Показват се публикациите с етикет черен роман. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет черен роман. Показване на всички публикации

сряда, 24 декември 2014 г.

Джеймс Хадли Чейс >> Е, хубавице моя...

Твърде много хора имат планове за тези два и половина милиона долара

Казиното на Парадайз Сити всяка вечер събира в трезора си главозамайваща сума.
Всички големи играчи са там...
Серж Майски, изпечен обирджия, е хвърлил око на тази „лесна плячка“. За целта събира екип от виртуозни крадци и съставя почти гениален план.
Милионите попадат в ръцете му.
Но това е най-лесната част от историята...
Ще ги задържи ли за дълго, или ще попадне в капаните на полицията?

Издателство Труд


неделя, 21 декември 2014 г.

Саша Аранго >> Истината и други лъжи

Злото е въпрос на гледна точка...

Хенри Хейдън – известен автор на бестселъри – е изключително обаятелен човек, приятен за общуване, достъпен и скромен. Един любящ, посветен на съпругата си мъж, въпреки че може да има всяка жена, която би поискал. Щедър приятел. Отзивчив колега. Талантлив творец, посветен на писането, който не ламти за слава и пари. Достоен за възхищение. Или поне така изглежда... Но този Хенри Хейдън е конструкция, маска. Миналото му е тайна, методите му – още по-голяма тайна. Никой освен него и съпругата му не знае какво се случва нощем в богатия дом край брега на морето, в стаята със старомодната пишеща машина.
Досега житейските проблеми сякаш щастливо заобикалят живия класик Хенри Хейдън. Но... един ден той прави ужасна грешка. И вече не само полицията преследва Хенри, но и неговото старателно скривано минало заплашва да го настигне. Хенри е гениален мъж и разработва гениален план. Той сплита лъжи, истини и полуистини в една история, която трябва да му помогне да оцелее, дори когато е застанал на ръба на пропастта. Но само една стъпка напред ще е фатална...

Издателство Ергон


четвъртък, 31 юли 2014 г.

Дашиъл Хамет >> Малтийският сокол

Навярно най-добрият детективски роман, писан някога. The Times Literary Supplement

   Челюстта на Самюъл Спейд беше издължена и кокалеста, а брадичката му представляваше издадено напред „V“ под по-гъвкавото „V“ на устата му. Жълтеникавосивите очи бяха разположени хоризонтално, „V“-мотивът се подемаше отново от гъстите вежди, чиито косми стърчаха напред от две еднакви гънки над орловия нос, а светлокестенявата коса се спускаше от високи полегати слепоочия към челото и там образуваше още едно „V“. Общо взето, видът му беше приятен – като на русоляв сатана.
   – Кажи, съкровище – обърна се той към Ефи Перин.
   Ефи беше върлинесто, загоряло момиче, чиято бежова рокля от тънък вълнен плат висеше на тялото отпуснато, като мокра. Имаше закачливи кафяви очи, които грееха на хлапашкото ѝ лице. Затвори вратата, облегна се на рамката и рече:
   – Търси те едно момиче – името му е Уъндърли.
   – Клиентка ли е?
   – Сигурно. Но така или иначе, ще я приемеш –– страхотна е.
   – Вкарай я тогава, ангеле мой, вкарай я.
   Ефи отвори пак вратата – този път широко и гостоприемно – и каза:
   – Заповядайте, мис Уъндърли.
   – Благодаря – изрече друг глас, толкова тих, че ако не беше безупречната артикулация, нищо нямаше да се чуе.
   И в кабинета на Спейд влезе млада жена. Бавно се приближи, с нерешителна стъпка, и изгледа детектива с кобалтовосините си очи – едновременно плахо и изпитателно.
   Беше висока, гъвкава и стройна, със заоблени форми, изправена фигура, стегнат бюст, дълги крака, тесни ръце и ходила. Облеклото ѝ бе издържано в два оттенъка на синьото, подбрани в тон с очите. Косата, струяща на вълни изпод синята шапка, бе тъмночервеникава, а сочните ѝ устни – по-ярко червени. Белите зъби блеснаха в полумесеца, образуван от стеснителната ѝ усмивка.
   Спейд се изправи с поклон и посочи с дебелите пръсти на ръката си дъбовия стол пред бюрото. Беше висок метър и осемдесет. Полегатите му закръглени рамене правеха тялото му почти цилиндрично – колкото широко, толкова и пълно – и пречеха на току-що изгладеното сако да лежи добре.
   – Благодаря – тихо продума мис Уъндърли и седна на ръба на дървения стол.
   Спейд се отпусна в своя, извърна се леко, за да бъде с лице към нея, и се усмихна вежливо. Усмихваше се, без да разтваря устни. Всички „V“-та на лицето му се издължиха.
   През затворената врата долитаха тракането, тихото звънче и приглушеното бръмчене на пишещата машина на Ефи. Някъде в съседна кантора глухо бръмчеше електромотор. В пиринчения, пълен с угарки пепелник върху бюрото на Спейд димеше мека цигара. Сиви парцалчета пепел осейваха жълтата повърхност на бюрото, зелената попивателна преса и листовете хартия. През прозореца с жълтеникавите завеси, открехнат двайсетина сантиметра, откъм вътрешния двор проникваше намирисващ на амоняк въздух. Парцалчетата пепел потръпваха и се гърчеха от въздушното течение.
   Мис Уъндърли ги наблюдаваше как трепкат и се извиват. Очите ѝ бяха неспокойни. Бе седнала на самия ръб на стола, стъпила здраво на пода, сякаш всеки момент щеше да стане. Ръцете ѝ в тъмни ръкавици стискаха плоска тъмна чанта. Спейд се облегна в стола си и попита:
   – Е, с какво мога да ви услужа, мис Уъндърли?
   Тя си пое рязко въздух и го погледна. Сетне преглътна и изрече забързано:
   – Бихте ли?... Помислих си, че... Впрочем...
   Взе да хапе долната си устна с лъскави зъби и замълча. Сега говореха само очите ѝ – тъмни, умоляващи.
   Спейд се усмихна и кимна, сякаш я разбираше, но така ведро, като че ли не ставаше дума за нищо сериозно.
   – Най-добре ми разкажете всичко от самото начало, а носле ще решим какво да правим – предложи той. – Започнете откъдето си спомняте.
   – Значи от Ню Йорк.
   – Добре.
   – Не знам къде се е запознала с него. Искам да кажа, къде в Ню Йорк. Тя е с пет години по-млада от мен – само седемнайсетгодишна – и се движим в различни компании. Всъщност за сестри не сме много близки. Мама и татко са в Европа. Ако научат, това ще ги съсипе. Трябва да я върна у дома, преди да са се прибрали.
   – Да – рече той.
   – Пристигат на първи другия месец.
   Погледът на Спейд светна.
   – Значи имаме цели две седмици.
   – Нямах представа какво бе направила, докато не получих писмото ѝ. Направо обезумях. – Устните ѝ потрепераха. Ръцете ѝ замачкаха тъмната чанта. – Боях се да се обърна към полицията, след като бе направила такова нещо, но от друга страна, страхът, че може да е в опасност, ме тласкаше към участъка. Нямаше от кого да поискам съвет. Не знаех как да постъпя. Какво можех да направя?
   – Нищо, разбира се. И така, значи получихте писмото ѝ?
   – Да, след което ѝ изпратих телеграма да се върне у дома. Изпратих я до тукашната поща – „До поискване“. Това бе единственият адрес, който ми беше дала. Чаках цяла седмица, но не получих отговор, тя изобщо не се обади. А завръщането на мама и татко все повече наближава. Затова дойдох в Сан Франциско, да я върна у дома. Писах ѝ, че пристигам. Може би не трябваше, как мислите?
   – Може би не е трябвало. Човек трудно преценява как трябва да постъпи. Не я ли открихте?
   – Не. Писах ѝ, че ще отседна в „Сейнт Марк“, и я молех да дойде там да поговорим, дори ако не желае да се върне у дома. Но не дойде. Три дни чаках, а тя дори не се обади.
   Спейд кимна с главата си, намръщи се съчувствено и сви устни.
   – Беше ужасно – продължи момичето, като се опита да се усмихне. – Не можех да стоя и да чакам, без да знам какво ѝ се е случило, какво ѝ се случва в момента. – Прекрати опитите си да се усмихне и вместо това потрепера. – Единственият адрес, с който разполагах, беше „До поискване“. Писах ѝ още едно писмо, а вчера следобед отидох до пощата. Останах там, докато мръкна, но не я видях. Тази сутрин пак отидох там. Не видях Корин, но затова пък зърнах Флойд Тързби.
   Спейд кимна отново. Престана да се мръщи. Вместо това погледът му придоби израз на будна съсредоточеност.
   – Отказа да ми съобщи къде е Корин – продължи тя някак си отчаяно. – Изобщо отказа да ми каже каквото и да било, освен че била добре и щастлива. Само, че как да му вярвам? Той във всички случаи би ми казал това, нали?
   – Така е – съгласи се Спейд. – Но може и да е вярно.
   – Дано. Така се надявам – възкликна момичето. – Но не мога да се прибера у дома с празни ръце, без да съм я видяла или поне да сме говорили по телефона. Отказа да ме заведе при нея. Не искала да ме види – така ми каза. Не му вярвам. Обеща да ѝ предаде, че ме е срещнал, и да я доведе тази вечер в хотела ако тя се съгласи. Обаче бил сигурен, че няма да поиска. Обеща той самият да дойде, ако тя не се съгласи. Той... – Момичето млъкна и стреснато вдигна ръка към устата си. Вратата се отваряше.

   Мъжът, който я отвори, влезе поривисто, каза „О, извинете!“, свали с бързо движение кафявата шапка от главата си и излезе заднишком.
   – Няма нищо, Майлс – обади се Спейд. – Влез, Мис Уъндърли, това е мистър Арчър, моят партньор.
   Майлс Арчър отново влезе в кабинета, затвори вратата, сви глава между раменете си, усмихна се на девойката и учтиво махна с шапка в ръка. Беше среден на ръст, набит, с широки рамене, дебел врат, жизнерадостно румено лице с тежки челюсти и прошарена, ниско подстригана коса. Очевидно беше прескочил четирийсетте с толкова години, с колкото Спейд – трийсетте.
   – Сестрата на мис Уъндърли избягала от Ню Йорк с някой си Флойд Тързби. Намират се тук. Мис Уъндърли срещнала Тързби и довечера пак има среща с него. Може би ще доведе сестра ѝ. По-вероятно е да не я доведе. Мис Уъндърли иска да я открием, да я откъснем от него и да я върнем у дома. – Той се обърна към нея. – Така ли е?
   – Да – едва чуто отрони тя. Смущението, което Спейд постепенно бе прогонил с любезни усмивки, кимания и съгласявания с всяка нейна дума, отново сбърчи лицето ѝ. Впери поглед в чантичката и взе нервно да я бучка с облечен в ръкавица пръст.
   Спейд намигна на партньора си.
   Майлс Арчър пристъпи напред и застана до бюрото. Девойката гледаше чантичката си, той гледаше нея. Кафявите му очички дръзко и одобрително я обхващаха от наведената глава до краката и пак се връщаха към лицето ѝ. Сетне прехвърли поглед към Спейд и беззвучно изсвири с уста, за да изрази възхищението си.
   Спейд вдигна предупредително два пръста от страничната облегалка на креслото си и каза:
   – Няма да се затрудним кой знае колко. Чисто и просто наш човек ще го чака довечера в хотела и ще го проследи, щом си тръгне, а той ще ни отведе при сестра ви. Ако тя дойде с него и я убедите да заминете оттук заедно, толкоз по-добре. В противен случай – ако не пожелае да го напусне, след като я открием, – е, ще трябва да измислим нещо.
   – Да – додаде Арчър с натежал, дрезгав глас.
   Мис Уъндърли вдигна поглед и бързо стрелна Спейд, смръщила чело.
   – Само че трябва много да внимавате! – Гласът леко потрепера, устните изговориха думите с нервна тръпка. – Изпитвам смъртен ужас от него, страх ме е да си помисля какво може да направи. Тя е толкова млада, а това, дето я е довел тук чак от Ню Йорк, е такава сериозна... да не би... да не би да ѝ... да ѝ стори нещо...
   Спейд се усмихна и потупа страничната облегалка на стола си.
   – Оставете тази работа на нас. Знаем как да се справяме с такива като него... (Откъсът е по превода на Жечка Георгиева)

Издателство Фама


сряда, 23 юли 2014 г.

Реймънд Чандлър >> Дамата от езерото

ОТИВАМ МЕКСИКО ЗА РАЗВОД СТОП ЩЕ СЕ ОМЪЖА ЗА КРИС СТОП ВСИЧКО НАЙ-ХУБАВО И СБОГОМ КРИСТАЛ

   Дегармо се отдели от стената и се усмихна студено. Дясната му ръка замахна отсечено и ето че стискаше пистолет. Китката му беше свободна, дулото сочеше пода. Каза ми, без да ме гледа:
   – Мисля, че не си въоръжен. Патън има пистолет, но едва ли ще го извади достатъчно бързо. Имаш ли някакво доказателство в подкрепа на последното си твърдение, или не си правиш труда с такива маловажни неща?
   – Имам, но съвсем дребно. Обаче ще порасне. Човекът, който се криеше зад завесата в „Гранада“, стоя повече от половин час съвършено безшумно, както може да стои само дебнещ полицай. Освен това е имал гумена палка. Знаеше, че съм бил ударен по главата, без да ме е погледнал. Нали помниш, че го каза на Завързака? Знаеше също така, че и убитата е била ударена, макар че нито си личеше, нито е оглеждал трупа достатъчно подробно, та да види. Убиецът бе съблякъл момичето и бе издрал корема му със садистична омраза, на каквато е способен само мъж спрямо жена, превърнала живота му в ад. Същият този човек сега има кръв и епидермис под ноктите си, достатъчно за химически анализ. Хващам се на бас, Дегармо, че няма да позволиш на Патън да погледне ноктите на дясната ти ръка.
   Полицаят вдигна пистолета и се усмихна. Широка бледа усмивка.
   – А откъде съм научил адреса ѝ?
   – Олмър я видял да влиза или излиза от къщата на Лейвъри. Това именно го бе изнервило, затова ти позвъни, когато забеляза, че се мотая наоколо. Конкретно как си я проследил до „Гранада“, не знам. Но не виждам в това нищо трудно. Може да си се скрил в къщата на Олмър и да си тръгнал след нея или след Лейвъри. За един полицай това е нищо работа.
   Дегармо кимна и помълча, потънал в размисли. Лицето му беше мрачно, ала металносините му очи светеха почти весело. Стаята беше знойна и натежала от бедата, която вече нямаше как да се предотврати. Но той като че ли не усещаше това със същата сила както ние, останалите.
   – Искам да се измъкна оттук – произнесе най-сетне. – Може би не надалеч, но няма да допусна да бъда арестуван от селски полицай. Имате ли възражения?
   – Имам, синко – тихичко каза Патън. – Знаеш, че трябва да те задържа. Доказателства няма, но въпреки това не мога да те пусна да си вървиш.
   – Какво ти е хубаво, тлъсто шкембето, Патън. А пък аз съм добър стрелец. Как смяташ да ме задържиш?
   – Това се опитвам да измъдря – почеса шерифът косата си под килнатата назад шапка. – Но още не съм напреднал особено. Не искам дупки в шкембето си. Обаче не мога да те оставя да ме правиш на маймуна на собствената ми територия.
   – Пусни го – посъветвах го аз. – Няма къде да отиде из тези планини. Нали затова го докарах тук.
   – Някой може да пострада при задържането му – трезво настоя шерифът. – Не е редно. Ако ще става нещо, трябва аз да съм на мушката.
   Дегармо се ухили.
   – Добро момче си ти, Патън. Виж, ще върна пистолета обратно в кобура и започваме отначало. И така ме бива.
   И той затъкна пищова под мишницата си. Остана с отпуснати ръце, с леко издадена напред брадичка, дебнещ. Патън дъвчеше бавно, бледите му очи не се откъсваха от бляскавия поглед на полицая.
   – Само че аз съм седнал – оплака се след малко. – Пък и не съм бърз като теб. Обаче мразя да изглеждам пъзлив. – Той прехвърли върху мен тъжния си поглед. – Защо ти трябваше да ми довличаш тази работа на главата? Да не би да си нямам неприятности? Виж сега в каква каша ме накисна.
   Гласът му беше обиден, смутен и леко потреперваше.
   Дегармо отметна глава и се изсмя. Все още се смееше, когато дясната му ръка отскочи към пистолета.
   Не видях изобщо Патън да помръдне. Просто стаята отекна с грохота на граничарския му колт.
   Ръката на Дегармо се отметна встрани, тежкият „Смит и Уесън“ тупна глухо по чамовата облицовка на стената зад гърба му. Той разтърси изтръпналата си дясна китка и я загледа с почуда.
   Патън бавно се надигна. Прекоси стаята, без да бърза, и срита оръжието под един от столовете. После погледна тъжно Дегармо, който смучеше кръвта от кокалчетата си.
   – Как можа да ми предоставиш възможност! – все така тъжно му каза шерифът. – Никога не го прави с хора като мен. Та аз, синко, стрелям отпреди ти да се родиш... (откъсът е по превода на Жечка Георгиева

Издателство Унискорп


неделя, 8 юни 2014 г.

Дашиъл Хамет >> Проклятието на Дейн

Той извади убийството от венецианската ваза и го цопна насред мръсната задна уличка... Реймънд Чандлър

   Това, което блестеше в тревата, на пет-шест крачки от боядисаната в синьо тухлена стена, наистина се оказа диамант. Беше малък, не повече от четвърт карат. Пуснах го в джоба си и се заех да претърсвам поляната възможно най‑старателно, макар че все пак не запълзях на четири крака. Бях преровил един-два квадратни метра, когато входната врата на семейство Легет се отвори. На най‑горното широко каменно стъпало застана някаква жена и ме загледа отвисоко с добронамерено любопитство. Беше моя възраст – около четирийсетгодишна, с тъмноруса коса, приятно кръгло лице и розови бузи с трапчинки. Облечена бе в бяла домашна роба на светлолилави цветчета. Спрях да ровичкам из тревата, приближих се до нея и попитах:
   – Вкъщи ли си е мистър Легет?
   – Да. – Гласът ѝ бе спокоен като лицето ѝ. – При него ли сте дошли?
   Отговорих положително. Тя ми се усмихна.
   – И вие ли сте детектив?
   Признах си. Тя ме отведе в една стая на втория етаж, издържана в зелени, оранжеви и кафяви тонове, настани ме в тапицирано с плътна коприна кресло и отиде да извика мъжа си от лабораторията. Докато чаках, огледах стаята и прецених, че килимът в убит оранжев цвят, върху който бях стъпил, по всяка вероятност наистина бе ориенталски и много стар, че мебелите от орехово дърво не са били струговани на машина, а японските гравюри по стените едва ли са били подбрани от някоя целомъдрена девица. Едгар Легет влезе в стаята с думите:
   – Извинете, че ви накарах да чакате, но чак сега можах да се откъсна от работата. Научихте ли нещо?
   Гласът му бе неочаквано груб, стържещ, макар че държането му беше дружелюбно. На вид беше четирийсет и няколко годишен, мургав, мускулест, строен, среден на ръст, с изправена стойка. Щеше да е направо хубав, ако тъмното му лице не бе дълбоко набраздено от остри бръчки на челото и от ноздрите до ъгълчетата на устата. Къдравата му, доста дълга коса се виеше над и около широкото му набраздено чело. Червеникавокафявите очи изглеждаха необикновено бляскави зад очилата с рогови рамки. Носът му беше дълъг, тънък, леко орлов. Устните – тънки, някак си остри, подвижни над малката кокалеста брадичка. Черният костюм беше с елегантна кройка и изрядно поддържан.
   – Още не – отвърнах на въпроса му. – Аз не съм полицай, а частен детектив от агенция „Континентал“. Нает съм от застрахователната компания и едва сега започвам разследването.
   – Застрахователната компания?
   Той, изглежда, се изненада, защото повдигна черните си вежди над тъмните дъги на очилата.
   – Аха. Не ви ли...
   – А, да, разбира се. – Прекъсна ме с усмивка, като махна леко с ръка – дълга, тясна, с надебелени връхчета на пръстите, грозна като повечето ръце, с които много се работи. – Разбира се, не може да не са били застраховани. Не се сетих. Диамантите не бяха мои, както сигурно знаете. Бяха на Холстед.
   – „Холстед и Бошан“? От застрахователната компания почти нищо не ми казаха. За оценка ли ви ги бяха дали?
   – Не, използвах ги за едни опити.
   Холстед знаеше, че работя със стъкло – оцветявам го, нанасям му разноцветни петна или го боядисвам, след като е било произведено, – и го заинтригува възможността да се приложи този процес върху диаманти най‑вече за да се подобри цветът на камъните, да се премахнат жълтеникавите и кафеникавите оттенъци, а сините да се подчертаят. Помоли ме да опитам и преди пет седмици ми даде диамантите, за да започна работа. Бяха осем на брой и нито един не беше кой знае колко ценен. Най‑големият тежеше малко повече от половин карат, някои по четвърт, с изключение на два – всички бяха с лоши цветове. Това са камъните, които откраднаха.
   – Значи опитите ви излязоха безуспешни? – попитах аз.
   – Откровено казано, не постигнах никакъв напредък. Работата е твърде деликатна, а материалът – прекалено твърдоглав.
   – Къде ги държахте?
   – Обикновено ги оставях ей така, на видно място – разбира се, винаги в лабораторията, – но от няколко дни стояха затворени в шкафа. Откакто приключих с последните безуспешни опити.
   – А кой знаеше за опитите ви?
   – Всички – не беше необходимо да ги пазя в тайна.
   – От шкафа ли ги откраднаха?
   – Да. Тази сутрин намерихме входната врата отворена, чекмеджето на шкафа разбито, а диамантите бяха изчезнали. Полицията откри следи по кухненската врата. А ние снощи нищо не чухме. Друго откраднато няма.
   – Когато слязох долу тази сутрин – обади се мисис Легет от прага на стаята, – входната врата беше открехната. Качих се и събудих Едгар. Претърсихме къщата и видяхме, че диамантите са изчезнали. Полицията е на мнение, че човекът, когото видях, трябва да е бил крадецът.
   Попитах кой е този човек.
   – Това беше снощи, някъде към полунощ. Когато отворих прозореца на спалнята, преди да си легна, на ъгъла видях един мъж. Не мога да твърдя дори и сега, че във външния му вид имаше нещо особено. Стоеше и сякаш чакаше някого. Гледаше насам, но и през ум не ми мина, че наблюдава къщата. Видя ми се над четирийсетгодишен, доста нисък и пълен – горе-долу с вашата фигура, – но с щръкнали черни мустаци и много бледо лице. Шапката и палтото му бяха тъмни – кафяви, струва ми се. Според полицията това е същият мъж, когото и Габриел е видяла.
   – Кой?
   – Дъщеря ми Габриел – поясни тя. – Като се прибирала късно една вечер – мисля, че в събота, – видяла един мъж и ѝ се сторило, че излязъл от нашата врата. Но не била сигурна и повече не се сетила за него, докато не стана кражбата.
   – Бих искал да поговоря с нея. У дома ли си е? – Мисис Легет отиде да я повика. Аз се обърнах към мъжа ѝ: – Диамантите монтирани ли бяха?
   – Не, разбира се, не бяха монтирани. Държах ги в малки пликчета, на които пишеше „Холстед и Бошан“. Всеки в отделен плик, а с молив бях отбелязал номера и теглото на камъка. Пликовете също изчезнаха.
   Мисис Легет се върна заедно с дъщеря си – около двайсетгодишно момиче, с бяла копринена рокля без ръкави. Беше средно на ръст и изглеждаше по‑слабо, отколкото бе всъщност. Косата му беше къдрава като на бащата и не по‑дълга от неговата, но доста по‑светлокестенява. Брадичката му бе остра, а кожата – изключително бяла и гладка. Единствено зелено-кафявите очи бяха големи – челото, устата и зъбите ми се видяха забележително дребни. Станах, за да бъда представен на дъщерята, и я попитах за мъжа, когото бе видяла.
   – Не съм убедена, че е излязъл оттук – отвърна тя. – Нито дори, че е вървял по зелената площ отпред. – Говореше намусено, сякаш не обичаше да ѝ задават въпроси. – Само останах с това впечатление, а всъщност го видях на улицата.
   – Как изглеждаше?
   – Не мога да ви кажа. Беше тъмно. Аз бях в колата, а той вървеше по улицата. Не го разгледах. По фигура приличаше на вас. Ако питате мен, може да сте били и вие.
   – Да, но не съм бил аз. В събота вечерта ли стана това?
   – Да. По‑точно сутринта.
   – По кое време?
   – Някъде около три часа или дори по‑късно – нетърпеливо отвърна момичето.
   – Сама ли бяхте?
   – Не бих казала.
   Попитах с кого и най‑сетне изкопчих името му – Ерик Колинсън я бил докарал с колата си. Помолих да ми каже къде да го намеря. Тя се навъси, поколеба се и накрая отговори, че работел за борсовите посредници „Спиър, Камп и Дъфи“. След това заяви, че главата я цепела от болка и се надявала да я извиня, тъй като едва ли съм имал повече въпроси.
   И без да дочака отговора ми, напусна стаята. Когато се обърна, забелязах, че ушите ѝ нямат мека част, а горе са странно заострени.
   – Какво ще кажете за прислугата? – попитах мисис Легет.
   – Имаме само една прислужничка – Мини Хърши. Тя е негърка. Не нощува тук и съм убедена, че не е забъркана в тая история. Вече близо две години работи при нас и мога да гарантирам, че е честно момиче.
   Казах, че бих искал да поговоря с нея, и мисис Легет я повика. Беше дребна, жилеста мулатка, с прави черни коси и индиански черти на лицето. Много учтиво и упорито твърдеше, че няма нищо общо с кражбата на диамантите, а за самия обир научила, като дошла рано сутринта. Даде ми адреса си – в негърския квартал на Сан Франциско.
   Качих се заедно с Легет и жена му горе в лабораторията – просторно помещение, което заемаше почти целия трети етаж. На бялата стена между прозорците висяха диаграми. Дъсченият под беше гол.
   По‑голямата част от стаята беше заета от рентгенов апарат или нещо подобно, четири-пет по‑малки машини, широк умивалник, огромна маса, покрита с поцинкована ламарина, няколко по‑малки масички с порцеланови плотове, долапи, етажерки със стъклария и какво ли не още. Шкафът, от който бяха задигнати диамантите, беше стоманен, боядисан в зелено, с шест чекмеджета с обща заключалка. Второто от горе на долу, в което са били диамантите, зееше отворено. Ръбът му бе нащърбен – там, където между него и рамката е бил пъхнат лост или длето и е било насилено. Останалите бяха заключени. Легет ми обясни, че насилственото отваряне на отделението с диамантите било заклещило ключалката и сега трябвало да вика майстор, за да отвори останалите пет.
   Слязохме долу и прекосихме някаква стая, която мулатката тъкмо чистеше с прахосмукачка. Оттам влязохме в кухнята. Задната врата и рамката ѝ носеха същите следи, както и шкафът – явно е бил използван един и същ инструмент. Като приключих с огледа, извадих диаманта от джоба си и го показах на Легетови.
   – Този от откраднатите ли е?
   Той го пое с два пръста от дланта ми, вдигна го към светлината, обърна го, за да разгледа и двете му страни, и рече:
   – Да. Познах го по ей това мътно петънце. Къде го намерихте?
   – Отвън в тревата.
   – Аха, значи, в бързината нашият крадец е изтървал част от плячката.
   Казах, че се съмнявам в това. Легет събра вежди зад очилата си, изгледа ме с присвити очи и попита рязко:
   – А какво мислите?
   – Според мен нарочно е бил поставен там. Прекалено много е знаел вашият крадец. Знаел е към кое чекмедже да се насочи. Не си е губил времето другаде. Ние, детективите, почти винаги казваме, че работата е била свършена от вътрешен човек, защото ни е най‑лесно да открием жертва на самото местопрестъпление. Но в случая наистина не виждам друго обяснение...

Издателство Колибри



понеделник, 24 декември 2012 г.

Джеймс Хадли Чейс >> Няма да ти се размине

Хари Грифин измисля гениален план за обир. И е на път да го осъществи с всеотдайната помощ на чаровната госпожица Глори Дейн. Изгледи за успех, обаче, няма

   Отдавна бе престанала да се самоиронизира заради неудачните си връзки с мъжете. Беше на трийсет и две и животът вече є бе отнел по-голямата част от красотата и чара.
Едно време (колко назад в миналото є се струваше това време!) тя бе избрана за подгласничка на победителката в конкурса “Mис Америка 1947”! Е, ако тогава имаше сегашния
си опит, сигурно по-добре щеше да изиграе картите си спрямо двамина от съдиите, както всъщност стори победителката… И нямаше да бъде втора, а първа!
   После дойде неизбежната проба в киното. Дадоха й две-три малки роли във второразредните филми на режисьора Соли Ловенщайн. Може би се бе държала със Соли прекалено разпуснато и леконравно. Надяваше се, че той ще я изстреля към висините на шоубизнеса, но подобно нещо изобщо не се случи. Четири месеца по-късно той загуби интерес към нея, а едновременно с това сякаш по даден знак целият Холивуд също спря да се интересува от личността є. Успя да си намери работа като манекенка, но за кратко, а после стана сервитьорка в нощния клуб “Елдорадо”...

Издателство Труд



петък, 14 септември 2012 г.

Джеймс М. Кейн >> Пощальонът винаги звъни два пъти

Студеният свят на самотата, свят на безнаказано разложение и поквара – свят, нарисуван с черното мастило на нихилизма и суровата, брутална ирония

Историята е разказана в първо лице от главния герой – младият безделник Франк Чеймбърс, който допуска фатална грешка – отбива се да похапне в крайпътно заведение на име „Двата Дъба“ някъде в Калифорния. Той, разбира се, няма никакви пари, но възползвайки се умело от дарбата си на лъжец не само си изпросва безплатен обяд, а и със сладки приказки успява да убеди собственика, простодушният грък Ник Пападакис, да го вземе на работа.
Проблемите възникват след срещата на Франк с младата сексапилна съпруга на Пападакис – Кора. Двамата веднага се харесват и скоро започват бурна връзка зад гърба на наивния и лековерен грък, като дори кроят планове да се отърват от него. Но убийството и измъкването от ръцете на закона се оказват по-лесната част от това, което им предстои. Постепенно ревност, недоверие и параноя обладават и двамата, и с бясна скорост форсират стремглавото им пропадане.

Издателство Skyprint