За момент тя е като зашеметена, чува гласовете отвън, смеха на Тиле, отдалечаващи се стъпки. Чуди се какво става там и си представя как той стои в стаята на Тиле и не знае, че тя я дели с Дора. Дали Тиле ще му каже? Много се съмнява, че ще го направи. Мисли си за първия път на плажа, когато го забеляза с онази жена и трите деца. Не обърна много внимание на жената, виждаше само младия мъж, как плуваше, как се движеше, как седеше в плажния кош и четеше. Заради мургавата му кожа отначало си беше помислила, че има в кръвта си нещо индианско. Женен е, на какво разчиташ, си беше казала, но въпреки всичко не беше спряла да се надява. Веднъж беше вървяла след него и семейството му чак до градчето, мечтаеше за него, също както за Ханс, но сега предпочита да не мисли за Ханс, или само в онзи неопределен смисъл, в който ѝ се полагаше да мисли.
Два часа по-късно, докато вечерят, тя отново се среща с доктора. Той седи доста далече, на края на масата, до Тиле, която просто ще се пръсне от гордост, защото без Тиле той нямаше да дойде. От два дни по повод и без повод тя все това повтаряше, докторът това, докторът онова, той е писател, в петък ще се запознаете, а то какво излезе, че става въпрос не за някой друг, а за мъжа от плажа. Тиле тъкмо го представи и ето следват благословиите кидуш, разчупването на халата. Докторът изглежда така сякаш повечето неща са съвсем нови за него и все поглежда към нея, през цялото време, докато се хранят, с онзи преливащ от копнеж поглед, който ѝ се струва, че познава. По-късно, преди да си тръгне, той се приближава до нея и я пита как се казва; тя вече знаела неговото име, нека сега му припомни нейното. Поглежда я със сините си очи, кима и се замисля за името ѝ, очевидно му харесва. Тя му казва, прекалено припряно: аз съм ви виждала, на брега на морето, заедно със съпругата ви, макар все пак да знае, че това може би не е жена му, защото едва ли щеше ей-така с лека ръка да го пусне да седи сега с нея в кухнята. Докторът се смее и отговаря, че това е сестра му. Децата също са на сестра му, той има и още една сестра, Вали, мъжът ѝ се казва Йозеф, които вероятно също вече е забелязала. Пита я кога могат да се видят отново. Много бих искал да ви видя, казва той, или: надявам се, че ще се срещнем отново, и тя отвръща веднага, да, с радост, защото тя също иска да го види пак. Утре? – пита тя, а и се иска направо да извика. – Когато се събудите, когато пожелаете. Той предполага: на брега на морето след закуска, въпреки че тя предпочита да бъде сама с него в кухнята. Но той кани също и Тиле. Тя съвсем беше забравила за съществуването на Тиле, но за съжаление, нея я има, личи си колко е влюбена в доктора, а е само на седемнайсет и със сигурност няма почти никакъв опит с мъжете.
Дора веднага беше харесала момичето, от самото начало, тъй като ѝ приличаше малко на нея, изстрелваше всичко, което ѝ минеше през главата. Не можеше да се каже, че Тиле е голяма хубавица, но определено се забелязва, че е много жизнерадостна, харесва тялото си, дългите слаби крака, същинска балерина. Дора я бе виждала да танцува, а също как плаче и миг след това отново се смее, досущ както времето през март.
До късно след полунощ Тиле ѝ разказва най-подробно за посещението на доктора, какво точно казал, за дома, за храната, за празничното настроение, как всички били толкова радостни. Дора не издава какво мисли, тя си има своите наблюдения, които преживява и на които по един или друг начин се основава, сякаш този мъж и малкото моменти, през които е могла да бъде близко до него, са нещо, на което може да се основава човек. Тиле отдавна вече спи, а нейната душа започва да се изпълва от нещо, някакъв звук или аромат, нещо, което в началото е едвам забележимо, но после я превзема почти заплашително.
На следващата сутрин на плажа той ѝ протяга ръка за поздрав. Чакал я е и намира, че изглежда уморена. Какво има? – сякаш пита. Но тъй като там са Тиле и племенницата му Герти, тя само му се усмихва, казва нещо за морето, за светлината, за това как се чувства в момента, на тази светлина, и макар че са разменили само по няколко изречения, сега тя трябва да живее с тези думи, с тези погледи. Той очевидно няма желание да влиза във водата; на Тиле ѝ се къпе в морето, и ето че могат да останат няколко минути насаме. На другия край забелязва сестра му, как е могла само да си помисли, че му е жена.
Започват да разговарят и забравят, че говорят, защото щом някой каже нещо, то мигновено отлита, седят на брега на морето като под камбана, която веднага поглъща всеки звук. Докторът я затрупва с хиляди въпроси, откъде е, как живее, поглежда към устните ѝ, все към устните, прошепва нещо за косите ѝ, фигурата ѝ, какво е видял, какво вижда, всичко без една едничка дума. Тя му разказва за баща си, как е избягала, първо за Краков, после продължила към Вроцлав, сякаш е заминала, само за да бъде един ден тук при този мъж. Разказва му за първите си седмици в Берлин, много добре си спомня, после съвсем внезапно млъква, защото идва Тиле; само защото Тиле идва и я стряска отзад с мокрите си ръце, тя се сеща, че трябва да се върне в кухнята. Докторът се изправя веднага и пита дали може да я изпрати, за съжаление Тиле също иска да дойде с тях, но тя поне отново го кани на вечеря.
Днес няма да се яде риба, този път седи пред купа, пълна с фасул. Надявала се беше, че той ще дойде. О, колко е хубаво, че идвате по-рано, но заповядайте, седнете, много се радвам, казва тя. Докторът я наблюдава, докато работи, доста дълго, казва, че му харесва да я гледа, пита дали е забелязала. Сигурно в Берлин също доста я заглеждат и по някаква неясна причина тя може да му каже: Да, постоянно, по улиците, в трамвая, в ресторанта, когато отиде на ресторант, с което не иска да каже, че е същото, както когато я гледа докторът. И така стигат до темата Берлин. Докторът обича Берлин, знае дори за Еврейския народен дом и иска да разбере как е станала готвачка там, а по-късно настоява да му каже нещо на иврит, последните години се опитвал да го учи при една учителка на име Пуах, за жалост обаче без особен успех. Тя трябва кратко да се замисли, преди да каже, че желае по време на вечерята да седи до него, а той ѝ отговаря на иврит, не съвсем без грешки, че половината нощ е мислил само за това, навежда се към нея, хваща ръката ѝ и я целува, полу-наистина, полу-нашега, за да не я изплаши. Въпреки това тя се стрясва. Сепва се и по-късно, докато бели картофите, когато той уж неволно докосва ръката ѝ, плаши се, не толкова за него, колкото за себе си, чувства се толкова дива и обречена, сякаш не съществува и минимална условност.
След вечерята в неделя излизат заедно на разходка. Уговориха си истинска среща, в един момент, когато бяха останали насаме на плажа, защото не искат да обиждат Тиле, която продължава да се държи така, сякаш докторът ѝ принадлежи. Следобед, когато всички влизат във водата, Дора усеща как започва да се сравнява с Тиле. Тиле просто хуква с дългите си крака през плиткото, водата пръска навсякъде, но докторът, който сега ѝ се струва още по-дребничък и крехък, изобщо не поглежда натам. Към Дора също гледа съвсем мимоходом, но на нея ѝ се струва, че усеща как зорко я измерва, ръцете, краката, ханша, гърдите, и на нея ѝ допада, че той забелязва всичко и го наслагва в цялостна картина, не толкова с питащ вид, колкото утвърдително, сякаш почти всичко му е отдавна познато. Водата е топла и плитка, за миг се поколебават да влязат ли по-навътре, Тиле вече губи търпение, дано не е забелязала тази сцена.
Сестра му е по-скоро учтива, отколкото дружелюбна, когато докторът ги запознава сутринта. И двете са чували вече една за друга от него. Ели знае, че Дора е готвачка и приготвя отсреща в почивния дом най-вкусната храна в Мюриц, а Дора знае, че без Ели нямаше да се запознае с доктора. Харесва ѝ как тя говори за него, брат ми, казва тя, за съжаление, не обича да яде, само с търпение и любов може от време на време да го придума човек.
За разходката Дора е облякла тъмнозелената плажна рокля. Малко след девет е, но все още е доста светло и е толкова приятно да върви просто така с него и да чувства, че и на него също му е толкова приятно. Могат да седнат на някоя пейка отпред на кея и да наблюдават минаващите покрай тях хора, но докторът предпочита да повървят до следващия пристан. Дора си е събула обувките, защото обича да ходи по пясъка, докторът ѝ предлага да го хване под ръка и ето – отново се връщат в Берлин. Докторът познава Берлин отпреди войната, тя се изненадва колко много знае той, назовава няколко места, които са били особено важни за него, хотел „Асканишер Хоф“, където някога преживял един ужасен следобед, но въпреки това от години иска да се премести в Берлин. Наистина ли? – възкликва тя, която по-скоро случайно се озовала в този град, преди три години. Той я пита в кой квартал живее и как е там, иска да знае и най-странните неща, колко струва хлябът и млякото, и отоплението, какъв дух цари по улиците пет години след края на войната. Неугледен и забързан е Берлин, пълен с бежанци от Източна Европа, разказва тя, кварталът, в който живее, гъмжи от тях, навсякъде тези пеещи, дрипави семейства, дошли от ужасния изток.
Междувременно разходката по плажната алея е свършила, те седят на тясна пейка в предната третина на втория пристан под мъждивата светлина на уличен фенер. Все още си приказват за Берлин, докторът разказва за приятеля си Макс, който има там любовница на име Еми. Сега тя трябва за съжаление да каже няколко думи за Ханс, най-малко трябва да го спомене, още повече че докторът споделя за някаква годеница, но това било преди хиляда години. Всичко вече е отпреди хиляда години. Докторът се замечтава какво би било, ако дойде в Берлин, а тя отговаря, че би било много хубаво, защото тогава щяла да му покаже всичко, театрите, вариететата, суматохата на „Александерплац“, въпреки че има и тихи местенца, далеч извън града, в Щеглиц или на Мюгелзее, където градът се среща със селското. Кой би предположил – казва докторът, – отивам на Балтийско море и се озовавам в Берлин. Много бил щастлив да бъде тук с нея, признава ѝ той. Тя също.
Мостът на кея постепенно се обезлюдява, скоро сигурно ще удари полунощ, само тук-там се мяркат двойки, спящи чайки по шамандурите и далечните светлини на хотелите. Подухва лек бриз, докторът пита дали ѝ е студено, дали не иска вече да се прибират, но тя иска да остане още, иска той да ѝ разкаже за годеницата си или за онзи кошмарен следобед, ако ев ентуално не става дума за едно и също нещо, и докторът се съгласява, че действително е почти едно и също.
През нощта тя дълго не може да заспи. Изпратил я е до вкъщи към един и половина, а малко след това се изви буря, на човек му се струва, че е точно над почивния дом, защото между светкавиците и гръмотевиците минават само секунди. Изглежда половината къща се е събудила, дори Тиле, която веднага пита къде е била. С него ли се срещна? Да – отговаря Дора, – поразходихме се малко. И изведнъж този гръм и трясък. Чакат бурята да утихне, навън определено е захладняло. Дора е отворила прозореца и се е загледала към неговия балкон, но там всичко тъне в мрак.
Не спира да вали до сутринта и после целия ден до вечерта, докторът идва чак следобеда, вече е нещо почти обичайно да седи там и да я разпитва, сякаш въпросите му никога няма да свършат. Харесва ѝ формалността на учтивото говорене на Вие, което е само фасада, тя много добре знае това, временно покривало, което един ден ще захвърлят. Може да му каже: мислих си за Вас, днес на закуска си говорихме за Вас, все още ли мислите за Берлин? Тя непрекъснато си мисли за това. На моменти се налага да си свие малко юздите, тъй като това са само мечти, в мислите си вече го бе завели дори в стаята си на улица „Мюнцщрасе“, въпреки че тя не е кой знае какво, в нея няма течаща вода, чисто и просто най-обикновена стаичка с гардероб и легло, гледаща към един тъмен заден двор...
Блаженството на живота в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар