На всяка крачка по пътя си Сидхарта научаваше нови неща, защото животът му бе променен, а сърцето очаровано. Той виждаше отново слънцето да изгрява над гористата планина и да залязва зад далечния палмов бряг. Нощем виждаше подредбата на звездите по небосвода и сърпа на месечината, който плаваше като ладия из синевата. Виждаше дървета, звезди, животни, облаци, дъги, скали, треви, цветя, поточета и реки, блясъка на росата в утринните храсти, далечните високи планини, сини и бледи, сладкопойни птици, пчели, разголени от вятъра сребристи оризища. Всичко това, което се разкриваше в дивна пъстрота и в безброй образи, винаги е съществувало, слънцето и месечината винаги са светели, реките винаги са се плискали, пчелите винаги са жужели, но преди за Сидхарта всичко това бе само мимолетно примамливо було пред взора му, гледано с недоверие и орисано да бъде проникнато и унищожено от мисълта, тъй като не представлявате същност, а същността се намираше отвъд предела на видимото. Но сега свободният му взор се рееше отсам видимото, той го съзираше и разпознаваше, диреше собственото си място в този свят, не търсеше същността, съзерцаваше всичко по детски, без да се стреми да прехвърли границата отвъд. Прекрасни бяха месечината и звездите, реката и брегът, гората и скалата, козата бръмбарът, цветето и пеперудата!
Приятно и ведро бе да бродиш из света като току-що събудило се дете с доверчиви сетива, отворени за всичко. Другояче слънчевите лъчи милваха главата, другояче излъчваше прохлада горската сянка, друг бе вкусът на извора и потока, на тиквата и банана. Кратки бяха дните и нощите, всеки час отлиташе бързо, като платно по морската шир, а под платното плаваше кораб, пълен със съкровища, пълен с радости. Сидхарта видя стадо от маймуни да минава по високия свод от короните на дърветата, чу дивите му и хищни крясъци. Видя и един овен да гони овца, а после да ѝ се възкачва. Той видя как в едно обрасло с тръстика езеро, гладната щука се спуска привечер срещу цял рояк блещукащи, малки рибки, които се стрелват страхливо из водата; сила и страст искряха от водовъртежите, които необузданият ловец оставяше след себе си.
Всичко това е съществувало винаги, но той не го беше забелязал, не беше се сливал с него. Сега обаче бе тук и бе част от него. Светлините и сенките прекосяваха погледа му, звездите и месечината плуваха през сърцето му.
Пътьом Сидхарта си спомни за всичко онова, което бе преживял в градината Йетавана, за учението, което бе чул там, за божествения Буда, за раздялата си с Говинда, за разговора си с Възвишения. Той си спомни думите, които бе казал на Възвишения, всяка дума си спомни и забеляза с учудване, че бе изрекъл неща, които въобще не е знаел. Онова, което бе казал на Гаутама, че съкровището на Буда и тайната му не е учението, а неизразимото и непредаваемото чрез учението, което той е преживял в часа на своето просветление – това бе състоянието, което бе тръгнал да търси, да преживява, и което сега започваше. Сега той трябваше сам себе си да изживее. Наистина той отдавна бе осъзнал, че същността му е Атман и че е същата вечна същината, от която бе Ерахман. Но никога не бе успял да намери изцяло същността си, защото бе искал да и хване с мрежата на мисълта. Нито в тялото, нито в играта на сетива бе това Аз, то не беше и в мислите, нито в разума, нито в заучената мъдрост, нито в заученото изкуство да се правят заключения и да се създават нови мисли въз основа на вече премисленото. Не, и този свят на мислите принадлежеше към този свят и не водеше до никаква цел, и когато се убиваше случайното Аз на сетивата, за сметка на него се издигаше случайното Аз на мислите и учеността. И мислите, и сетивата бяха красиви неща, и зад двете се криеше крайният смисъл, и двете заслужаваха да бъдат чути, и с двете заслужаваше да се играе, нито едното, нито другото не биваше да се пренебрегват, нито да се надценяват, и от двете трябваше да се възприемат тайните гласове на откровението.
Той не желаеше да се стреми към друго, освен към онова, към което му заповядваше да се стреми гласът, не искаше да се спира пред нищо, което не му сочеше гласът. Защо веднъж в часа на часовете Гаутама бе седнал под дървото бо, където получи просветление? Той бе чул глас, гласа на собственото си сърце, който му бе заповядал да подири отмора под това дърво, и не бе предпочел нито самоистезанията и жертвоприношенията, нито свещените къпания и молитвите, нито яденето и пиенето, нито съня и мечтанието, а се бе подчинил на гласа. Така да се подчинява не на някаква заповед отвън, а само на гласа, да бъде всякога готов за това подчинение, това бе хубаво, това бе необходимо, всичко останало не беше необходимо.
През нощта, докато спеше в сламената колиба на един лодкар, Сидхарта видя в съня си Говинда да стои пред него в жълтото си отшелническо облекло. Говинда изглеждаше покрусен и попита тъжно: „Защо ме напусна?“ Тогава той прегърна Говинда, притегли го към гърдите си и го целуна, но това вече не беше Говинда, а някаква жена, и от дрехата на жената се подаваше налята гръд, върху която Сидхарта лежеше и сучеше – млякото от тази гръд бе сладко и силно. То имаше вкуса на жена и на мъж, на слънце и гора, на животно и цвят, на всякакъв плод, на всякаква страст. То опияняваше и отнемаше съзнанието. Когато Сидхарта се събуди, сребристата река блещукаше пред вратата на колибата и от гората протяжно и дълбоко прозвуча зловещият крясък на кукумявка.
Когато започна денят, Сидхарта помоли лодкаря да го прехвърли през реката. Лодкарят подкара бамбуковия си сал и го прехвърли до отсрещния бряг. Широката река блестеше с червеникавите оттенъци от утринната зора.
– Красива е тази река – каза той на спътника си.
– Да – отвърна лодкарят, – много е хубава, аз и обичам повече от всичко. Често съм се вслушвал в нея, често съм се вглеждал в очите ѝ и винаги съм се учил от нея. Много може да се научи от една река.
– Благодаря ти, благодетелни човече, – каза Сидхарта, когато слезе на другия бряг. – Нямам какво да ти подаря, нито с какво да ти платя. Аз съм човек без родина, брамински син и самана.
– Разбрах – каза лодкарят, – и не съм очаквал нито подарък, нито да ми плащаш. Друг път ще ми дадеш подаръка.
– Вярваш ли? – попита Сидхарта весело.
– Разбира се. И на това ме научи реката: всичко се връща. И ти, самана, ще се върнеш. А сега, сбогом! Нека приятелството ти бъде моята награда. Спомни си за мен, когато принасяш жертви на боговете.
Те се разделиха усмихнати, Сидхарта се радваше на приятелството и добротата на лодкаря. „Той прилича на Говинда – помисли си усмихнат Сидхарта, – всички, които срещам по пътя си, са като Говинда. Всички са благодарни, макар че те самите заслужават благодарност. Всички са предани, всички искат да бъдат приятели на драго сърце, да се подчиняват, да не мислят много. Деца са хората.“... (откъсът е по превода на Любомир Илиев)
Приятно и ведро бе да бродиш из света като току-що събудило се дете с доверчиви сетива, отворени за всичко. Другояче слънчевите лъчи милваха главата, другояче излъчваше прохлада горската сянка, друг бе вкусът на извора и потока, на тиквата и банана. Кратки бяха дните и нощите, всеки час отлиташе бързо, като платно по морската шир, а под платното плаваше кораб, пълен със съкровища, пълен с радости. Сидхарта видя стадо от маймуни да минава по високия свод от короните на дърветата, чу дивите му и хищни крясъци. Видя и един овен да гони овца, а после да ѝ се възкачва. Той видя как в едно обрасло с тръстика езеро, гладната щука се спуска привечер срещу цял рояк блещукащи, малки рибки, които се стрелват страхливо из водата; сила и страст искряха от водовъртежите, които необузданият ловец оставяше след себе си.
Всичко това е съществувало винаги, но той не го беше забелязал, не беше се сливал с него. Сега обаче бе тук и бе част от него. Светлините и сенките прекосяваха погледа му, звездите и месечината плуваха през сърцето му.
Пътьом Сидхарта си спомни за всичко онова, което бе преживял в градината Йетавана, за учението, което бе чул там, за божествения Буда, за раздялата си с Говинда, за разговора си с Възвишения. Той си спомни думите, които бе казал на Възвишения, всяка дума си спомни и забеляза с учудване, че бе изрекъл неща, които въобще не е знаел. Онова, което бе казал на Гаутама, че съкровището на Буда и тайната му не е учението, а неизразимото и непредаваемото чрез учението, което той е преживял в часа на своето просветление – това бе състоянието, което бе тръгнал да търси, да преживява, и което сега започваше. Сега той трябваше сам себе си да изживее. Наистина той отдавна бе осъзнал, че същността му е Атман и че е същата вечна същината, от която бе Ерахман. Но никога не бе успял да намери изцяло същността си, защото бе искал да и хване с мрежата на мисълта. Нито в тялото, нито в играта на сетива бе това Аз, то не беше и в мислите, нито в разума, нито в заучената мъдрост, нито в заученото изкуство да се правят заключения и да се създават нови мисли въз основа на вече премисленото. Не, и този свят на мислите принадлежеше към този свят и не водеше до никаква цел, и когато се убиваше случайното Аз на сетивата, за сметка на него се издигаше случайното Аз на мислите и учеността. И мислите, и сетивата бяха красиви неща, и зад двете се криеше крайният смисъл, и двете заслужаваха да бъдат чути, и с двете заслужаваше да се играе, нито едното, нито другото не биваше да се пренебрегват, нито да се надценяват, и от двете трябваше да се възприемат тайните гласове на откровението.
Той не желаеше да се стреми към друго, освен към онова, към което му заповядваше да се стреми гласът, не искаше да се спира пред нищо, което не му сочеше гласът. Защо веднъж в часа на часовете Гаутама бе седнал под дървото бо, където получи просветление? Той бе чул глас, гласа на собственото си сърце, който му бе заповядал да подири отмора под това дърво, и не бе предпочел нито самоистезанията и жертвоприношенията, нито свещените къпания и молитвите, нито яденето и пиенето, нито съня и мечтанието, а се бе подчинил на гласа. Така да се подчинява не на някаква заповед отвън, а само на гласа, да бъде всякога готов за това подчинение, това бе хубаво, това бе необходимо, всичко останало не беше необходимо.
През нощта, докато спеше в сламената колиба на един лодкар, Сидхарта видя в съня си Говинда да стои пред него в жълтото си отшелническо облекло. Говинда изглеждаше покрусен и попита тъжно: „Защо ме напусна?“ Тогава той прегърна Говинда, притегли го към гърдите си и го целуна, но това вече не беше Говинда, а някаква жена, и от дрехата на жената се подаваше налята гръд, върху която Сидхарта лежеше и сучеше – млякото от тази гръд бе сладко и силно. То имаше вкуса на жена и на мъж, на слънце и гора, на животно и цвят, на всякакъв плод, на всякаква страст. То опияняваше и отнемаше съзнанието. Когато Сидхарта се събуди, сребристата река блещукаше пред вратата на колибата и от гората протяжно и дълбоко прозвуча зловещият крясък на кукумявка.
Когато започна денят, Сидхарта помоли лодкаря да го прехвърли през реката. Лодкарят подкара бамбуковия си сал и го прехвърли до отсрещния бряг. Широката река блестеше с червеникавите оттенъци от утринната зора.
– Красива е тази река – каза той на спътника си.
– Да – отвърна лодкарят, – много е хубава, аз и обичам повече от всичко. Често съм се вслушвал в нея, често съм се вглеждал в очите ѝ и винаги съм се учил от нея. Много може да се научи от една река.
– Благодаря ти, благодетелни човече, – каза Сидхарта, когато слезе на другия бряг. – Нямам какво да ти подаря, нито с какво да ти платя. Аз съм човек без родина, брамински син и самана.
– Разбрах – каза лодкарят, – и не съм очаквал нито подарък, нито да ми плащаш. Друг път ще ми дадеш подаръка.
– Вярваш ли? – попита Сидхарта весело.
– Разбира се. И на това ме научи реката: всичко се връща. И ти, самана, ще се върнеш. А сега, сбогом! Нека приятелството ти бъде моята награда. Спомни си за мен, когато принасяш жертви на боговете.
Те се разделиха усмихнати, Сидхарта се радваше на приятелството и добротата на лодкаря. „Той прилича на Говинда – помисли си усмихнат Сидхарта, – всички, които срещам по пътя си, са като Говинда. Всички са благодарни, макар че те самите заслужават благодарност. Всички са предани, всички искат да бъдат приятели на драго сърце, да се подчиняват, да не мислят много. Деца са хората.“... (откъсът е по превода на Любомир Илиев)
Издателство Фама
Няма коментари:
Публикуване на коментар