, която можеше да омае всеки. Затова не бе някаква изненада, когато двадесетгодишната Мариан Райли от Бъркитсвил започна предизвикателно да му хвърля влюбени погледи и да го докосва по особен момичешки начин.
Съливан се наведе по-близо към момичето, което ухаеше на диви цветя.
– „Мариан, Мариан“ – имаше такава песен... Май беше балада, знаеш ли я?
– Било е, преди да се родя – отвърна закачливо тя, но после му смигна.
Имаше великолепни зелени очи, чувствени червени устни и малка панделка в косите. Съливан веднага разбра, че е дяволита кокетка, което напълно го устройваше. Той също обичаше игричките.
– Разбирам. За жалост, господата Кийтс, Блейк и Байрон също са от времето, отпреди да се родиш – подкачи я той и я озари с ослепителната си усмивка.
После улови ръката ù и нежно я целуна. Дръпна я от високото столче на бара и я завъртя под звуците на „Ролинг Стоунс“, които се лееха от музикалния автомат.
Малко по-късно момичето попита:
– Накъде отиваме? Къде си мислите, че отиваме, господине?
– Не много далеч, госпожице – отвърна Майкъл Съливан.
– Не много далеч ли? – повтори Мариан. – Какво означава това?
– Ще видиш. Не се тревожи. Довери ми се.
Тя се засмя, целуна го по бузата и пак се усмихна.
– Нима някоя може да устои на убийствените ти очи?...
Издателство Хермес
Крос в Хеликон
Крос в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар