Миризмите, звуците и гледките от арабските квартали на Лондон, както и свободата, която градът предоставя, но и отказва на имигрантите...
От всички тези спомени Ламис се разтрепери като лист. Изправи се, отвори прозореца, надвеси се и изкрещя, но всичко извън апартамента изглеждаше застинало и безжизнено. Тя се върна на леглото засрамена от постъпката си. Секундите минаваха, без да се чуе звук откъм вратата на апартамента – портиерът не се качи да я попита какво става, не изсвистяха спирачките на полицейска кола или линейка, не се чу вой на сирени – и Ламис се убеди, че страда от самотата на Елинор Ригби от песента на „Бийтълс“. За пръв път чу тази песен, когато беше на четиринайсет години; носеше се от офицерския клуб в Дамаск, първата спирка на семейството ѝ след напускането на Ирак. Тя надникна вътре и видя войниците да танцуват танго. На припева „Всичките самотници откъде ли идват“ мъжете подхванаха арабски танц и започнаха да люлеят бедра в такт с мелодията. Мислеше си, че „Елинор Ригби“ е весела и смешна песен, докато не я чу отново в Лондон.
Сега главата я болеше, а стомахът ѝ се беше свил. Почуди се на кого да се обади. Познаваше само роднините на мъжа си и приятелите им. Освен тях имаше някои познати: учителката по арабски на сина ѝ, която смяташе Ламис за повърхностна жена – светска дама без занимание, – или Фифи, продавачката от арабски произход в „Селфриджис“, която я беше попитала по телефона дали е арабка като нея, понеже поръчва много зехтин. Погледът ѝ спря върху пирона, който певицата беше забила в стената, за да окачи картина на него: призракът на една от „Бевърли Систърс“, нима това беше единственият човек, за когото се сещаше?...
Издателство Прозорец
Няма коментари:
Публикуване на коментар