Не след дълго се чу звънец. Един от мъжете стана от мястото, на което беше седял до този момент, и се качи на подиума.
Русо нямаше представа кой е този човек. Той беше облечен като богат занаятчия и под тази външност се криеше самообладание, съчетано с красноречие на добър оратор. Речта му бе кратка и ясна. Той просто обясни, че членовете на масонската ложа са се събрали, за да приемат в нея нов събрат.
– Не се учудвайте – каза той, – че сме се събрали на място, където не е възможно да се извършат обичайните изпитания. Според ръководството те са излишни в този случай. Събратът, когото ще приемем, е едно от светилата на съвременната философия. Неговият невероятен ум ще ни бъде верен по убеждение, а не от страх.
Ораторът направи предложението и се огледа, за да прецени въздействието на думите си.
Върху Русо те оказаха магически ефект. Гражданинът на Женева познаваше подготвителните изпитания за влизане в масонското тайнство. Той ги смяташе за отблъскващи и неприемливи като всеки просветен човек. Процедурата, на която се подлагаха новопосветените, беше абсурдна и излишна, тъй като те трябваше да се преструват на уплашени, а нямаше от какво. Русо виждаше в това върха на детинщината и предразсъдъците.
Беше безкрайно удовлетворен, че го освобождаваха от това, още повече че добре познаваше строгостта на масонските принципи относно равенството на всички масони пред тях. Така че едно изключение в негова полза си бе направо победа. Русо се канеше да отговори с няколко думи на любезността на председателя, но от пейките, където седяха членовете на братството, се чу глас.
– Щом като – извика острият и треперещ глас – вие се смятате за задължен да се отнесете като към принц към един човек, който е като всички нас; щом го освобождавате от физическите болки, сякаш те не са израз на нашето верую да търсим свободата в страданията на тялото, поне се надяваме, че няма да удостоите със святото звание един непознат, без да сте го разпитали според ритуала и без да е приел вярата.
Русо се извърна, за да види по-добре лицето на този нападателен човек, който така жестоко се опитваше да осуети победата му. С огромна изненада той разпозна в него младия хирург, с когото се бе срещнал същата сутрин на Ке-о-Фльор.
– Чухте ли? – попита председателят, като се обърна към нашия герой.
– Да, чух – отвърна Русо. – Учудвам се на това възражение, особено като знам от кого е отправено. Как може един човек, който е призван да се бори с физическата болка и да помага на ближните си, както масони, така и обикновени хора... Как може!
– Тук става въпрос за принцип – живо възрази младият човек. – Аз не познавам новия член на братството и той не ме познава. Разсъждавам логично и смятам, че достопочитаемият председател греши, като приема така хората. Не ме интересува – и той посочи към Русо, – че господинът е философ, както и господинът би трябвало да забрави, че съм лекар. Повтарям, че ако сте счели за свое право да спестите на новия ни брат изпитанията, поне трябва да му се зададат въпросите.
Русо не отговори нищо. Председателят прочете по лицето на философа, че спорът му е неприятен и че съжалява, че се е заел с това начинание.
– Братко – обърна се властно председателят към младежа, – по-добре би било да мълчите, щом говори водачът ви, и да не си позволявате да осъждате неговите деяния, тъй като те са висши.
– Имам право да питам – възрази малко по-меко младежът.
– Да питате – да, но не и да ме съдите. Братът, който ще стане член на нашето тайнство, е достатъчно известен, за да налагаме в нашите отношения смешни и излишни ритуали. Всички тук присъстващи братя знаят името му и то е гаранция за нас. Но тъй като съм убеден, че той държи на равенството, все пак го моля да отговори на въпроса, който ще му задам само формално – защо идвате в нашата организация?
Русо направи две крачки встрани, отдръпвайки се от присъстващите, като ги огледа тъжно и замислено.
– Дойдох за нещо, което не намирам – започна той. – Очаквах истини, а не софистика. Аз познавам човешките възможности. Познавам собствената си сила. Ако възнамерявате да я сломите, защо ме избирате за ваш събрат! Мъртъв аз няма да съм ви полезен – ето защо вие не би трябвало да ме убивате или наранявате. Аз приех да се присъединя към вас, а и за това ме помолиха – и Русо наблегна върху последните думи, – мислех, че мога да бъда полезен. Така че аз давам, а не получавам. Уви!
– Лъжете се, знаменити братко – обади се един приятен проникващ глас, който прозвуча благо в ушите на Русо. – В нашата организация има нещо повече от това, което си мислите, тъй като в нейни ръце е бъдещето на целия свят, а вие знаете, че бъдещето – това са надеждата, науката, това е самият Бог, който ще даде светлина на хората, тъй като им е обещал тази светлина. А Бог не би могъл да излъже...
Русо бе изненадан от този изискан начин на изразяване. Той погледна говорещия и позна младия човек, който му беше определил тазвечерната среща по време на заседанието на Съда.
Мъжът носеше черни дрехи, подбрани с вкус и твърде голяма изисканост. Той се беше облегнал отстрани на подиума. Леко осветеното му лице беше неимоверно красиво.
– Ах! – въздъхна Русо. – Науката е бездънно море от знания! Вие ми говорите за наука, утеха, бъдеще, обещания, друг ми говори за материя, суровост и жестокост. На кого да вярвам? Вълчите закони, които управляват света, и тук ли са в сила! Вълци и овце! Чуйте каква е моята вяра, след като не сте я открили в моите книги!
– Вашите книги ли? – провикна се Марат. – Те са превъзходни, съгласен съм, но съдържат утопии.
– Нима не смятате – попита философът, като се намръщи, – че големите сътресения в природата стават внезапно? Виждали ли сте как се ражда човекът, този естествен, но върховен акт? Възможно ли е той да се извърши, без девет месеца животът и материята да са се създавали в утробата на майката? Вие искате аз да възродя света с действия... Светът няма нужда от възраждане, а от революция!
– Е, тогава вие не искате нито свобода, нито независимост – отговори дръзко младият хирург.
– Напротив – заяви Русо, – независимостта е моят идол, а свободата – богинята, която най-много почитам. Само че аз се стремя към една нежна, блага свобода, която да огрява като слънце, да топли сърцата и да съживява духовете. Искам равенство на хората, основано не на страха, а на братството.
По устните на Марат пробягна презрителна усмивка.
Председателят стана.
– Чухте ли всичко? – обърна се той към останалите.
– Да – отговориха присъстващите.
– Достоен ли е новият ни брат да бъде приет в организацията? Разбира ли той нейните задължения?
– Да – отвърнаха събралите се, но в сдържаността им личеше липсата на пълно единодушие по въпроса.
– Закълнете се – обърна се председателят към Русо.
– Би ми било неприятно – изрече философът с известна гордост, – ако не се понравя на някои от членовете на това братство. Ето защо ще повторя думите си отпреди малко, те са израз на моите убеждения. Ако бях оратор, щях да произнеса вълнуваща реч. Бих искал да ви кажа, че ще допринеса повече и за света, и за самите вас, ако съм далеч от тази организация и не следвам вашите обичаи. Така че оставете ме с моите трудове, с моите слабости, с моето уединение – аз съм се запътил към гроба, натам ме водят мъки, болести и бедност. Не съм създаден да вървя с всички, аз мразя хората и ги отбягвам, но все пак им служа, тъй като и аз съм човек. Сега вие знаете какво мисля и няма да изрека повече нито дума.
– Значи вие отказвате да положите клетвата? – попита Марат с известно вълнение.
– Отказвам, да, тъй като не искам да вляза в организацията.
– Братко – обади се помирителният глас на непознатия мъж, – позволете ми да ви нарека така, понеже всички сме братя и без да членуваме в нещо, не се поддавайте на гнева, пожертвайте малко от вашата гордост, направете за нас това, което не приемате. Та вашите съвети, вашите идеи, вашето присъствие ни носят светлина! Не ни оставяйте в мрак, не ни напускайте.
– Заблуждавате се – отвърна Русо, – аз не ви отнемам нищо, понеже не ще ви дам нищо повече от това, което давам на другите. Ако ви е нужен Русо и неговите идеи...
– Нужни са ни! – обадиха се любезно много гласове.
– Щом е така, вземете моите съчинения и ги поставете върху писалището на вашия председател... и когато стигнете до разисквания, отворете ги и ще откриете какво е мнението ми.
Като каза това, Русо направи крачка към вратата.
– Един момент – обади се хирургът, – човешката воля е свободна, свободна е и волята на философа. Не би било редно обаче да допуснем в нашето светилище човек, който дори мълчаливо да не се е обвързал с нас... Той може и да е честен и почтен и въпреки всичко да издаде нашите тайни!
Русо му отправи съчувствена усмивка.
– Значи искате от мен клетва за мълчание? – попита той.
– Вие сам го казахте.
– Готов съм да я произнеса.
– Прочетете текста на клетвата, дълбокоуважаеми преподобни брате.
Председателят прочете следното:
– Кълна се пред вечния Исус, Господ Бог, твореца на света, кълна се пред моите водачи и пред почитаемото събрание, че никога няма да разкрия нито устно, нито писмено нищо от онова, което стана пред очите ми. Осъждам сам себе си в случай на непредпазливост да бъда наказан по законите на великия създател на масонството и водачите му; нека върху мен се излее гневът на прадедите ми.
Русо вече протягаше ръката си, когато непознатият, който досега беше слушал разговора, се приближи до председателя и авторитетно му каза няколко думи на ухото.
– Това е така – отговори му председателят.
А после добави:
– Вие сте човек, а не наш брат. Вие сте за нас почетен гост поради сходството във възгледите ни. Така че ние се отказваме от правото си да искаме от вас клетва и ви молим само да дадете честната си дума, че ще забравите всичко, което се случи!
– Кълна се в честта си, че ще забравя всичко, както се забравят сънищата на сутринта.
След тези думи Русо излезе. Последваха го много от събралите се...
Издателство Труд
Няма коментари:
Публикуване на коментар