Силвия Димитрова >> 12 [ разкази ]

Впечатляващ дебют... Силвия Томова

   В тихия следобед под клоните на лозницата с Филип играем сантасе. Резултатът не се записва, наблягаме на студения чай с ром и закачките между раздаванията. Вълнувам се само когато дама и поп от еднаква боя се комбинират . Филип ми се смее и следи ръцете ми, казва, че по-театрални жестове от моите няма. Взирам се в ъгълче олюпен лак на показалеца. Дали пък него не е забелязал? От къщата се носи фламенко на приглушени вълни. Когато звуците стихват, влизам вътре да сменя диска. Връщам се с фруктиера кайсии, за да открия, че на стола ми се е настанила оранжевата котка на съседите. „Виждам: имаш нов партньор“, шегувам се с Филип. „Не още“, отговаря той.
   Стотина метра надолу по улицата в затворен офис играят четворка белот. Залозите са големи, не като нашия. Димът от цигарите се вие като китайски дракон. Играчите следят подозрително и партньори, и противници. Този с розовата риза е собственик на полиграфичен комбинат, отсреща червендалестият е производител на бира. Мъжът с мустаците вляво от него е в бранша с разтворимите напитки, вдясно – търговец на козметика. Последният се мръщи: „Четири деветки...“. Пивоварят жално го надпъшква: „Четири валета, пич!“. Обявата е без коз. Грешка в логистиката на играта.
   Две пресечки по-надолу, в езиковата занималня на ъгъла, девойка с очила и впито боди раздава цветни карти на десетина деца. Всяко напрегнато се взира в своята. Минутка мълчание, преди стаята да се взриви от победоносни крясъци: „Lion!“, „Rabbit!“, „Tiger!“ „Butterfly!“, „Snake!“... Бузест малчуган седи печално в края на редицата, забил носле в картата. „What the problem is, Ivan?“ – подканва го госпожицата. „Не знам каква е тая проклетия, мис Клара! Прилича на шимпанзе с тяло на хипопотам!“, „Ха-ха... дай да видя“, ръга го момиченце с прическа ала Мини Маус. Картата преминава през всички деца и стига до учителката. Очилата ѝ се запотяват. Обръща два пъти кутията на играта, но и там нищо не пише. Честта ѝ обаче на отличничка на випуска не я предава: „Animal, Иване, animal. Винаги можеш да ползваш animal!“
   „Печелиш!“. Филип оставя картите, изправя се и ме придърпва през масата към себе си. Преди да ме целуне, една фасетка на окото ми запечатва котка, отнасяща вале каро. Не е време да ѝ обръщам внимание. Ръцете на Филип са като вълна, която ме повежда към къщи.
   Приседнал на купест облак, Онзи, когото някои (в строга секретност) наричат Големия играч, уморено се прозява. „Излишна работа е да бележиш картите, когато хората виждат само едната им страна. А все те молят...“ Една въздишка се откъсва от гърдите му, като перо, което полита надолу, и летейки, чертае... невидимо какво. Играчите на карти, Юни

Издателство Жанет 45

12 в Хеликон

12 в Books.bg