Навярно най-добрият детективски роман, писан някога. The Times Literary Supplement
Челюстта на Самюъл Спейд беше издължена и кокалеста, а брадичката му представляваше издадено напред „V“ под по-гъвкавото „V“ на устата му. Жълтеникавосивите очи бяха разположени хоризонтално, „V“-мотивът се подемаше отново от гъстите вежди, чиито косми стърчаха напред от две еднакви гънки над орловия нос, а светлокестенявата коса се спускаше от високи полегати слепоочия към челото и там образуваше още едно „V“. Общо взето, видът му беше приятен – като на русоляв сатана.
– Кажи, съкровище – обърна се той към Ефи Перин.
Ефи беше върлинесто, загоряло момиче, чиято бежова рокля от тънък вълнен плат висеше на тялото отпуснато, като мокра. Имаше закачливи кафяви очи, които грееха на хлапашкото ѝ лице. Затвори вратата, облегна се на рамката и рече:
– Търси те едно момиче – името му е Уъндърли.
– Клиентка ли е?
– Сигурно. Но така или иначе, ще я приемеш –– страхотна е.
– Вкарай я тогава, ангеле мой, вкарай я.
Ефи отвори пак вратата – този път широко и гостоприемно – и каза:
– Заповядайте, мис Уъндърли.
– Благодаря – изрече друг глас, толкова тих, че ако не беше безупречната артикулация, нищо нямаше да се чуе.
И в кабинета на Спейд влезе млада жена. Бавно се приближи, с нерешителна стъпка, и изгледа детектива с кобалтовосините си очи – едновременно плахо и изпитателно.
Беше висока, гъвкава и стройна, със заоблени форми, изправена фигура, стегнат бюст, дълги крака, тесни ръце и ходила. Облеклото ѝ бе издържано в два оттенъка на синьото, подбрани в тон с очите. Косата, струяща на вълни изпод синята шапка, бе тъмночервеникава, а сочните ѝ устни – по-ярко червени. Белите зъби блеснаха в полумесеца, образуван от стеснителната ѝ усмивка.
Спейд се изправи с поклон и посочи с дебелите пръсти на ръката си дъбовия стол пред бюрото. Беше висок метър и осемдесет. Полегатите му закръглени рамене правеха тялото му почти цилиндрично – колкото широко, толкова и пълно – и пречеха на току-що изгладеното сако да лежи добре.
– Благодаря – тихо продума мис Уъндърли и седна на ръба на дървения стол.
Спейд се отпусна в своя, извърна се леко, за да бъде с лице към нея, и се усмихна вежливо. Усмихваше се, без да разтваря устни. Всички „V“-та на лицето му се издължиха.
През затворената врата долитаха тракането, тихото звънче и приглушеното бръмчене на пишещата машина на Ефи. Някъде в съседна кантора глухо бръмчеше електромотор. В пиринчения, пълен с угарки пепелник върху бюрото на Спейд димеше мека цигара. Сиви парцалчета пепел осейваха жълтата повърхност на бюрото, зелената попивателна преса и листовете хартия. През прозореца с жълтеникавите завеси, открехнат двайсетина сантиметра, откъм вътрешния двор проникваше намирисващ на амоняк въздух. Парцалчетата пепел потръпваха и се гърчеха от въздушното течение.
Мис Уъндърли ги наблюдаваше как трепкат и се извиват. Очите ѝ бяха неспокойни. Бе седнала на самия ръб на стола, стъпила здраво на пода, сякаш всеки момент щеше да стане. Ръцете ѝ в тъмни ръкавици стискаха плоска тъмна чанта. Спейд се облегна в стола си и попита:
– Е, с какво мога да ви услужа, мис Уъндърли?
Тя си пое рязко въздух и го погледна. Сетне преглътна и изрече забързано:
– Бихте ли?... Помислих си, че... Впрочем...
Взе да хапе долната си устна с лъскави зъби и замълча. Сега говореха само очите ѝ – тъмни, умоляващи.
Спейд се усмихна и кимна, сякаш я разбираше, но така ведро, като че ли не ставаше дума за нищо сериозно.
– Най-добре ми разкажете всичко от самото начало, а носле ще решим какво да правим – предложи той. – Започнете откъдето си спомняте.
– Значи от Ню Йорк.
– Добре.
– Не знам къде се е запознала с него. Искам да кажа, къде в Ню Йорк. Тя е с пет години по-млада от мен – само седемнайсетгодишна – и се движим в различни компании. Всъщност за сестри не сме много близки. Мама и татко са в Европа. Ако научат, това ще ги съсипе. Трябва да я върна у дома, преди да са се прибрали.
– Да – рече той.
– Пристигат на първи другия месец.
Погледът на Спейд светна.
– Значи имаме цели две седмици.
– Нямах представа какво бе направила, докато не получих писмото ѝ. Направо обезумях. – Устните ѝ потрепераха. Ръцете ѝ замачкаха тъмната чанта. – Боях се да се обърна към полицията, след като бе направила такова нещо, но от друга страна, страхът, че може да е в опасност, ме тласкаше към участъка. Нямаше от кого да поискам съвет. Не знаех как да постъпя. Какво можех да направя?
– Нищо, разбира се. И така, значи получихте писмото ѝ?
– Да, след което ѝ изпратих телеграма да се върне у дома. Изпратих я до тукашната поща – „До поискване“. Това бе единственият адрес, който ми беше дала. Чаках цяла седмица, но не получих отговор, тя изобщо не се обади. А завръщането на мама и татко все повече наближава. Затова дойдох в Сан Франциско, да я върна у дома. Писах ѝ, че пристигам. Може би не трябваше, как мислите?
– Може би не е трябвало. Човек трудно преценява как трябва да постъпи. Не я ли открихте?
– Не. Писах ѝ, че ще отседна в „Сейнт Марк“, и я молех да дойде там да поговорим, дори ако не желае да се върне у дома. Но не дойде. Три дни чаках, а тя дори не се обади.
Спейд кимна с главата си, намръщи се съчувствено и сви устни.
– Беше ужасно – продължи момичето, като се опита да се усмихне. – Не можех да стоя и да чакам, без да знам какво ѝ се е случило, какво ѝ се случва в момента. – Прекрати опитите си да се усмихне и вместо това потрепера. – Единственият адрес, с който разполагах, беше „До поискване“. Писах ѝ още едно писмо, а вчера следобед отидох до пощата. Останах там, докато мръкна, но не я видях. Тази сутрин пак отидох там. Не видях Корин, но затова пък зърнах Флойд Тързби.
Спейд кимна отново. Престана да се мръщи. Вместо това погледът му придоби израз на будна съсредоточеност.
– Отказа да ми съобщи къде е Корин – продължи тя някак си отчаяно. – Изобщо отказа да ми каже каквото и да било, освен че била добре и щастлива. Само, че как да му вярвам? Той във всички случаи би ми казал това, нали?
– Така е – съгласи се Спейд. – Но може и да е вярно.
– Дано. Така се надявам – възкликна момичето. – Но не мога да се прибера у дома с празни ръце, без да съм я видяла или поне да сме говорили по телефона. Отказа да ме заведе при нея. Не искала да ме види – така ми каза. Не му вярвам. Обеща да ѝ предаде, че ме е срещнал, и да я доведе тази вечер в хотела ако тя се съгласи. Обаче бил сигурен, че няма да поиска. Обеща той самият да дойде, ако тя не се съгласи. Той... – Момичето млъкна и стреснато вдигна ръка към устата си. Вратата се отваряше.
Мъжът, който я отвори, влезе поривисто, каза „О, извинете!“, свали с бързо движение кафявата шапка от главата си и излезе заднишком.
– Няма нищо, Майлс – обади се Спейд. – Влез, Мис Уъндърли, това е мистър Арчър, моят партньор.
Майлс Арчър отново влезе в кабинета, затвори вратата, сви глава между раменете си, усмихна се на девойката и учтиво махна с шапка в ръка. Беше среден на ръст, набит, с широки рамене, дебел врат, жизнерадостно румено лице с тежки челюсти и прошарена, ниско подстригана коса. Очевидно беше прескочил четирийсетте с толкова години, с колкото Спейд – трийсетте.
– Сестрата на мис Уъндърли избягала от Ню Йорк с някой си Флойд Тързби. Намират се тук. Мис Уъндърли срещнала Тързби и довечера пак има среща с него. Може би ще доведе сестра ѝ. По-вероятно е да не я доведе. Мис Уъндърли иска да я открием, да я откъснем от него и да я върнем у дома. – Той се обърна към нея. – Така ли е?
– Да – едва чуто отрони тя. Смущението, което Спейд постепенно бе прогонил с любезни усмивки, кимания и съгласявания с всяка нейна дума, отново сбърчи лицето ѝ. Впери поглед в чантичката и взе нервно да я бучка с облечен в ръкавица пръст.
Спейд намигна на партньора си.
Майлс Арчър пристъпи напред и застана до бюрото. Девойката гледаше чантичката си, той гледаше нея. Кафявите му очички дръзко и одобрително я обхващаха от наведената глава до краката и пак се връщаха към лицето ѝ. Сетне прехвърли поглед към Спейд и беззвучно изсвири с уста, за да изрази възхищението си.
Спейд вдигна предупредително два пръста от страничната облегалка на креслото си и каза:
– Няма да се затрудним кой знае колко. Чисто и просто наш човек ще го чака довечера в хотела и ще го проследи, щом си тръгне, а той ще ни отведе при сестра ви. Ако тя дойде с него и я убедите да заминете оттук заедно, толкоз по-добре. В противен случай – ако не пожелае да го напусне, след като я открием, – е, ще трябва да измислим нещо.
– Да – додаде Арчър с натежал, дрезгав глас.
Мис Уъндърли вдигна поглед и бързо стрелна Спейд, смръщила чело.
– Само че трябва много да внимавате! – Гласът леко потрепера, устните изговориха думите с нервна тръпка. – Изпитвам смъртен ужас от него, страх ме е да си помисля какво може да направи. Тя е толкова млада, а това, дето я е довел тук чак от Ню Йорк, е такава сериозна... да не би... да не би да ѝ... да ѝ стори нещо...
Спейд се усмихна и потупа страничната облегалка на стола си.
– Оставете тази работа на нас. Знаем как да се справяме с такива като него... (
Откъсът е по превода на Жечка Георгиева)
Издателство Фама
