Филип Сидни. Впрочем всичко, което един поет каже за поезията, в крайна сметка е винаги една и съща Defence of Poetry, защита на поезията. Примерът на Рид само потвърждава това правило.
Преди да обясня смисъла на защитата на Рид, бих искал, не без връзка с това, да изразя едно недоумение: поетите винаги правят опити да се дистанцират, когато започнат да говорят за поезията, да обясняват поетическите техники и всичко онова, което стихотворението само по себе си не казва и не показва. Дори Бодлер някак неохотно и със смут приема да говори за поезията. Случаят с Рид само ми припомни тази обичайна форма на извинение. Мисля, че обяснението на този феномен, което дава Рид тук, не е достатъчно. Той твърди, в името на собственото си оправдание, че несгодите на критика поет произтичат от факта, че поетът есеист не може да пренебрегне своя собствен поетически опит, а трябва по някакъв начин „да установи хармония между своята теория и своята практика”. По този начин той е лишен от онази обективация, присъща на „същинския” критик, на когото личният поетически опит не му пречи да заеме определена позиция или да се присъедини към някоя вече традиционна школа. Струва ми се, че и това обяснение е недостатъчно. Не бива да се пренебрегва фактът, че поетическата суета е най-постоянният от всички атрибути, които се приписват на поетите, и че тази суета крие в себе си цяла една художествена идея.
Другояче казано, в самия факт, че е принуден да обяснява стихотворението си, поетът чувства заплаха за своята суета; той чувства дълбока несправедливост от това, че е принизен до коментатор на собствените си текстове, писани в транса на вдъхновението, в божествен екстаз. Защото също така всички поети – тайно – в еднаква степен вярват, че са говорители на някакъв дълбинен порив, на някакво „вдъхновение” – както онези, които твърдят, че писането е занаят и шлифоване, а вдъхновението – измишльотина, така и другите, които твърдят обратното.
Изследвайки историята на концепцията за вдъхновението и изтъквайки традиционните вече разбирания за понятието – класическо и романтическо, – Рид твърди, че понятието „въображение” трябва да е възникнало в момента, в който човечеството е започнало да прави разлика между дух и материя.
„Още за всички еврейски пророци се е вярвало, че са били под въздействието на вдъхновението, тоест, че в тях е влязъл духът”, казва Рид. Затова изглежда някак естествено, че по-късно това разбиране е било пренесено и по отношение на поетите, тъй като за хората поетът, като пророк, говори с глас по-възвишен от човешкия... Дори в своите най-рационални проявления класицистичният свят остава верен на идеята за музата, чиито възвишени тонове поетът улавя с чувствителния си слух. И без да бъде прилаган психоаналитичният метод за потиснатите мисли – към който Рид често прибягва, – в посочените случаи може да се види тъкмо личното отношение на Рид към вдъхновението. И не само неговото.
Затова поетите рядко пишат бележки за поезията си. Те продължават да говорят с глас, по-възвишен от човешкия. Дори когато са най-рационални.
В споменатите и цитирани мнения се откриват почти всички основни елементи от естетиката и поетиката на Рид. Във вечния дуализъм между класицизма и романтизма – а тази борба според Жид съществува във всяка душа, – Рид се определя за вътрешния романтизъм. Затова неговата естетика не се различава съществено от естетиката на романтиците (Шели и Колридж например), макар да е подкрепена от опита и направленията в модерната наука, на първо място психоанализата.
Рид основава своята защита на поезията на романтическите принципи и – в това е парадоксът! – успява блестящо в това. Тази негова защита е особено значима тогава, когато отбранява неяснотата в поезията (в едноименното есе) от същите – романтически – позиции, така че здравомислещите критици на поезията (които отхвърлят модерната поезия заради нейната неразбираемост, и то в името на романтическата и за тях уж абсолютно ясна поезия) се налага да свалят оръжие пред неговите аргументи. С други думи, Рид идентифицира поезията с неяснотата:
„Поезията е в неяснотата – тя по някакъв начин е самата неяснота”...
„Още за всички еврейски пророци се е вярвало, че са били под въздействието на вдъхновението, тоест, че в тях е влязъл духът”, казва Рид. Затова изглежда някак естествено, че по-късно това разбиране е било пренесено и по отношение на поетите, тъй като за хората поетът, като пророк, говори с глас по-възвишен от човешкия... Дори в своите най-рационални проявления класицистичният свят остава верен на идеята за музата, чиито възвишени тонове поетът улавя с чувствителния си слух. И без да бъде прилаган психоаналитичният метод за потиснатите мисли – към който Рид често прибягва, – в посочените случаи може да се види тъкмо личното отношение на Рид към вдъхновението. И не само неговото.
Затова поетите рядко пишат бележки за поезията си. Те продължават да говорят с глас, по-възвишен от човешкия. Дори когато са най-рационални.
В споменатите и цитирани мнения се откриват почти всички основни елементи от естетиката и поетиката на Рид. Във вечния дуализъм между класицизма и романтизма – а тази борба според Жид съществува във всяка душа, – Рид се определя за вътрешния романтизъм. Затова неговата естетика не се различава съществено от естетиката на романтиците (Шели и Колридж например), макар да е подкрепена от опита и направленията в модерната наука, на първо място психоанализата.
Рид основава своята защита на поезията на романтическите принципи и – в това е парадоксът! – успява блестящо в това. Тази негова защита е особено значима тогава, когато отбранява неяснотата в поезията (в едноименното есе) от същите – романтически – позиции, така че здравомислещите критици на поезията (които отхвърлят модерната поезия заради нейната неразбираемост, и то в името на романтическата и за тях уж абсолютно ясна поезия) се налага да свалят оръжие пред неговите аргументи. С други думи, Рид идентифицира поезията с неяснотата:
„Поезията е в неяснотата – тя по някакъв начин е самата неяснота”...
