Данило Киш >> Лютня и белези

Литературата все пак служи за нещо. Тя служи на човешката съвест. Данило Киш

   Макар да се кълнях, че кракът ми никога повече няма да стъпи там, една вечер след двегодишно отсъствие от Белград, се отбих в Клуба на писателите. Вече имах възможност да се убедя, че общуването с писатели е мъчително, изпълнено с недоразумения, завист и обиди. Но съзнавах и факта, че този вид духовна борба, еscrime littéraire, горчива и безплодна, е също част от литературната професия, както писането на рецензии или коригирането. Имах предвид и съвета, даден от Чехов на един млад писател, когато го е приканвал да напусне провинцията и да се смеси в големия град с писателската маса, за да може, след като я опознае, да няма такова идеалистично мнение за писателите.
   Беше ранна топла есен и градината още работеше. Чуваше се шум, дрънчене на прибори, кикот на жени. Влизайки, хвърлих един поглед върху гостите и не без изненада открих, че през двете години на моето отсъствие нищо не беше се променило; всички седяха на старите си места и сякаш все още пиеха същата бутилка вино, поръчана вечерта, когато за последен път бях тук. Единствено жените бяха малко понаедрели, а мъжете се бяха прошарили по слепоочията и пуснали коремчета. Торбичките под очите им бяха още по-тъмни, гласът – по-прегракнал от пиенето и тютюна. Обърнах се с гръб към градината и в зрителното ми поле се озова само една маса, онази под чворестото дърво, най-близката до входа. На нея седяха двама мъже на средна възраст, които не познавах, и една жена с кръгло лице, боядисана руса коса, малки живи очички. Жената ми се усмихваше.
   – Не ме ли познахте?
   Поклатих отрицателно глава.
   – Анютка – каза тя. – Срещнахме се някога при господин Никола.
   Тогава си спомних.
   – Не плюй в кладенец, от който ще пиеш – прошепнах полугласно. – Как сте?
   – Ожених се – каза. – Това е мъжът ми.
   Приличаше на старо рунтаво куче. Час по час оправяше косата си, която ѝ падаше на очите, отмяташе кокетно глава, при което отпуснатата кожа на лицето ѝ се тресеше. Беше от жените, които не умеят да остаряват и към неприятностите на възрастта добавят и гротескната маска на фалшивата младост. Лесно пресметнах на колко години е. По времето, когато спях с нея, беше на трийсет и девет, аз – на двайсет и три. Оттогава минаха горе-долу петнайсет години. „Бих могла да ви бъда майка – казваше ми. – Почти.“ Тогава живеех близо до гара Дунав. Искаше да се обръщам към нея на „ви“. „Това не ви дава правото да бъдете с мен на „ти“ – казваше, след което започваше да върти очи и да демонстрира любовна страст. На сутринта я изпратих до трамвая и ѝ казах, че повече няма да се срещаме. Отвърна ми с пословицата „Не плюй в кладенец, от който ще пиеш“. Беше права. След седмица отново я потърсих: „Мислих за вас, Анютка.“ На сутринта осъмнах на нейните майчински гърди...

Издателство Фама

Лютня и белези в Хеликон

Лютня и белези в Books.bg