доколко честен си в своята себичност.
Вслушвай се внимателно
в нея.
– Всички ние сме свободни да правим каквото искаме – каза ми той онази вечер. – Не е ли повече от ясно? Не е ли тъкмо това най-великият начин да бъде управлявана една вселена?
– Почти. Забрави нещо, което е доста важно – възразих аз.
– Така ли?
– Всички ние сме свободни да правим каквото искаме, стига да не вредим на другите – рекох доста назидателно. – Знам, че го подразбираш, но сме длъжни да казваме това, което подразбираме.
Изведнъж от тъмното се чу нещо като тътрузене на крака; стрелнах с очи приятеля си.
– Чу ли?
– Да, там май има някой. – Той се изправи и тръгна към мрака. Най-неочаквано се засмя и каза име, което не долових. – Всичко е наред – чух го до изрича. – Не, ще се радваме да те видим при нас.. защо стърчиш тук... ела, де, добре дошъл си, наистина...
Гласът беше със силен акцент, може би руски или чешки, но по-вероятно трансилвански.
– Благодаря. Не искам да ви се натрапвам...
Човекът, когото Дон доведе в светлината на огъня, беше, как ли да се изразя... беше твърде необичайно да срещнеш такъв тип нощем в Средния запад на Щатите. Чувстваше се притеснен в светлината, приличаше на вълк, беше дребничък, изпосталял, уплашен до смърт, беше в официално облекло и с поръбена с червен атлаз черна пелерина.
– Само минавах оттук – поде той. – През това поле ще се прибера по-бързо вкъщи.
– Така ли?
Шимода не му повярва, знаеше, че го лъже, но в същото време правеше всичко възможно да не се изкикоти. Надявах се скоро да разбера каква е работата.
– Заповядайте! – поканих аз мъжа. – Можем ли да ви бъдем полезни с нещо?
Не че умирах от желание да му помагам, но той трепереше като листо, та наистина исках да се чувства удобно.
Мъжът ме изгледа с отчаяна усмивка, от която се вледених.
– Да, можете. Искам го много, инак нямаше да ви моля. Мога ли да си пийна от кръвта ви? Съвсем мъничко. Имам нужда от човешка кръв, храня се с нея...
Не знаеше добре английски, говореше с акцент и може би не го бях разбрал, но въпреки това скочих на крака толкова светкавично, че към огъня се разлетяха сламки.
Човекът се дръпна като попарен. Общо взето, съм безобиден, но инак съм як като канара и сигурно съм го стреснал. Той извърна глава.
– Извинявайте, драги ми господине! Извинявайте! Забравете, че изобщо съм отварял дума за кръв. Но да ви кажа...
– Какви ги дрънкате? – Бях си глътнал езика от страх, затова говорех доста ядно. – По дяволите, какви ги дрънкате, господине? Не знам кой сте, да не сте някой ВАМ...
Шимода ме прекъсна насред думата.
– Гостът говореше, а ти го прекъсна, Ричард! Продължавайте, господине, приятелят ми е малко припрян.
– Този тук, Доналд... – подхванах аз отново.
– Млъкни, де!
Бях толкова изненадан, че наистина си замълчах, само изгледах ужасено и недоумяващо непознатия, изтръгнат от родния си мрак, за да се озове в светлина на нашия огън...
– Всички ние сме свободни да правим каквото искаме – каза ми той онази вечер. – Не е ли повече от ясно? Не е ли тъкмо това най-великият начин да бъде управлявана една вселена?
– Почти. Забрави нещо, което е доста важно – възразих аз.
– Така ли?
– Всички ние сме свободни да правим каквото искаме, стига да не вредим на другите – рекох доста назидателно. – Знам, че го подразбираш, но сме длъжни да казваме това, което подразбираме.
Изведнъж от тъмното се чу нещо като тътрузене на крака; стрелнах с очи приятеля си.
– Чу ли?
– Да, там май има някой. – Той се изправи и тръгна към мрака. Най-неочаквано се засмя и каза име, което не долових. – Всичко е наред – чух го до изрича. – Не, ще се радваме да те видим при нас.. защо стърчиш тук... ела, де, добре дошъл си, наистина...
Гласът беше със силен акцент, може би руски или чешки, но по-вероятно трансилвански.
– Благодаря. Не искам да ви се натрапвам...
Човекът, когото Дон доведе в светлината на огъня, беше, как ли да се изразя... беше твърде необичайно да срещнеш такъв тип нощем в Средния запад на Щатите. Чувстваше се притеснен в светлината, приличаше на вълк, беше дребничък, изпосталял, уплашен до смърт, беше в официално облекло и с поръбена с червен атлаз черна пелерина.
– Само минавах оттук – поде той. – През това поле ще се прибера по-бързо вкъщи.
– Така ли?
Шимода не му повярва, знаеше, че го лъже, но в същото време правеше всичко възможно да не се изкикоти. Надявах се скоро да разбера каква е работата.
– Заповядайте! – поканих аз мъжа. – Можем ли да ви бъдем полезни с нещо?
Не че умирах от желание да му помагам, но той трепереше като листо, та наистина исках да се чувства удобно.
Мъжът ме изгледа с отчаяна усмивка, от която се вледених.
– Да, можете. Искам го много, инак нямаше да ви моля. Мога ли да си пийна от кръвта ви? Съвсем мъничко. Имам нужда от човешка кръв, храня се с нея...
Не знаеше добре английски, говореше с акцент и може би не го бях разбрал, но въпреки това скочих на крака толкова светкавично, че към огъня се разлетяха сламки.
Човекът се дръпна като попарен. Общо взето, съм безобиден, но инак съм як като канара и сигурно съм го стреснал. Той извърна глава.
– Извинявайте, драги ми господине! Извинявайте! Забравете, че изобщо съм отварял дума за кръв. Но да ви кажа...
– Какви ги дрънкате? – Бях си глътнал езика от страх, затова говорех доста ядно. – По дяволите, какви ги дрънкате, господине? Не знам кой сте, да не сте някой ВАМ...
Шимода ме прекъсна насред думата.
– Гостът говореше, а ти го прекъсна, Ричард! Продължавайте, господине, приятелят ми е малко припрян.
– Този тук, Доналд... – подхванах аз отново.
– Млъкни, де!
Бях толкова изненадан, че наистина си замълчах, само изгледах ужасено и недоумяващо непознатия, изтръгнат от родния си мрак, за да се озове в светлина на нашия огън...
Издателсво Хермес
Няма коментари:
Публикуване на коментар