Беше избрал за офис една стара къща в центъра на София. Докато вървях към адреса и пресмятах номерата, вече знаех коя точно ще излезе къщата. Познавах съборетината от дете и когато ме пращаха на учител по музика, редовно минавах край нея. На прозореца на партера стоеше една бабичка с дълги нокти и контролираше кой прекосява бариерата на погледа ѝ. Присъствието ѝ беше толкова постоянно, че за мен къщата, старицата и смрадта, която повяваше от прозореца ѝ, се сливаха в триединство като тяло, дух и душа. В топлите дни на лятото мирисът на коса, неизмита от години насам, и напикани дрехи, несменени от последния случай, в който загрижена съседка е подарила старите си парцали, се смесваше с дълбок дъх на изба от вътрешността на гнилите стени. Още докато се приближавах по тротоара, старицата вкопчваше очи в мен и започваше да говори разни фантасмагории за приеми с посланици. Беше готова да разказва на всеки бурната си история и да му пее изветрели шлагери. Естествено, никой не се спираше да я слуша, освен може би аз. Някак си ме вцепеняваше. Къщата беше обрасла с бръшлян и ако на места не се виждаше опадалата ѝ мазилка, то беше защото зелените листа пълзяха като кожна болест по стените и висяха на гирлянди по фасадата ѝ. А около прозореца на бабичката сплитаха нещо като пожизнен венец.
Тъй като уроците ми по цигулка продължиха до края на гимназията, бях свидетел на постепенния разпад на старицата. Всъщност сега, като си помисля, не съм сигурен на каква възраст беше тя. Над опънатата ѝ кожа се тресяха бели кичури и всичко беше приведено в общ сив тон от мръсотията. Историите ѝ постепенно някак се разделиха на части, разбъркаха се и започнаха да се свързват помежду си по нехарактерни начини - като кентаври, сирени или фавни. Заминала с мъжа си, пък любовникът ѝ я изоставил, после тя си отмъстила на най-добрата си приятелка, защото я подвела в труден момент, но всъщност въобще не успяла да си отмъсти. Слушах я как прескача от пласт на пласт във времето, мъчех се да възстановя какво наистина се е случило и закъснявах за урока по цигулка.
Шлагерите се застояха най-дълго в главата ѝ. През последните месеци, в които я виждах, тя можеше само да пее. По онова време, веднага след промяната, хората се събираха на тълпи и скандираха политически лозунги. Нощем лепяха плакати, а в малките улички около митингите се млатеха с дръжките на знамената.
Една есен, когато се връщах от цигулка около седем вечерта, чух тъпи удари и нещо като сподавено мучене пред къщата ѝ. Двама мъже ритаха трети, който беше паднал на земята. Имаше и четвърти, който беше стъпил върху гърдите му, за да не избяга. Дишаха задъхано, като при тренировка. Интересно, че групата не издаваше почти никакъв звук въпреки енергичните си движения - битият също мълчеше. Скрих се зад едно дърво, хипнотизиран от мастилените им силуети. Сърцето ми, което никога не е било особено здраво, започна да поема кръвта на едри глътки, но тогава още не взимах лекарства и нямах какво друго да направя. В един момент точно над главите им се отвори партерния прозорец и мъжете се вкамениха. Бабичката се надвеси над тях и вдигна пръст, като човек, който има да им казва нещо важно.
– Май, май, май Дилайла – изпя тя с тремолиращо сопрано.
Това свърши работа, защото мъжете се разбягаха. Битият пълзя известно време наоколо, като опипваше тротоара. Накрая успя да се изправи. Движеше се със залитане и се подпираше по стените на сградите. До едно дърво повърна. Стори ми се много млад, макар че мракът ми пречеше да го видя добре. Нямах представа с какво си беше спечелил враждата на тримата. Около него нямаше нито предизборни плакати, нито лепило. Старицата остана облакътена на прозореца.
Два дена по-късно още се виждаше кървавата следа от дланта на момчето върху обезцветената мазилка на къщата. Петното беше кафяво и закривено нагоре като дебела грахова шушулка. Тогава разбрах, че в кръвта има нещо, което те кара да я забелязваш. Тя свети. Засъхналата кръв е различна от всички други бивши червени цветове и човек не иска да я докосне. Отидох и я докоснах.
Моят живот продължи непроменен от боя, защото майка ми не искаше и да чуе за спиране на уроците. Вече знаех, че всяко нейно желание, което тя налагаше с желязна ръка, всъщност произтича от баща ми. Досрамя ме да си призная, че съм се уплашил от нещо, което съм гледал иззад дървото, затова им казах, че двама души с неясни лица са ме нападнали с нож. Майка ми се развика „Кога?“, „Къде?“, „Как?“, а баща ми заяви, че ако думата му все още значи нещо в тази разтурена държава, ще уреди служебният му шофьор да ме взема от уроци. Откакто настъпи демокрацията, той делеше шофьора си с още няколко гиганти на словото като него, които се подмотаваха из културния авангард на бившето управление, но заканата му свърши работа. От страх, че ще ме развеждат със служебния мерцедес на баща ми като луксозен военнопленник, казах на бърза ръка, че всичко съм си измислил, за да се отърва от уроците, и преговорите ми се върнаха в точка А.
И така, продължих да ходя при г-н Лин, който ме чакаше със заредена цигулка в ръка и с церемониалната любезност на оберкелнер. За родителите ми той беше моят път към „духовността“, за него аз бях златната кокошка, която снасяше от валутните яйца на славната ми фамилия, а за себе си бях незабележимият посредник, който свързваше двете партньорски страни. Не че някой от къщи очакваше да стана музикант. Чрез примери и уместни забележки бях поощряван да си намеря „сериозна професия“. Нещо като дипломат, съдия или икономист. Явно нито майка ми, нито баща ми са смятали, че ме бива в нотите. Или може би са знаели, че в изкуството вече няма сигурни доходи. Всъщност така и не разбрах какво мисли баща ми за изкуството. Вероятно той въобще не мислеше нищо. Просто го правеше и оползотворяваше. При мен още оттогава всичко се разбягваше. Изучих се за „сериозна професия“, макар и не каквато те искаха, и запазих музиката напук. Тя вече ми пречеше и затова я заобичах.
Понякога ми се струва, че в стремежа си да се противопоставям на баща си, цял живот правя точно това, което той е искал от мен. От тази мисъл ме побиват тръпки...
Хартиено издание и е-книга
Издателство INK
Сабазий в Хеликон
Сабазий в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар