– Мисля, че не си въоръжен. Патън има пистолет, но едва ли ще го извади достатъчно бързо. Имаш ли някакво доказателство в подкрепа на последното си твърдение, или не си правиш труда с такива маловажни неща?
– Имам, но съвсем дребно. Обаче ще порасне. Човекът, който се криеше зад завесата в „Гранада“, стоя повече от половин час съвършено безшумно, както може да стои само дебнещ полицай. Освен това е имал гумена палка. Знаеше, че съм бил ударен по главата, без да ме е погледнал. Нали помниш, че го каза на Завързака? Знаеше също така, че и убитата е била ударена, макар че нито си личеше, нито е оглеждал трупа достатъчно подробно, та да види. Убиецът бе съблякъл момичето и бе издрал корема му със садистична омраза, на каквато е способен само мъж спрямо жена, превърнала живота му в ад. Същият този човек сега има кръв и епидермис под ноктите си, достатъчно за химически анализ. Хващам се на бас, Дегармо, че няма да позволиш на Патън да погледне ноктите на дясната ти ръка.
Полицаят вдигна пистолета и се усмихна. Широка бледа усмивка.
– А откъде съм научил адреса ѝ?
– Олмър я видял да влиза или излиза от къщата на Лейвъри. Това именно го бе изнервило, затова ти позвъни, когато забеляза, че се мотая наоколо. Конкретно как си я проследил до „Гранада“, не знам. Но не виждам в това нищо трудно. Може да си се скрил в къщата на Олмър и да си тръгнал след нея или след Лейвъри. За един полицай това е нищо работа.
Дегармо кимна и помълча, потънал в размисли. Лицето му беше мрачно, ала металносините му очи светеха почти весело. Стаята беше знойна и натежала от бедата, която вече нямаше как да се предотврати. Но той като че ли не усещаше това със същата сила както ние, останалите.
– Искам да се измъкна оттук – произнесе най-сетне. – Може би не надалеч, но няма да допусна да бъда арестуван от селски полицай. Имате ли възражения?
– Имам, синко – тихичко каза Патън. – Знаеш, че трябва да те задържа. Доказателства няма, но въпреки това не мога да те пусна да си вървиш.
– Какво ти е хубаво, тлъсто шкембето, Патън. А пък аз съм добър стрелец. Как смяташ да ме задържиш?
– Това се опитвам да измъдря – почеса шерифът косата си под килнатата назад шапка. – Но още не съм напреднал особено. Не искам дупки в шкембето си. Обаче не мога да те оставя да ме правиш на маймуна на собствената ми територия.
– Пусни го – посъветвах го аз. – Няма къде да отиде из тези планини. Нали затова го докарах тук.
– Някой може да пострада при задържането му – трезво настоя шерифът. – Не е редно. Ако ще става нещо, трябва аз да съм на мушката.
Дегармо се ухили.
– Добро момче си ти, Патън. Виж, ще върна пистолета обратно в кобура и започваме отначало. И така ме бива.
И той затъкна пищова под мишницата си. Остана с отпуснати ръце, с леко издадена напред брадичка, дебнещ. Патън дъвчеше бавно, бледите му очи не се откъсваха от бляскавия поглед на полицая.
– Само че аз съм седнал – оплака се след малко. – Пък и не съм бърз като теб. Обаче мразя да изглеждам пъзлив. – Той прехвърли върху мен тъжния си поглед. – Защо ти трябваше да ми довличаш тази работа на главата? Да не би да си нямам неприятности? Виж сега в каква каша ме накисна.
Гласът му беше обиден, смутен и леко потреперваше.
Дегармо отметна глава и се изсмя. Все още се смееше, когато дясната му ръка отскочи към пистолета.
Не видях изобщо Патън да помръдне. Просто стаята отекна с грохота на граничарския му колт.
Ръката на Дегармо се отметна встрани, тежкият „Смит и Уесън“ тупна глухо по чамовата облицовка на стената зад гърба му. Той разтърси изтръпналата си дясна китка и я загледа с почуда.
Патън бавно се надигна. Прекоси стаята, без да бърза, и срита оръжието под един от столовете. После погледна тъжно Дегармо, който смучеше кръвта от кокалчетата си.
– Как можа да ми предоставиш възможност! – все така тъжно му каза шерифът. – Никога не го прави с хора като мен. Та аз, синко, стрелям отпреди ти да се родиш... (откъсът е по превода на Жечка Георгиева)
Издателство Унискорп
Дамата от езерото в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар