Валтер Бенямин >> Кайрос

Съчинения по философия

   Задачата на една критика на насилието може да бъде описана като представяне на отношението ѝ към правото [Recht] и справедливостта [Gerechtigkeit]. Та нали една, както винаги, действена причина се превръща в насилие, в отчетливия смисъл на думата, едва тогава, когато се намесва в нравствените отношения? Сферата на тези отношения се обозначава с понятията право и справедливост. Това, което се отнася най-напред до първото от тях, е така ясно, че най-елементарното основно отношение на всеки един правен ред е отношение на цел и средство. После, насилието може да бъде търсено най-напред само в областта на средствата, а не на целите. За критиката на насилието с тези констатации е дадено повече, а разбира се, и нещо по-различно, отколкото би могло да изглежда на пръв поглед. Ако насилието е именно средство, то би могло да изглежда, че направо е даден мащабът за критиката му. Той напира във въпроса дали насилието е в определени случаи средство за, съответно, справедливи, или за несправедливи цели. Критиката му би била имплицитно дадена съответно в система от справедливи цели. Ала нещата не стоят така. Защото това, което една такава система би съдържала, при условие, че е подсигурена срещу всяко съмнение, е критерий не за самото насилие като за принцип, а за един от случаите на прилагането му. Все още би оставал открит въпросът дали насилието изобщо, като принцип, само е нравствено оправдано като средство за справедливи цели. Та нали за решаването на този въпрос все пак е нужен един по-конкретен критерий, едно оразличаване в сферата на самите средства, без оглед на целите, за които те служат?
   Изключването на тази по-точна критическа постановка на въпроса характеризира едно голямо направление във философията на правото като негов най-очебиен признак: естественото право. То вижда в прилагането на насилствени средства за справедливи цели толкова малък проблем, колкото намира човек в „правото“ да движи тялото си към целта, към която се устремява. Съгласно възгледа на естественото право (който е служил като идеологическа основа на тероризма във Френската революция) насилието е природен продукт, нещо като суровина, чиято употреба не представлява никакъв проблем, пък даже и да би се злоупотребило с насилието за несправедливи цели. Ако съгласно теорията на естественото право за държавата личностите се отказват от всяко насилие от своя страна в полза на държавата, то това става при предпоставката (която например Спиноза изрично установява в Теологико-политически трактат), че индивидът в себе си и за себе си, и преди сключването на такъв разумосъобразен договор, също и de jure би упражнявал което и да било насилие, с което той de facto се разпорежда. Може би тези възгледи са били съживени и по-късно чрез Дарвиновата биология, която напълно догматично възприема, наред с естествения подбор, само насилието като изначално и единствено съответстващо на всички жизнени цели на природата средство. Дарвинистката популярна философия често е показвала колко малка е крачката от тази природноисторическа догма към още по-грубата философскоправна догма – че онова насилие, което почти единствено съответства на природните цели, поради това вече било и правосъобразно.
   На тази естественоправна теза за насилието като природна даденост диаметрално противостои позитивноправната теза за насилието като историческа станалост. Ако естественото право може да преценява всяко съществуващо право само в критиката на неговите цели, то позитивното право може да преценява всяко ставащо право само в критиката на неговите средства. Ако справедливостта е критерият относно целите, то правосъобразността е критерият относно средствата. Независимо от тази противоположност обаче, двете школи се засрещат в общата основна догма: справедливи цели могат да бъдат постигани с оправдани средства, оправдани средства могат да се прилагат за справедливи цели. Естественото право се стреми чрез справедливостта на целите да „оправдава“ средствата, позитивното право – чрез оправдаността на средствата да „гарантира“ справедливостта на целите. Антиномията би се оказала неразрешима, ако е невярна общата догматична предпоставка, ако оправданите средства, от една страна, и справедливите цели, от друга страна, се намират в непримирим спор. Това прозрение обаче в никакъв случай не би могло да се получи, преди да се напусне кръгът и преди да бъдат положени независими един от друг критерии както за справедливи цели, така и за оправдани средства.
   Областта на целите, а с това и въпросът за критерий на справедливостта, се изключва на първо време от настоящото изследване. Напротив, в неговия център попада въпросът за оправдаването на някои средства, които съставляват насилие. Естествено, природните принципи не могат да решат този въпрос, а отвеждат само в една безпочвена казуистика. Та нали, ако позитивното право е сляпо за безусловността на целите, то естественото право е сляпо за обусловеността на средствата? Обратно, позитивната теория на правото е приемлива като хипотетична основа в изходната точка на проучването, защото тя предприема едно принципно различаване по отношение на видовете насилие, независимо от случаите на прилагането му. Последното се състоява между исторически признатото, така нареченото санкционирано, и несанкционираното насилие. Ако следващите по-долу размисли изхождат от него, това, естествено, не значи, че дадени насилия се класифицират според това, дали са санкционирани, или не. Защото в една критика на насилието неговият позитивно-правен мащаб може да изпита не своето приложение, а по-скоро само своето отсъждане. Става дума за въпроса какво произтича относно същността на насилието от това, че един такъв мащаб или една такава разлика изобщо биха били възможни спрямо него, или с други думи, става дума за смисъла на горното различаване. Защото това, че горното позитивноправно различаване е смислено, съвършено основано в себе си и незаменимо от никое друго, ще се покаже твърде скоро; същевременно обаче с това ще падне светлина и върху онази сфера, в която единствено може да се състои това различаване. С една дума: ако мащабът, който позитивното право издига за правосъобразността на насилието, може да бъде анализиран само съобразно неговия смисъл, то сферата на неговото приложение трябва да бъде критикувана според ценността на приложението. За тази критика в такъв случай целта е да намери опорната точка извън позитивната философия на правото, ала също и извън естественото право. Доколко единствено философскоисторическото разглеждане на правото може да я даде, ще стане ясно по-долу.
Смисълът на различаването между правосъобразно и неправосъобразно насилие не е ясно видим като на длан. Съвсем решително трябва да се отхвърли неправилното естественоправно разбиране, че той се състои в различаване на насилието за справедливи и за несправедливи цели. По-скоро вече беше загатнато, че позитивното право изисква от всяко насилие удостоверение за неговия исторически произход, който, при известни условия, получава своята правосъобразност, своята санкция. Тъй като признаването на правосъобразни насилия се известява най-осезаемо в принципното подчиняване, без съпротива, на техните цели, то като хипотетично основание за подразделяне на насилията може да се положи съществуването или липсата на общо историческо признаване на техните цели. Цели, на които липсва това признаване, биха могли да бъдат наречени цели по природа, а другите – цели по право. И най-нагледно може да се разгърне различната функция на насилието според това, дали то служи на цели по природа, или на цели по право, при полагане в основата на някакви определени правни отношения. За простота изложеното по-долу ще се ограничи до съвременните европейски правни отношения... Към критика на насилието

Преводач Димитър Зашев

Издателство Критика и хуманизъм

 Кайрос в Pimodo