Стоян Заимов >> Миналото

Етюди върху „Записките“ на Захари Стоянов

   Младият Стоян Заимов от „Миналото“ не заявява своите пристрастия, той предпочита да слуша по-опитните или поне по-възрастните революционери. Но когато сяда да запише своите мемоари, той често търси сравнения за своите герои от един учен пласт на културата – за решението на Узунов да се съгласи да съобщи имената на някои от участниците в съзаклятието се казва: „Така са се подхлъзвали и падали и боговете на стара Гърция и Рим, когато са искали да излъжат и себе си, и обожателите си, и враговете си!...“ (с. 592) За Мария Попова, съпруга на Аспарух също се намира антично сравнение: „В записката до мъжа си тя приличаше на римлянка от времето на първата република“. (с. 519) Любимата на Берковски многократно е сравнявана с Гьотевата Маргарита и т. н. В „Миналото“ става дума и за писатели и композитори, освен споменатите вече, авторът споменава Макиавели, В. Юго, Херцен, а също и за Бетховен, Глинка, Гогол, Майербер, Моцарт.
   Последните части на „Миналото“ влизат в жанра затворнически записки. Тук са въведени детайлите на следствените действия – разпити, протоколи, улики, преводи на показания и пр. Появяват се и някои ключови фигури на националната митология – грубият, но прост насилник, противопоставен на коварния измамник („сладкото ефенди“, вж. 548 и сл.), познат от сюжетите за конфликти с гърци. Тук се откриват и по-различни литературни и фолклорни алюзии.
   Някои епизоди от затворническите части на „Миналото“ напомнят за записките на Св. Миларов с характерните за него вставни разкази за любов, измами и всевъзможни други приключения, предадени в духа на, грубо казано, балкано-ориенталския фолклор. При Ст. Заимов те са по-малко но също присъстват, присъства и самото разказване.
   

   [Тъмничарят] Саид захващаше и нямаше свършване. Разказът му е пълен с убийства, обири и оргии с гевендии циганки. По разказите му излизаше, че сейменската кула при село Куручешме е била място на сейменски убийства, обири и груб разврат. Не криеше, че сам той е убивал, обирал и развратничил по цели недели с цигански гевендии, арестувани от другарите му в кулата. Тези деяния той считаше за подвиг, а не за позор: ето и защо се възхищаваше той от своето си „сейменско минало“. Или пък начеваше да разправя за зверствата на Емин аа Балталъ, разказани нему от очевидци и участници. (с. 525)

   По нататък се стига и до песен за „кърджалийското царство“, т. е. за специфичната кърджалийска митология, за митологията на един враждебен друг, представена не тенденциозно или пародийно – нещо рядко за българската словесност не само от ХIХ в. Прави впечатление и нещо друго – митологемата за „тежкото положение на поробения български народ“ всъщност не се разгръща в „Миналото“, пък и в „Записки по българските въстания“, поне акцентът не пада върху нея. В конкретния случай тя попада в повествованието по твърде обиколен начин – през разказа на тъмничаря Саид Кучката, който от своя страна предава други разкази... Николай Аретов

Издателство Парадокс

Миналото в Pimodo