2. В четвърти клас учителката ми Калчева, висока и строга като камбанария жена, много хареса моето съчинение за есента. Разведе ме из всички четвърти класове да го прочета на глас. Прибрах се вкъщи надут като пуяк. Похвалих се на мама. Оттогава винаги лесно пиша за есента. Ей сега да ме накараш, ще седна и ще те тресна с такъв радикален текст по главата, че ще започнеш да виждаш жиците на тролеите като петолиние. А носа си - като ключ сол. Ама да ми кажеш - напиши точно есе, есе за есента, няма да стане. Нещо повече, ще запаля три цигари едновременно и ще ти издухам пушека в очите. Пушека на три цигари. В очите. Люти, да знаеш. Ну, заяц, погоди.
В седми клас учителката ми по български и литература Шанова също харесваше моите съчинения. Тя правеше друго: изгонваше ме отвън на терасата по време на час и започваше да чете съчинението ми пред класа с дрезгавия си, но много изразителен глас на заклета пушачка – гласа на Едит Пиаф. На терасата, казах – защото това ставаше в Либия, в Триполи, където бях заминал с майка си, баща си и брат ми, близнака. Мама изкара три години като детски лекар там. Предишната година, 1973-а, бяха открили българско училище от първи до осми клас – с по една паралелка от десетина ученика във всеки клас. Училището бе разположено в двуетажна арабска къща с дворче, в което растяха глицинии. Яд ме беше на Шанова, когато започнеше да чете на глас съчиненията ми. Защото ме лишаваше от присъствието на Красимира, момиченцето от Пловдив, с което седях на един чин. Не можех да ѝ се наситя, брей. Тя имаше такива крачета, че аз по цял час си кривях очите и гледах все в краката ѝ. Как не станах кривоглед тогава, не знам. Едва изтрайвах да свърши междучасието, че да си седнем пак един до друг. Понякога Красимира ми позволяваше да поставя вечно потната си от нетърпение длан върху бедрото ѝ. Но това траеше кратко. Не бях син на кочияш и когато ме погледнеше, веднага си дръпвах ръката. Красимира в края на учебната година се влюби в сина на Шанова, Митко Шанов, който учеше в осми. Тогава Митко пушеше като комин – за разлика от сега, когато отдавна е хвърлил цигарите. Красимира се влюби в него след годишния крос в карето улички около училището. Аз се готвех упорито за него. Ден след ден в продължение на месеци изминавах пътя от вкъщи до училището и обратно, близо седем километра в едната посока, тичешком. На кроса заех второ място, едва дишах и в устата ми миришеше на кръв. Първо място зае пушачът Митко Шанов. Даже не се беше задъхал.
3. В английската гимназия имах няколко учителки по литература. Запомнил съм Георгиева. Тя беше много приятна дама с някаква пигментация по лицето, която й придаваше вечно неуверения вид на енотово мече. Готвеше се изключително старателно за часовете си, пристигаше с много помощна литература, поставяше книгите като ветрило около себе си, разтваряше ги на необходимите места, хващаше в ръцете си едновременно по седем разтворени помагала и започваше да ни залива с цитати. Тя също харесваше моите съчинения. Когато искаше да ме изпита, ме поглеждаше в очите. Ако кимнех надолу, вдигаше друг. Поощряван по такъв безподобен начин, аз пишех все по-разкрепостено. А Георгиева неизменно ми поставяше шестици. Случваше се да не съм чел произведенията за поредното контролно. Но пак имах шестица. Сигурно защото участвах в кръжока ѝ, заедно с една Мария и една Ели. В този кръжок четяхме собствени текстове и се опивахме от тях. Моите като че ли вече миришеха на разкази, макар още да не знаех това. Просто ми харесваха. Веднъж изтърсих на Мария и Ели, че буквите имат цветове. Всяка буква има отделен цвят. Човешките имена – също. Имената даже се появяват и като образи. МАРИЯ например е развята черна забрадка. Буквата А е бяла. А ЕЛИ ми прилича на хляб, който разрязваш с нож. Ели и Мария ме гледаха стреснато. Това много им хареса. След години прочетох за прозренията на Велимир Хлебников по тази тема. Но тогава нищо не знаех за птицеловите и слънцеловите. Напуснах английската с шестица в дипломата и с бели петна в знанията си. Ако си представим учебната програма по литература в гимназиалния курс като картата на континентите, аз не познавах, образно казано, Австралия и Океания. Какво говоря! И Антарктида. Че май и Огнена земя. Наваксах донякъде пропуските в казармата, но не беше същото. Тогава разбрах значението на седемте разтворени всеки час книги на учителката ми по литература Георгиева. Те не ни помагаха кой знае колко да проумеем голямата творба. Те само ни помагаха да не потънем като камъни в нейния океан. Бяха като спасителните поясчета, с които децата влизат в морето. Наистина – в някои от големите творби, които после четох сам, аз потънах буквално като камък. (Тя дойде на премиерата на втората ми книжка през 1992-а в Ректорската зала на Софийския университет и доведе целия си тогавашен клас. А след това ме покани на среща с учениците. Вече не преподаваше в английската, а в някакво издраскано, разсипано, направо като бомбардирано училище в квартал „Хаджи Димитър“.) Не кандидатствах с литература след гимназията. Кандидатствах медицина. А ме приеха стоматология. Брат ми, близнакът, в края на 11. клас се ожени. По закон при братя близнаци, единият имаше право да отложи казармата. Брат ми вече беше женен. Тъй че отидох войник.
4. В казармата много четях. Няма да кажа къде служех, защото може да е военна тайна. Но можеше да се чете. Извън денонощните караули карахме шестчасови смени, седнали на бюро. Пристигахме на смяна поне с една книга, напъхана в колана на панталоните и замаскирана умело с куртката. Някои, които четяха по-бързо, пристигаха направо с по две, да им стигнат. Проблем се появяваше единствено с тухли като „Тихият Дон“ или „Вълшебната планина“. Тях издърпвахме от задния прозорец на стаята с въженце или през зимата ги омотавахме в шинелите. Нощните смени бяха най-благодатни. Свариш си кафе с направеното от счупено на две бръснарско ножче бързоварче и разтвориш книгата. Когато си на караул и те духа мразовитият вятър, не можеш да четеш, разбира се. Но можеш друго – да изпушиш една цигара в шепата, и докато пушиш и се грееш на рубинената светлинка в шепата си, привел глава, да слушаш странните думи, които се подреждат в главата ти. Хоризонтално, вертикално, като пясъчен часовник, като рухващо кубе на черква, като ноздри на пристигащи от дълъг път коне; като попско расо, стапящо се като черен сняг по калдъръма. На нощните смени в казармата прочетох „Цената на златото“ и „Завръщане“ от Генчо Стоев.
Между другото, бях в един взвод с по-малкия му син. Той беше художникът на поделението. В ателието му зад офицерския клуб беше прекрасно. Таванът беше висок пет метра. Вътре можеше да се диша. Вечер след проверката, когато дежурният офицер се запиеше, когато не бяхме караул или на смяна и когато бяхме успели да си купим водка от кръчмата „Жабата“ в селото, се събирахме там. При рано побелелия Кико миришеше на терпентин и на горящи въглища. Той ми даде да прочета „Две години в кубрика“ на Ричард Дейна, издадена от варненското издателство „Георги Бакалов“ в поредицата „Морета, брегове и хора“ под номер 47 през 1981-а. Книгата започва така: „Четиринайсети август бе определен за отплаването на брига „Пилигрим“ по пътя му от Бостън, край нос Хорн, до западния бряг на Северна Америка. Тъй като корабът щеше да отблъсне рано следобед, аз се появих на борда в дванайсет часа, стъкмен като моряк от главата до петите, ведно със сандъка си, пълен с дрехи за две-три годишното пътуване, което предприемах с твърдото намерение да излекувам, ако бе възможно, чрез коренна промяна на начина си на живот и продължителна раздяла с книгите, чрез много и тежка работа, проста храна и чист въздух едно заболяване на очите, принудило ме да се откажа от следването и което никаква лекарска помощ не обещаваше да излекува.“
5. След казармата карах един семестър стоматология и прекъснах, защото ми писна да дялкам зъби – кътници, резци и кучешки – от сапунчета. И се започна бачкаторската ми епопея. За да можеш да кандидатстваш, трябваха 8 месеца трудов стаж. Работех и кандидатствах българска филология. Все се падаше Елин Пелин. Захаринчо все отиваше да стане пролетарий в града. Оттогава с Пелинко се гледаме изпод вежди. На изпитите ме късаха не само по литература, но за разнообразие и по история. Кой е убиецът на Ботев, а? Вие знаете ли? Не е черкезкият куршум. Аз научих кой е от един кандидат-студентски курс по история. И отново започвах работа. Работих какво ли не. Бях нощен санитар, бояджия в Киноцентъра, пресьор във военен завод. Като нощен санитар припечелвах не зле в моргата на Четвърта градска болница при леля Ани. Тя ме викаше да ѝ помагам. Бях млад, зелен и смел. Боже, колко смел съм бил. След дванайсет години, в един период без работа, написах новелата „Морга“, първият ми дълъг текст. Цели 35 страници. Леля Ани се появява вътре с целия си блясък. След още 8 години тази новела влезе в сборника „Господи, помилуй“, който спечели Голямата награда за българска художествена проза Хеликон за 2004-а. Затова, когато ме попитат колко време писахте тази книга, се чудя какво да отговоря. И обикновено споменавам някаква по-прилична цифра. Как да кажа – ами, писах тази книга 20 години.
Влязох в университета на третата година, трети по успех. Опитах се да се похваля на мама и на татко – че съм трети по успех в републиката! Те не откликнаха на радостта ми, те просто уморено вдигнаха рамене. Вече бях на 24. Моите съученици се бяха дипломирали и започваха работа. На другата година се ожених и се роди синът ми. Втори курс, с жена и дете на гърба, приключих двете изпитни сесии с общо три поправки – всъщност, не лош резултат. По единия предмет ме скъса моят преподавател Александър Кьосев. Той не беше Георгиева. Не се притеснявах особено, защото с малко кандърми пускаха да се запишеш и с три поправки. Есента пред кабинета на декана се изви огромна опашка от такива като нас. С моят приятел, поетът Николай Дойнов, се наредихме последни. А бе я метла. Ние сме писатели, ние сме поети. Бях вече предал ръкописа на първата си книга, „Четиво за нощен влак“, в издателство „Народна младеж“ при Весела Люцканова. Аз тука чакам да ми излезе първата книга, а те ще ме късат!... А бе я метла. Опашката вървеше бързо. Деканът разрешаваше на всички да запишат трети курс с три поправки. Не помня името му. Помня, че тогава, на опашката го мислехме за страшен пич, щом пуска всички. Точно пред нас се беше наредил един негър. Братски тъмнокож студент, да кажа. И то – бая тъмнокож. Дойде неговият ред, чернилката влезе. Когато излезе, беше побелял като капучино. Не можело, обясни той. Прекъсвал. Ние с поета Николай Дойнов влязохме заедно, за кураж. Ники вече също стягаше сватба. Не можеше да губим още година. Това беше абсурд. Излязохме тъмни като цвекла. Не можело с три поправки да запишеш новата учебна година. Прекъсваме и бачкаме. Явно деканът е бил див расист. И по инерция го отнесохме и двамата бледолики. Това ми е едничкото обяснение как от трийсет и трима човека прекъснахме само ние тримцата с тъмнокожия колега. Ама пък беше черен, завалията. Направо виолетов. Като маджун от цвекло.
6. Хайде пак бачкане. Пак като санитар, да ти дойде умът в главата. Само че сега станах санитар в психиатрията. От онзи период е разказът „Париж“, който също влезе в „Господи, помилуй“. Бях и дърводелец. На една преса за фурнир в дърводелския цех в Лагера до сегашната каса на Енергото „София-Юг“. Залепил съм хиляди шперплатови плоскости с фурнир. С вечно пияната рускиня Ксения поставяхме плоскостта под пресата, аз хвърлях едно око да не би Ксения да е припаднала и да си е забравила главата между челюстите и натисках копчето. И с ридание – като от гърлата на сто гребци на галера – пресата тръгваше надолу. Но изведнъж сред облаците се показа лъч светлина. Обади ми се Весела Люцканова, да ми каже, че от издателството са одобрили за печат книгата ми. Попита ме дали имам предпочитания за рецензента. Тогава всяка книга трябваше да разполага с положителна рецензия. Аз посочих името на Генчо Стоев. Тя обеща да му се обади и да го пита.
И ето ме, един хубав пролетен ден на 1987 година с плющящи теменужено-перести небеса вървя към високия писателски блок на „Незабравка“ до Руското посолство, където Генчо Стоев живееше на последния етаж. Той вече бе прочел ръкописа и даже бе написал рецензията. Сега отивах да се запознаем.
Взех асансьора, качих се до последния, 17-и етаж. Промъкнах се сред джунглата от стълбищни растения, през които надничаха червените очи на мушкатата. Намерих вратата с табелката „Генчо Стоев“. Натиснах звънеца. Чух мек звук от чехли. Генчо Стоев отвори, здрависахме се и влязох в големия хол. Както разбрах впоследствие – това бе и единствената стая.
Мебелите имаха цвят на напечени от слънцето скали. Беше вехто, но светло. Жилището му по някакъв начин много силно приличаше на място, обитавано от орли. На обиталище на орли.
– Сигурно е хубаво тук, на високото – изтърсих в смущението си.
– Аз исках по-нагоре. Но там е небето – усмихна се писателят.
Вече познавах творчеството му и трудната му житейска съдба. Изказах несръчно възхищението си. Той произнесе няколко хубави думи за книгата ми. Сподели един секрет при подреждането на разкази в сборник. Сетне ме изведе на балкона да видя гледката. От тази височина гората на парка се виждаше като мъх. А паркираните долу край тротоарите коли приличаха на късчета станиол. Най-силно впечатление у Генчо Стоев правеха очите. Бяха скрити дълбоко навътре в очните кухини, като някакъв много скъпоценен уред. Приличаха на очите на човек, който дълго се е взирал в слънцето. И е платил прескъпо за това.
7. По него време някъде вече бях прочел една история, от която подробностите сега ми се губят. Но ставаше дума за изобретяването на феникистископа, уред, който се явява нещо като бащата на първите далекогледи. Неговият изобретател Жозеф Плато не разполагал с необходимата апаратура за своите опити. Наличните лещи не му били достатъчни. Накрая той започнал да използва за опитите собствените си очи. Взирал се до безкрай в слънцето, за да завърши успешно експериментите си. Успял да създаде прародителя на далекогледа. Но ослепял. По някакъв начин, когато за пръв път видях очите на Генчо Стоев, ги свързах с очите на Жозеф Плато.
8. Тук ми се щеше да тресна някой умен цитат от някой умен автор. За беда моята дълго събирана, макар и доста хаотична библиотека, пълна със скъпоценни за мен издания, която държах в мазето, пострада при едно наводнение. Кал покри скъпоценните ми книги и трябваше да ги изхвърля. Ричард Дейна, от когото беше цитатът по-горе, оцеля по чудо. Сигурно защото е бил моряк.
9. И все пак, има начин да се гледа в слънцето, без да пострадат очите ти. Има един начин.
10. „Ковачът започна да разбива веригите му. Над площада се разнесе дрънчене. Понеже не разбраха какво става, всички протягаха шии, като се мъчеха да видят по-добре.
– Какво правят там? – извика някой.
Палачите сръчно го събориха между двете дъски.
Започна се.
Самсонка в червена риза се наведе над него, премери се и замахна с брадвата.
Разин зажумя с очи, но от болката те се ококориха, цялото му тяло се сви конвулсивно от главата до краката, болката опияни и помъти всичките му мисли и чувства. Степан не извика, а само дишаше тежко и прекъслечно, с хъркане...
„Отсякоха ръката ми“ – разбра той.
Времето вървеше бавно, Разин отвори очи. Ръката му лежеше на колелото.
„Моята ръка!“ – каза на ума си Степан.
– Хайде – тихо извика един от помощниците на палача, които бяха се навели до краката на Степан.
Палачът се приближи.
Вик на болка се надигаше от гърлото му, от гърдите, от корема, но Степан пак го задържа.
Като през мъгла видя как помощникът на палача носи към колелото отсечения му до коляното крак, като го показва на народа.
„Бива си ме и мене като татко Тимош – мислеше Степан. – Колко кръв, колко мъки, а аз виждам всичко и чувам всичко.“
Но той не чуваше вече всичко: часовникът на Спаската кула звънеше сякаш нейде от тридесето царство. В очите му плуваше мъгла, в която се движеха неузнаваеми хора, в ушите му сякаш шумеше море при прилив. И болката се разтапяше, ставаше по-глуха. Степан погледна небето и му се стори, че сини вълни го люлеят и го въртят...
След това почувства, че слабее вече завинаги. Пак видя над себе си сивата брада на палача Самсонка и преди той да замахне с бадвата, за да отсече главата му, Степан събра всичките си последни сили и извика, както му се струваше, по старому, раздрусвайки с вика си целия площад и кулите на Кремъл, извика така, че заедно с вика си да издъхне живота:
– Всички на носа на ге-ми-я-та-а!…
Ала никой не го чу, защото белите, мъртви устни на Степан се помръднаха едвам, без звук...“
11. Горното явно е от някакъв роман за Степан Разин. Но след онова наводнение се е запазила само последната страница, така че не мога да ви кажа от кой роман. Няма и особена връзка с останалия текст, освен малко с цитата от Ричард Дейна. Всъщност, ще ви призная нещо. Под номер десет мислех да изпраскам обещания тихомълом радикален текст за есента. Опитах, но не се получи нищо. Така че приемете цитата като съчинение за есента.
12. Един руски поет пише: „Айнщайн открива, че скоростта на светлината има предел. А след това? След това е онази светлина, казва Флоренски. Тя е реална, тя може да бъде видяна в обратна перспектива през нарязаната решетка на царските двери по време на богослужение или в отблясъка на кандилото, отразено в стъклото на иконостаса. Опитайте се да погледнете слънцето с широко отворени очи. Не, вие няма да видите нищо. Ами през пелената, през мъглицата на сълзите? През прозрачното замижаване на клепача, когато се смеете. Тогава може да се види слънцето очи в очи.“
Опитайте.
Няма коментари:
Публикуване на коментар