Ричард Морей >> На един черпак разстояние

Или тридесетте метра, които отделят новата индийска от традиционната френска кухня

   Аз, Хасан Хаджи, второто от шест деца, съм роден над ресторанта на дядо ми на „Напеан Сий Роуд“ в някогашен Западен Бомбай, двайсет години преди големият град да бъде преименуван на Мумбай. Подозирам, че съдбата ми е била предначертана от самото начало, тъй като първото ми сетивно усещане беше уханието на мачли ка салан (пикантно къри с риба), което се процеждаше през гредореда до бебешкото креватче в стаята на родителите ми над ресторанта. И до ден-днешен си спомням това чувство – бебешкото ми лице е притиснато до студените пръчки на креватчето, а носът ми се опитва да стигне възможно най-далеч, за да изследва преплитащите се из въздуха миризми на кардамон, рибешки глави и палмово масло, които още в тази ранна възраст ми подсказват, че свободният свят отвън очаква да открия и вкуся несметните му богатства.
   Но да започнем от самото начало. През 1934 г. дядо ми, тогава млад мъж, дошъл в Бомбай от Гуджарат – пристигнал в големия град на покрива на парен локомотив. В наши дни много заможни семейства в Индия като по чудо се оказаха наследници на знатни родове и се сдобиха с прочути роднини, които били работили с Махатма Ганди през ранните години в Южна Африка. Аз не мога да се похваля с такъв аристократичен произход. Ние бяхме бедни мюсюлмани, малоимотни земеделци от прашния Бхавнагар. През 30-те години на миналия век тежка болест засегнала памучните посеви. Гладът принудил седемнайсетгодишния ми дядо да замине за Бомбай – кипящ от живот метрополис, където малките хора се стичали от древни времена, за да си търсят късмета.
   С две думи, животът ми в кухнята е започнал преди много години със страшния глад на дядо ми, който в продължение на три дни пътувал върху покрива на влака, пържейки се на жаркото слънце с риск за живота си, вкопчен в горещото желязо, което пъплело през равнините на Индия. Така необещаващо започнало пътуването на моето семейство. Дядо не обичаше да говори за първите дни в Бомбай. Баба Ами обаче ми е разказвала, че в продължение на много години той спял на улицата и работел като разносвач на храна за индийските чиновници, които се грижели за задния двор на Британската империя.
   За да разберете онзи Бомбай, от който произхождам, трябва да отидете на „Виктория Терминус“ (историческа жп гара в Мумбай – б. пр.) в час пик. Там ще откриете същината на индийския живот. Вагоните се пръскат по шевовете, а пътниците буквално висят от вратите и прозорците на влаковете, които влизат в гарите „Виктория“ и „Чърчгейт“. Влаковете са така претъпкани, че пътниците не могат да качат дори кутиите си за храна, които пристигат с други влакове след час пик. Веднъж изпратени от верните съпруги, тези кутии – над два милиона очукани тенекиени канчета, изпод чиито капаци се разнася уханието на дал (яхния от варива, поднесена с ориз или хляб – б. пр.), зеле с джинджифил и ориз с черен пипер – се разпределят, товарят се на двуколки и се доставят с изключителна прецизност на застрахователните агенти и банковите чиновници из цял Бомбай.
   Ето с какво се е занимавал моят дядо. Разнасял е кутии с храна.
   Бил е даба-уала (от хинди – разносвач на храна). Ни повече, ни по-малко.
   Дядо беше много суров човек. Наричахме го Бападжи. Спомням си как по време на Рамазана приклякаше на улицата по залез слънце и пушеше биди (вид тънки индийски цигари – б. пр.) с побеляло от глад и ярост лице. Пред очите ми все още са тънкият му нос и веждите, сякаш изплетени от желязна тел, мръсните шапка и курта (традиционна туника, разпространена в Южна Азия – б. пр.), рошавата бяла брада.
   Макар и суров, дядо си вършел добре работата. На двайсет и три годишна възраст доставял близо хиляда кутии с храна на ден. Имал четиринайсет работници с мускулести крака, увити в лунги – традиционните поли, носени от бедните индийци. Тези мъже теглели двуколките по оживените улици на Бомбай и разнасяли тенекиени кутии с храна до сградите на „Скотиш Амикабъл“ и „Ийгъл Стар“.
   През 1938 г., ако не се лъжа, дядо най-сетне взел Ами при себе си. Двамата били женени от четиринайсетгодишна възраст. Баба ми, дребна селянка с лъснала черна кожа, пристигнала с влака от Гуджарат. Гарата се напълнила с пушек, хлапетиите пикаели по релсите, водоносците подвиквали, тълпа от уморени пътници и носачи се изсипала на перона. В един от последните третокласни вагони седяла Ами с евтините си гривни и вързопите си.
   Дядо ѝ излаял нещо и двамата потеглили. Вярната селска съпруга почтително вървяла на няколко крачки зад бомбайския си съпруг.
   В навечерието на Втората световна война баба и дядо се сдобили с дървена къща в бедняшкия квартал недалеч от „Напеан Сий Роуд“. За Съюзниците Бомбай бил задният вход към Азия и скоро един милион войници от цял свят минали през портите на града. За много от тях това били последните мирни дни преди ожесточените битки в Бирма и Филипините. Младите мъже се разхождали по крайбрежните булеварди на Бомбай с цигари в уста и отправяли похотливи погледи към проститутките на плажа Чоупати.
   На баба ми ѝ хрумнала идеята да продават закуски на войниците и дядо ми в крайна сметка се съгласил. Така към бизнеса с разнасянето на храна били добавени няколко щанда за закуски, теглени от велосипеди – подвижни лавки, които обслужвали както войниците на плажа Джуху, така и тълпата, която се събирала в петък вечер около час пик пред гара „Чърчгейт“. В лавките се продавали сладкиши, приготвени от ядки и мед, чай с мляко и най-вече белпури – фунийки от вестник, пълни с добре подправена смес от оризови пуканки, чътни, картофи, лук, домати, мента и кориандър.
   Ястието е великолепно, уверявам ви, и не е чудно, че подвижните щандове са имали успех. Окуражени от споходилия ги късмет, баба и дядо разчистили един изоставен парцел в далечния край на „Напеан Сий Роуд“ и отворили примитивен крайпътен ресторант. Кухнята им представлявала американска военна палатка, в която били поместени три печки тандури и няколко огнища с въглища, върху които в железни съдове кадаи къкрело овче месо с масала (смес от подправки – б. пр.). Под сянката на един банян (вид смокиново дърво – б. пр.) поставили няколко груби маси и окачили хамаци. Баба наела Бапу, готвач от едно село в Керала, и северният ѝ репертоар се обогатил с ястия като тиял с лук и пикантни скариди на грил.
   Войниците, моряците и летците си миели ръцете с английски сапун в бензинов варел, изтривали се с предложената им кърпа, а след това се покатервали в хамаците, окачени под сенчестото дърво. Сервитьорите били млади мъже, наши роднини от Гуджарат, които били дошли да живеят в Бомбай. Те поставяли върху хамаците дъски, нещо като импровизирани маси, които бързо отрупвали с купички с пилешки шишчета, ориз басмати и сладкиши, приготвени от масло и мед.
   Когато нямала много работа, баба ми, облечена в риза и панталон – дреха, която ние наричаме салвар камиз – излизала от кухнята, за да се разходи между хамаците и да си побъбри с войниците, които тъгували за дома и за родната кухня. „Какво обича яде? – питала баба. – Какво яде, кога у дома?“
   Тогава британските войници ѝ разказвали за пая с говеждо и бъбреци и за парата, която се вдигала, когато ножът се забивал в хрупкавата коричка и разкривал месната плънка. Всеки войник се опитвал да наддума останалите и скоро навесът се изпълвал с възклицания и въодушевено бърборене. Американците също се включвали; решени да не се дават на британците, те търсели най-подходящите думи, за да опишат изпечената на скара пържола от говедо, пасло по тучните поля на Флорида.
   И така Ами, въоръжена с познанията, събрани по време на разходките между хамаците, се оттегляла в кухнята, при своята печка тандури, където пресъздавала и интерпретирала чутото. Така например нейният индийски пудинг с хляб и масло, поръсен с прясно индийско орехче, имал голям успех сред британците; американците пък давали мило и драго за хляб наан с плънка от мангово чътни с фъстъчен сос. Не след дълго славата на нашата кухня се разнесла от гурките (наемни войници в армията, представители на едноименната народност в Непал – б. пр.) до британските войници и от войнишките бараки до военните кораби, а пред шатрата на „Напеан Сий Роуд“ постоянно спирали джипове...

Преводач Цветелина Лакова

Издателство Вакон

На един черпак разстояние в Pimodo

Иво Петров >> Канада на екс

Един млад български баща описва перипетиите си...

To: Нашите@поща.бг

From: Аз@rogers.com

Subject: Малибор

   Скица. Симпатяга. Сто долара на цяло. Гърмян заек. Това е Малибор. Голяма работа, чист сърбин! Няма как да не се чувстваш добре когато, още в момента на запознаването с него, чуеш:
   – Здраво! Колико гóдини сте овде (от колко години сте тук)? – опитва се да общува на най-добрия си българо-сръбско-македонски.
   И след отговора – „6 месеца”, веднага следва:
   – О, Боооже, па я до теретио год не сум знал где сум! Мале, Мале! Иматe що да рáдите (работа)? – загрижено веднага ви подпитва.
   Тук вмятам – Малибор е сърбин, дошъл преди 10-тина години в Канада, понастоящем е инструктор по шофиране в свободното време и автобусен шофьор в не- свободното. Много Прилича на Любиша Самарджич. Строен, спортно облечен, с тъмни очила, тип – супер ченге, а ла Ален Делон или още по-супер, а ла Стефан ДанаиловJ, ухае отдалече на някакъв мощен одеколон, силно доволен от живота, очеваден оптимист. Между другото, да са доволни е отличителен белег на всички работещи в градския транспорт тук.
   Срещаме се, за да вземем един час кормуване и да се явим на изпит за канадски шофьорски книжки. Понеже още не сме говорили за цената (за час кормуване), смело отвръщам на „удара – въпрос”:
   – И двамата засега нèмаме что да рáдиму – опитвам се да снижа таксата и да фамилиарнича на най-добрия ми сръбски, въпреки че двамата с жена ми работим от самото си идване на новия континент. Е, жената изтегли „късата клечка”. Започна на втория месец като чертожник, с ценната помощ на мой приятел. Самият аз започнах на четвъртия, защото гледах детето и не можех да ходя да си търся работа. Оставянето на детето в детска градина струва доста, пък и тогава не искахме да влизаме в разходи.
   – Ма лелеее! Боооже, Боооже! – бавно и провлачено отвръща Малибор, очевидно разбрал, че много пари няма да изкара от нас. Ама то това трябваше да му е ясно. И ние сме от Балканите – като него, айде сега!
   – Влизайте у аутото! – казва и както е супер висок и тънък, изведнъж изчезва магически в малката и ниска за Америка Мазда 626 (на 500 000 километра, която върви повече от добре, by the way).
   По изрично настояване на жената аз сядам първи зад волана. Малибор ме поглежда през тъмните си очила, ухилва се до максимума и дава указания да потегляме. Аз слагам колан, завъртам ключа на стартера и възпламенявам вътрешното горене на двигателя. И чувам:
   – Стоп! Па може ли тáко! Па първо ке видиш у леву, у десну, па тогава можеш да движиш. Айде сèга агеин. Уан – ке прегледаш огледалото за задно видениье, Ту – стрáнично огледало, Трии – врътиш глáву као пиле и гледаш нáзад. А ти – поглежда към жената – огледалото за задно виденье не е за гримиранье! Римембър? Дулсинея кимва в знак на съгласие, а инструкторът, очевидно доволен от лафа си, се обръща отново към мен:
   – Гоу!
   Оглеждам се навсякъде, като почти се сецвам в желанието си да се огледам колкото се може по-надясно. Толкова надясно, че за малце да видя Малибор, агейн.
   – Лако, лако мỏмче, ке се секнеш, не моем те йзправим – дава бегла оценка за мен сърбина, вече загледан в руса мацка, пресичаща пред нас.
   Тръгвам като внимавам да карам хем не много бавно, хем със скорост под допустимата. Още на първото кръстовище инструкторът се развиква:
   – Стой, стой, фул стоп. Па тука видиш знакот?
   Аз му казвам, че го виждам – най-обикновен „Стоп”, а той ме пита:
   – Што радиме као видимо тáкъв знак?
   – Намаляваме – несигурно произнасям, като пренасям българския навик в шофирането на американска територия.
   – Олала, па кáко намаламе, па тука ю мъст стоп! Фул стоп! Майко мила, прекръства се Малибор и казва:
   – Айде, гоу агейн, сáмо малце по-внимателно!
   Тръгвам и още на следващото кръстовище, на което нямам „Стоп”, намалявам почти до нула, за да погледна да не идва някой. И се чува:
   – Олеле, майко мила, што радиш, па дай газ! До максимално, тука с петдесет се минава. Само се òглеждаш малце и тòва е. Газ, газ!
   След серия грешки при преминаване на кръстовища, със и без „Стоп,” Малибор дава указания да спра, обръща се към двама ни и обяснява. Само веднъж, но щял да повтори, ако се налагало. Оказва се, че ако имате „Стоп,” задължително спирате до край. Дори да няма никой на хиляди мили! От друга страна, ако нямате „Стоп,” дори по пресечката да идва кола, трябва да увеличите скоростта и само да се огледате. И двамата с Дулсинея гледаме „умно” и Малибор долавя това.
   – Па видите сéга. Ако имате „Стоп” ясно е – Фул стоп! Ако немате – то òния другия, той има „Стоп”. Вие вòзите и преминувате по-бърже да не спирате движеньето, а другио стòпира.
   – Дòбре, ама ако той нема стоп сайн (знак)? – искам да обсъдя всички варианти, които ми се струват логични.
   – Па ке има, ýвек (винаги) ке има, ако ти немаш.
   – Добре де, ако все пак нéма, ако самтинг хепънд уит дъ стоп саин? (Нéкой да го е прибрал погрешка?) – все пак искам да съм 100% сигурен, че ако виждам кола трябва да профуча покрай нея, вместо да намаля и да внимавам какво ще измисли другия.
   Малибор ме гледа неразбиращо:
   – Па кáко тáка го нема знакот. Не мойе да го нема. Той е ýвек тамо. Даеш газ и прeминуваш!
   С това спорът ни приключва. Аз решавам за изпита да го послушам, но след това да си внимавам и намалявам винаги. Най-малкото да не си губя навиците за в България. Защото знам, че ако го направя това нещо в милата Родина, няма как да не се нацелиме с някой джигит. Още повече, че е много вероятно в България, знакът „Стоп” на другия просто да липсва.
   Следващият хитър момент настъпва когато с указания да завия надясно стигаме едно кръстовище с червен светофар. Аз спирам и чакам.
   – Мале, мале! Ма што рáдиш па сèга?
   Аз гледам Малибор и първоначално въобще не разбирам въпроса. После се сещам. Сгреших като спрях. Трябваше да завия. На червено, при десен завой, в Америка трябва да преминете. Смело пускам спирачката, давам газ..., а Малибор удря спирачка:
   – Ох, па кáкво рáдиш агейн?! Па не си се огледал! Виде ли тáмо има пешак да шпацирва (ходи) ?
   Поглеждам в съответната посока и в далечината виждам едвам кретаща баба буквално да пълзи към светофара. Опитвам се да обясня на инструктора, че докато тая баба стигне до кръстовището, аз мога да обиколя квартала и да спра пред нея на същото кръстовище преди още да е преминала. Оправданието ми не е прието.
   – Не, не, тòва за Балканите може да е далече и да преминуваш! За Америка не е. Стопираш и чекаш. Ти знаеш колко струва тая баба тáка както я гледаш? Милиони! Адвокати, роднини, мани, мани …
   След като вече знам цената на едвам кретащите баби, а те трябва да са най-евтини, си обещавам да спирам на всяко кръстовище дори в квартала да се разхожда един единствен пешеходец, пък било то и на другия му край.
   Mинавам на червено най-спокойно и си свиркам. То било гòлем кеф да преминуваш на цървено, при това да си длъжен да го правиш! На следващия светофар отново указанията са за завой надясно. Колата пред мен стои и не мърда!? Въпреки, че е червено! „Новак!” – мисля си аз. „Кретен!” – мисли си за мен Малибор и ми сочи надясно. В далечината се е появило едно куче, което очевидно има намерение да пресече, но кога – не е решило:
   – Кучетата сащо са скъпи. Чèкаме! – ухилва се сърбина поучително и хвърля бегъл поглед към поредната руса мадама, преминаваща покрай нас.
   Така, лека-полека минава моето време за кормуване и зад волана сяда жената. Всичко се повтаря едно към едно, с изключение на бабичката. Нейната е по-стара дори от моята. Също я изчакахме.
   След 2 часа всичко приключва, Малибор ни изпраща с широка усмивка – този път тип 175 долара, а не само 100, хвърля гларуска усмивка на жената и си тръгва...

Издателство Братя Сагаеви

Канада на екс в Хеликон

Канада на екс в Books.bg

Ханан Ал Шаих >> Само в Лондон

Миризмите, звуците и гледките от арабските квартали на Лондон, както и свободата, която градът предоставя, но и отказва на имигрантите...

   От всички тези спомени Ламис се разтрепери като лист. Изправи се, отвори прозореца, надвеси се и изкрещя, но всичко извън апартамента изглеждаше застинало и безжизнено. Тя се върна на леглото засрамена от постъпката си. Секундите минаваха, без да се чуе звук откъм вратата на апартамента – портиерът не се качи да я попита какво става, не изсвистяха спирачките на полицейска кола или линейка, не се чу вой на сирени – и Ламис се убеди, че страда от самотата на Елинор Ригби от песента на „Бийтълс“. За пръв път чу тази песен, когато беше на четиринайсет години; носеше се от офицерския клуб в Дамаск, първата спирка на семейството ѝ след напускането на Ирак. Тя надникна вътре и видя войниците да танцуват танго. На припева „Всичките самотници откъде ли идват“ мъжете подхванаха арабски танц и започнаха да люлеят бедра в такт с мелодията. Мислеше си, че „Елинор Ригби“ е весела и смешна песен, докато не я чу отново в Лондон.
   Сега главата я болеше, а стомахът ѝ се беше свил. Почуди се на кого да се обади. Познаваше само роднините на мъжа си и приятелите им. Освен тях имаше някои познати: учителката по арабски на сина ѝ, която смяташе Ламис за повърхностна жена – светска дама без занимание, – или Фифи, продавачката от арабски произход в „Селфриджис“, която я беше попитала по телефона дали е арабка като нея, понеже поръчва много зехтин. Погледът ѝ спря върху пирона, който певицата беше забила в стената, за да окачи картина на него: призракът на една от „Бевърли Систърс“, нима това беше единственият човек, за когото се сещаше?...

Издателство Прозорец

Само в Лондон в Хеликон

Само в Лондон в Books.bg