– Изабел...
Бяха изминали почти осем години от смъртта на Алваро де Луна. И седем, откакто Гонсало Чакон прие с удоволствие (и известно смущение) заповедта на крал Хуан да обучава децата му и да се грижи за тях... Никога нямаше да забрави думите му:
– Искам да ги възпитате така, че да не забравят, че са деца на крале. Подгответе ги да бъдат крале, ако някой ден се наложи.
Здравето на краля отслабваше и проблемите му се струпваха един след друг. Знаеше, че краят му наближава. И искаше да остави уредени малкото неща, които можеше, в личен план. Защото в политически смъртта на дон Алваро беше оставила открит пътя за маневрите на сина му, ръководени от Пачеко.
Тогава Чакон си помисли, че е логично решението му да търси
настойник за децата си, но не и да избере него за такъв. Затова се осмели да попита дон Хуан:
– Защо аз, Ваше Величество?
Искаше да разбере дали е проява на уважение към дон Алваро... Или навярно признание за службата му, наследена сега от него. Ала кралят не пожела да разсее съмненията му, нито да признае вината си. Отговори кратко:
– Защото аз ви заповядвам, дон Гонсало.
Чакон си мислеше за всичко това, докато Изабел се опитваше да хипнотизира пешките и офицерите. Беше облегнала глава върху скръстените си на масата ръце и погледът є идваше на нивото на фигурите.
Зад тях Беатрис де Бобадия, придворна дама на Изабел, беше спряла да шие и гледаше очаквателно.
– Изабел... Ваш ред е да направите ход.
Настоятелността на Чакон най-сетне накара Изабел да реагира.
– Съжалявам, дон Гонсало, но има нещо, което не разбирам в тази игра. Да си кралица... е много важно нещо, нали?
– Така е. Вашата майка най-добре може да ви го обясни, защото е била такава.
– Тогава защо в шаха царицата може да се движи само от квадрат на квадрат? Дори офицерите и топовете имат по-голяма значимост и повече възможност за движение!
Чакон се усмихна на проницателния ум на Изабел.
– Хубав въпрос – отбеляза Беатрис от дъното на стаята.
Нахлуването на момче, облечено в дрехи, които много отдавна са били сложени за първи път, попречи на Чакон да отговори.
– Пак ли загуби, сестричке?
Изабел го погледна ядосана.
– Алфонсо, колко пъти съм ви казвал, че тези маниери не подхождат на един инфант? – каза настойникът.
– Оставете го, дон Гонсало. Нека синът ми е повече дете, отколкото инфант.
Присъстващите станаха прави в знак на уважение към тази, която влизаше: Изабел Португалска, майката на Изабел и Алфонсо.
Беше изискана и красива жена въпреки натрупаните години.
– Как се справя дъщеря ми с шаха, дон Гонсало?
– Напредва бързо, госпожо.
– Радвам се... – каза тя и погали Изабел по главата. – Ако беше жив баща ти, щеше да се гордее... Елате с мен, деца. Време е да отидем на църква.
Децата тръгнаха с нея. Изабел изглеждаше по-въодушевена от Алфонсо. Чакон и Беатрис останаха сами.
– Как прекара нощта доня Изабел?
– Добре – отговори Беатрис. – Макар че с нея никога не се знае. Гледаш я толкова щастлива и изведнъж...
– И изведнъж се обръща към дон Алваро – довърши Чакон тъжно.
– Да... Сякаш го вижда... Сякаш може да говори с него. Ще позволите ли да попитам нещо?
Чакон кимна с глава.
– Защо си спомня дон Алваро, а не съпруга си? През всичките тези години нито веднъж не съм я чула да се обръща към крал Хуан, лека му пръст.
– Това е дълга история – отвърна мъжът, докато гледаше как Беатрис шие. – Но защо една компаньонка на инфантата шие роклята ѝ?
– Защото някой трябва да го свърши... А пари няма дори за шивачки.
– Изпратих писмо на архиепископ Карийо, в което му изложих положението. Той има голямо влияние, да видим дали ще може да ни помогне с нещо.
– Карийо ли? Не трябва ли това да е работа на крал Енрике?
– Енрике не е отговорил на нито едно от писмата ми, нито на молбите ми.
– Не разбирам. Изабел и Алфонсо са му сестра и брат...
– Изглежда кралят има по-важни неща за вършене от това да се грижи за сестра си и брат си...
Беше изискана и красива жена въпреки натрупаните години.
– Как се справя дъщеря ми с шаха, дон Гонсало?
– Напредва бързо, госпожо.
– Радвам се... – каза тя и погали Изабел по главата. – Ако беше жив баща ти, щеше да се гордее... Елате с мен, деца. Време е да отидем на църква.
Децата тръгнаха с нея. Изабел изглеждаше по-въодушевена от Алфонсо. Чакон и Беатрис останаха сами.
– Как прекара нощта доня Изабел?
– Добре – отговори Беатрис. – Макар че с нея никога не се знае. Гледаш я толкова щастлива и изведнъж...
– И изведнъж се обръща към дон Алваро – довърши Чакон тъжно.
– Да... Сякаш го вижда... Сякаш може да говори с него. Ще позволите ли да попитам нещо?
Чакон кимна с глава.
– Защо си спомня дон Алваро, а не съпруга си? През всичките тези години нито веднъж не съм я чула да се обръща към крал Хуан, лека му пръст.
– Това е дълга история – отвърна мъжът, докато гледаше как Беатрис шие. – Но защо една компаньонка на инфантата шие роклята ѝ?
– Защото някой трябва да го свърши... А пари няма дори за шивачки.
– Изпратих писмо на архиепископ Карийо, в което му изложих положението. Той има голямо влияние, да видим дали ще може да ни помогне с нещо.
– Карийо ли? Не трябва ли това да е работа на крал Енрике?
– Енрике не е отговорил на нито едно от писмата ми, нито на молбите ми.
– Не разбирам. Изабел и Алфонсо са му сестра и брат...
– Изглежда кралят има по-важни неща за вършене от това да се грижи за сестра си и брат си...
Издателство Ера
Изабел в Хеликон
Изабел в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар