Мокасините му шумоляха из полегналата пожълтяла трева, покрила пътеката. Той бе изминал дълъг път и пръстите му бяха премръзнали, независимо от поставените в мокасините листа.
Пътеката внезапно свърши и пред очите му се изпречи само небето. Той стоеше на ръба на една скала, от която на изток се виждаше замръзнала Великата Река. Стисна дръжката от еленов рог на ловджийския нож.
Измъкна го от кожената кания на кръста си, така се чувстваше по-сигурен. Стоманеното острие проблесна на бледата светлина, тъмно като небето над него.
„Ножът, който баща ми остави за мен – помисли си той. – Къде си тази нощ, татко мой?“
Облаците бяха толкова близко, сякаш щеше да успее да ги докосне. Бяха като навяти преспи от снежни вълни в светлини и сенки. Над реката небето бе потъмняло, почти черно и Сив Облак усети по въздуха, че ще завали сняг.
Той забеляза силуета на ястреб с разперени криле да кръжи над земята на Илиной и реката – лов в последните мигове преди спускането на нощта.
„Нека духът на ястреба ми помогне да оцелея при това изпитание. Да отнеса велико послание за моя народ и да стана могъщ шаман.“
Мъничкото черно петънце се зарея във въздуха, докато се загуби от погледа му.
„Може би той прелита над снежната тишина на Сакенук.“
Прибра отново ножа си. Обърна гръб на небето и реката и погледна на запад към пътя, по който бе дошъл. Докъдето поглед стигаше, се простираше пустош от полюшваща се изсъхнала трева, висока почти човешки ръст. Попарена от студа, тревата все още стърчеше изправена на премръзналите си мъртви стъбла. Хълмовете, които се издигаха в далечината на запад, бяха покрити сякаш с кафява пухена мантия.
Оттук той не можеше да види зимния ловен бивак на своето племе; беше сгушен някъде там сред онези хълмове, закътан в гората край река Айова. Загледан нататък, той си представи Червена Птица. Нейните очи – черни и искрящи – блестяха пред него. Изпита страстен копнеж да я зърне, да поговори с нея, да чуе гласа ѝ, да докосне с пръсти страните ѝ. Мисълта, че може никога да не я види отново, да не се завърне никога при своя народ, го вледеняваше повече, отколкото зимния студ.
„О, Земни Създателю, направи така, че да се завърна жив при Червена Птица.“
Той коленичи и се надвеси над ръба на скалата, а мечата кожа покри земята, на която стоеше. Сив варовик, напукан и набразден като сбръчканото лице на някой старец, се спускаше надолу към тъмните очертания на останалите без листа шубраци по брега на реката. Очите му се взираха в тъмнината и откриха в скалата черна сянка. Ако беше дошъл малко по-късно този ден, може би нямаше да успее да намери отвора на пещерата в мрака.
Тогава можеше да се наложи да чака до сутринта. Или пък, когато се опитваше да слезе, да загуби пътя, да падне и да намери смъртта си. Стомахът му се сви на ледена топка. Щеше да е толкова лесно да се подхлъзне.
Достатъчно вече за това, какво можеше да се случи. Плашеше го онова, което ще се случи. Може да умре не от падане, а от това, което ще намери в пещерата.
Или онова, което ще го намери.
Опитвайки се да пропъди и тази мисъл от главата си, той се надвеси над ръба на скалата, намери място, където да стъпи здраво с краката си и стъпка по стъпка се запридвижва настрани и надолу. На места пътечката отпред се разширяваше и беше почти толкова лесно да се върви по нея, колкото и по тази в гората. После изведнъж ронещите се камъни ставаха така стръмни, че той трябваше да забива здраво обутите си в еленова кожа нозе и се чувстваше, сякаш няма здрава опора.
Пред входа към свещената пещера имаше широка издатина. Той пое дъх с дълбоко облекчение, когато краката му стъпиха здраво върху равната скала.
Отвън не виждаше нищо вътре в пещерата, но когато влезе, почувства внезапна топлина, сякаш влизаше в някое добре затворено жилище, в което гори голям огън. Усети миризмата от някогашни огньове, както и някаква друга – миризма на животно, от която ледена тръпка пробяга по тялото му. Но тя не беше отскоро. Благодари на бога за това, защото бе сигурен, че е на мечка.
Издялал Бухала бе използвал тази пещера, когато бе разговарял с духовете преди много, много зими, а никога не бе споменавал за мечка.
Сив Облак застана нерешително на входа и изчака очите му да привикнат към тъмнината. Той забеляза кръгли, светлеещи форми върху черната стена и една неподвижна фигура, на височина стигаща до кръста му, със силно извит клюн и разперени криле.
При вида на всичко това отново го прониза хлад. Сега забеляза, че кръглите предмети по пода бяха черепи и той знаеше, че са на неговите предци, велики мъже и жени от племето. Зеленикави и бели камъни, от някогашни огърлици, проблясваха край челюстите на великите мъртви. Фигурата с разперени над тях криле беше духът на Бухала, който направляваше стъпките на мъртвите по Пътеката на Душите. Издялал Бухала бе получил името си, когато бе създал статуята и я беше поставил тук.
От една кесия на кръста си Сив Облак извади шепа свещено семе от тютюн и разпръсна своя дар за мъртвите по пода на пещерата.
– Разрешете ми да вляза в тази пещера, родители на моето племе – каза той. – Вие ме познавате. Аз съм ваш син.
За миг се поколеба. Само по линия на своята майка, Слънчева Жена, той беше дете на тези предци, които пазеха входа на свещената пещера. Баща му беше бял, а ясните очи нямаха близки тук. Щяха ли мъртвите да го отхвърлят?
Не последва никакъв знак или звук откъм черепите на пода, но сега той можеше да вижда по-навътре в мрака и забеляза, че пещерата извива и този завой се охранява от друга свещена фигура. Взря се в неясните ѝ очертания за миг и реши, че е мечка, но такава, каквато никога преди не бе виждал.
Тази беше бяла от главата до петите. Издялал Бухала не беше споменавал нищо за такава статуя.
Той пое ужасен дъх и усети спазъм в стомаха...
Преводач Лидия Цекова
Издателство Изток-Запад
Шаман в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар