виждат край благородническите имения Уентуърт, Уорнклиф-парк и край Родъръм. Тук върлувал някога легендарният дракон от Уентли; тук се водили много ожесточени сражения по време на гражданските войни на Бялата и Червената роза; пак тук в древни времена се подвизавали храбрите разбойнически чети, чиито дела са възпети в английските народни песни.
Тук се развиват и главните събития на нашия разказ, който ни връща назад към един период от края на царуването на Ричард I Лъвското сърце, крал на Англия от 1189 до 1199 г. По онова време отчаяните поданици на Ричард I, подложени на всякакви издевателства от страна на потисниците, мислеха за неговото завръщане от дългото му пленничество като за събитие, което можеха само страстно да желаят, но едва ли и да се надяват, че някога ще доживеят. Благородниците, чиято власт беше нараснала неимоверно през царуването на крал Стивън и едва беше сведена до известно подчинение на короната благодарение на благоразумието на Хенри II, сега пак своеволничеха без мярка; те не зачитаха и без това слабата намеса на Английския държавен съвет, укрепваха замъците си, увеличаваха броя на наемниците, правеха всички наоколо си свои васали и всеки един от тях всячески се стараеше да има под своя власт въоръжена сила, която да му даде възможност да играе важна роля в смутните събития, които застрашаваха страната.
Особено опасно беше положението на по-дребните благородници или франклини, както ги наричаха, които според закона и в духа на английската конституция имаха право да избегнат феодалната тирания.
Ако, както ставаше обикновено, те се поставеха под закрилата на някой от дребните васали и приемеха някаква феодална длъжност в двора му или пък се задължеха чрез договор за взаимна подкрепа да го подпомагат в начинанията му, те можеха наистина за известно време да си поотдъхнат. Но това ставаше за сметка на тяхната независимост, тъй скъпа за всяко английско сърце, и с известен риск да бъдат въвлечени във всякаква необмислена авантюра, в която можеше да се хвърли честолюбивият им закрилник. От друга страна, големите владетели разполагаха с толкова разнообразни средства за измъчване и потискане, че никога не им липсваше нито предлог, нито желание да тормозят и преследват чак до смърт по-слабите си съседи, които се опитваха да останат независими, разчитайки, че в тези опасни времена собственото им миролюбиво поведение и законите на страната могат да им бъдат достатъчна защита.
Последиците от завладяването на Англия от Вилхелм увеличаваха тиранията на благородниците и страданията на по-нисшите слоеве. Четири поколения не бяха успели достатъчно да размесят кръвта на нормани и англосаксонци и да обединят посредством общ език и интереси двата враждуващи народа, единият от които все още бе опиянен от победата, а другият пъшкаше от последиците на поражението. След битката при Хейстингз властта беше изцяло в ръцете на норманците. Всички саксонски принцове и благородници с много малко изключения бяха унищожени или лишени от права. Малцина все още притежаваха земя в страната на дедите си, макар и като собственици от по-долен ранг. Кралете се стремяха да покорят онези, които с право смятаха за изпълнени с най-непримирима омраза към победителя. Законите за лова и други подобни, непознати дотогава на по-мекия и свободолюбив дух на саксонците, легнаха на гърба на поробеното население, за да го накарат още по-силно да почувства тежестта на наложените му феодални окови.
В кралския двор и в замъците на големите благородници, които се мъчеха да подражават на великолепието и тържествеността на двореца, се говореше само норманофренски. В съдилищата се пледираше и присъдите се четяха на същия език. С една дума, френски беше езикът на благородниците, на рицарите и дори на правосъдието, а далеч по-могъщият и изразителен англосаксонски език бе изоставен само на селяците и ратаите, които не познаваха друг. Но необходимостта от отношения между господарите на земята и угнетените нисши създания, които я обработваха, постепенно породи един език, смесица от френски и англосаксонски, чрез който те можеха взаимно да се разбират. От тази нужда израсна малко по-късно днешният английски език, обединил така сполучливо речта на победителите с речта на победените и обогатен по-късно със заемки от класическите, както и от южноевропейските езици...
В кралския двор и в замъците на големите благородници, които се мъчеха да подражават на великолепието и тържествеността на двореца, се говореше само норманофренски. В съдилищата се пледираше и присъдите се четяха на същия език. С една дума, френски беше езикът на благородниците, на рицарите и дори на правосъдието, а далеч по-могъщият и изразителен англосаксонски език бе изоставен само на селяците и ратаите, които не познаваха друг. Но необходимостта от отношения между господарите на земята и угнетените нисши създания, които я обработваха, постепенно породи един език, смесица от френски и англосаксонски, чрез който те можеха взаимно да се разбират. От тази нужда израсна малко по-късно днешният английски език, обединил така сполучливо речта на победителите с речта на победените и обогатен по-късно със заемки от класическите, както и от южноевропейските езици...
Адаптация Васил Атанасов
Издателство Труд
Айвънхоу в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар