Елизабет Барийе >> Любов призори

Анна Ахматова и Амадео Модиляни

   ... Емигрантите, „белогвардейците“, както ги наричат тук, са по-многобройни, отколкото в Лондон: неузнаваеми приятели, боледуващи от техните спомени; вчерашни млади надежди, днес – изпълнени с горчивина и със съзнание за поражение; бивши красавици, които вече не смееш да погледнеш в очите. Всички са нетърпеливи да почетат героинята, да открият върху това някога възхитително лице опустошенията на демократичните времена. Очите, които се навлажняват, ръцете, които треперят, стенанията. Ахматова губи търпение. Всеки от нас изживява собствената си трагедия по отношение на стария свят: това трябва да каже, за да сложи край на този маскарад. Но тя им отговаря, усмихва се.

   Още малко чай, скъпи приятелю?

   Ние сме изгубено поколение, лирично поколение!

   Призракът, който ѝ се ще да се появи, остава невидим.

   Вече няма чай в чашите. И слава Богу, никакви посетители преди утре. „Да ми поръчат такси!“ Държат ѝ ръцете. Във Вашето състояние, не е препоръчително. Познатият дяволски кръг от безпокойства по всеки повод. Ахматова се отскубва и грабва палтото си.
   Анна Андреевна, къде искате да отидете?
   Да се срещна с младостта си, би бил удобният отговор. Изпитва ужас от сговорчивостта си: може би трябва да се попречи на съдбата. Няма да излизам от таксито, уверява тя. Това не е обещание, на нейната възраст не може да направи повече.
   До Монпарнас? До Монмартър? Към малките улички около Пантеона? Към ателиетата на „Фалгиер“? Къде се е скрила младостта ѝ?
   Карайте, казва тя на френски.
   Какво иска всъщност? В никакъв случай не тръгва на поклонничество. Чела е някъде, че гробът му е в „Пер Лашез“, гробището на прочутите; там Уайлд има грандиозен мавзолей. Последното нещо, което би направила, е да отиде там. Смъртта. Модиляни винаги я е пренебрегвал, като всеки истински творец, всъщност да рисуваш, да ваеш, да пишеш, да композираш химни, опери, елегии, означава да покажеш на смъртта нейния провал.
   Какво иска тя? Да му говори или, по-скоро, мислено да се свърже с него. Да бъдем прозорливи: смъртта е нищо, така е, но този, който е бил, вече няма да бъде, никога вече, дори ако заложи на мечтата. Мечтата винаги остава дело на самия мечтател, мечтата винаги е монолог. Така че да му говори, както е правила често, тихо, като на себе си, винаги вярна на тази върховна доминанта на спомена: дистанцията.
   „Фалгиер“ съществува ли още?
   Шофьорът отговаря, че рядко ходи там. Анна затваря очи. И всичко изниква: изпълненото с рисунки ателие, малкият двор и късчето небе, главите, подредени до стената.
   Няма никой до нея, няма убийци на мечти, които да ѝ разказват какво се е случило със скулптурите, когато Модиляни напуснал „Фалгиер“, за да отиде в ново ателие на булевард „Распай“. По време на посещението си при него през 1913 г., Осип Цадкин е изпълнен с вълнение от великолепните глави, оставени като загадка в мръсен двор, и от гледката на лежаща навън статуя, преобърната, като след плячкосване.
   Когато преминеш Сена, улиците се стесняват, издигат се и се въртят. Анна се чувства освежена, ето ги най-после сокаците, стъпалата, потръпването на дърветата, чувствеността на сенките на уличните лампи. Нищо не се е променило. Кой би искал да бъде прозорлива? Трябва само да е честна, да е честна в мечтата и въпреки нея, сега трябва да признае какво е дошла да търси в Париж: възможността за появата на едно видение.
   На какво би приличал след толкова много време? Би ли се превърнал в прославен светец? Ами загриженият му вид в края на деня? Нахаканият му поглед, когато някоя рисунка е намерила клиент, платил добра цена? А може би и друга същност, непозната за нея? Те се срещнаха толкова рано, обичаха се толкова бързо.
   Не посмява да помоли шофьора да намали скоростта. На какво се надява?
   Ако той се появи срещу нея, ето какво ще се случи: ще продължат да вървят оттам, където спряха, ще съгласуват стъпките си, ще подчиняват телата си на съучасническия и общ ритъм, броденето им ще щурмува щастието по улиците, диалогът между тях ще потече отново, естествено, със същата страст, със същия плам при всяка схватка, и както преди, прекъсвайки го изведнъж; той ще хваща ту ръката, ту дланта ѝ, ще възхвалява късмета им, да, както преди, под парижкото небе, това неповторимо, най-после намерено отново небе, тя ще слуша съблазнителния и напевен глас, този любим глас, който ще ѝ каже: „Само вие можете да постигнете това! Общуваме!“...

Преводач Георги Цанков

Издателство Изток-Запад

Любов призори в Pimodo

Фин >> Мистър Бог, тук е Ана

Страховита и изумителна личност

   Предполагам, най-често използваните думи в писанията и речта на Ана бяха „Мистър Бог“. Вторите в тази надпревара бяха така наричаните от нея „питащи“ думи*. „Питащи“ бяха онези, които поставяха въпроси, и те, според Ана, бяха едни от най-важните. „Какво“, „кой“, „къде“, „как“, „кога“... всички въпросителни думи, всички добре възпитани въпросителни думи. Имаше обаче и една бунтарска дума и тя се казваше „защо“. „Защо“ без съмнение беше питаща дума и според Ана трябваше да се пише „кащо“, за да е в синхрон с останалите. Някой очевидно бе променил първата ѝ буква, незнайно по каква причина.

   Въпросителните думи бяха странни по много начини. Може би най-странното нещо при тях беше това, че ако им се добавеше по едно „-то“ накрая, изведнъж се получаваше „отговаряща“ дума – е, поне в повечето случаи. „Отговарящите“ думи бяха думи, които показваха нещо, сочеха нанякъде. Без да сочиш с пръст, можеше да посочиш с език. На „Къде е трамваят?“ можеше да се отговори с: „Където са релсите.“ Ана беше доволна, че имаше „питащи“ думи и тяхното предназначение беше да поставят въпрос, както и че имаше „-то-думи“ като „който“, „което“, „където“ и т. н. и те бяха предназначени да са отговарящи.
   Що се отнася до езика, Ана бе убедена, че той може най-общо да се раздели на две части: една част въпроси и една част отговори. От двете части тази с въпросите беше най-важната. Частта с отговорите носеше известно удовлетворение, но не бе дори наполовина толкова важна, колкото въпросите. Въпросите бяха като вътрешно гъделичкане, подтик да се върви напред. Въпросите, тоест истинските въпроси, имаха една особеност – да си играеш с тях бе рисковано, но вълнуващо. Никога не беше съвсем сигурно къде ще се приземиш.
   Ето какво създаваше проблеми на места като училището и църквата; те, изглежда, бяха по-заинтересовани от отговорите, отколкото от въпросите. Въпросите, които църквата и училището повдигаха, бяха абсолютно огромни заради „отговорите“, които предлагаха. Разбира се, можеш сам да си съставиш въпрос спрямо получения отговор, но бедата бе, че този въпрос много често нямаше къде да се приземи – просто продължаваш да падаш и падаш до безкрай. Това, което отличаваше истинските въпроси, бе, че те се приземяваха някъде. Както казваше Ана, можеш да зададеш въпроса: „Обичаш ли да клифкаш?“ Той определено прилича на въпрос, определено звучи като въпрос, но „не се приземява никъде“. Ако сметнехте, че е истински въпрос и че действително се приземява някъде, е, то бихте могли да питате в този дух цял живот и пак да не стигнете доникъде.
   Ана бе сигурна в съществуването на рая, сигурна, че ангелите и херувимите, и всички такива същества са истински, и малко или много знаеше как изглеждат, или поне как не изглеждат. Първо на първо, те не бяха като онези рисунки на ангелчета с приятни пухкави крилца. Крилцата им изобщо не я притесняваха, фактът обаче, че приличаха на хора, я притесняваше много. Самата възможност, че един ангел би могъл, да не говорим, че би искал, да надува тромпет, я смущаваше неимоверно. Идеята, че в деня на възкресението Ана би имала същия брой крака, че все още би имала очи и уши, че би била „скроена“ по настоящия модел, не ѝ се побираше в главата. Защо възрастните държаха да обсъждат къде се намира раят? Целият въпрос за това, къде е раят – тук или там, беше безсмислен, пълни глупости! И защо, о защо ангелите и херувимите, и прочее като тях, и, господи, дори самият Мистър Бог биваха представяни като човешки същества? О не, въпросът за това къде се намира раят, бе един от онези не-въпроси, които няма къде да се приземят, и следователно изобщо не бе подходящо да се задава...

Илюстрации Уилиам Елиас Папас

Издателство Аквариус

Мистър Бог, тук е Ана в Pimodo

Стивън Кинг >> Мистър Мерцедес [ Откъс ]

Залогът е висок. Времето – малко...

   Хрумна му с Джанис Крей да се представят като двойка пред комисиите за назначаване. Така евентуалните работодатели няма да ги помислят за безотговорни хора, изложили бебето на риск, а за предани родители. Кой знае? Човешката природа му беше тъмна Индия, но пък тактиката можеше да успее. Реши да изчака жената да се събуди и да сподели с нея хрумването си. Дали щеше да го приеме? Нямаше как да се представят за съпрузи – Джанис нямаше халка, а той беше свалил своята преди повече от три години, - но можеше да кажат, че... как беше модерният термин? Че живеят на семейни начала.
   Коли продължаваха да прииждат на равномерни интервали по възвишението от Марлборо Стрийт. Скоро щяха да се появят и пешеходци, току-що слезли от автобуса. Оги беше почти сигурен, че първият курс е в шест часа. В гъстата мъгла се виждаха само фаровете на приближаващите се автомобили и предните стъкла, зад които се мержелееха призрачни сенки. Неколцина шофьори забелязаха голямата тълпа чакащи и обезкуражени, завиха обратно, но повечето се насочиха малкото свободни места за паркиране и задните им светлини постепенно изчезнаха в мъглата.
   След миг Оги видя размазания силует на автомобил, който нито зави обратно, нито продължи към паркинга. От двете страни на необичайно ярките му фарове имаше допълнителни жълти за мъгла. „Кристални фарове – помисли си той. – Това е „Мерцедес Бенц“. Какво търси собственикът на такава кола на борса за безработни?“ Може би самият кмет Кислър идваше да произнесе реч пред клуб „Ранно пиле“. Да поздрави членовете за предприемчивостта им, за тяхното типично американско упорство да се стегнат – като в онази песен на „Ауткаст“. Ако наистина беше господин кметът, то появата му с мерцедес, макар и стар модел, беше, меко казано, неуместна.
   Някакъв старец на опашката (Уейн Уеланд, чийто жизнен път щеше да приключи след секунди) промърмори:
   – Абе, това мерцедес ли е? На туй мяза.
   Оги понечи да отговори утвърдително – няма начин да сбъркаш кристалните фарове на мерцедес, но шофьорът зад волана на смътния силует натисна клаксона – продължително, нетърпеливо бибиткане. Фаровете проблеснаха още по-ярко – блестящи бели конуси, прорязващи капчиците мъгла, – и колата се устреми напред, сякаш едновременно с клаксона нетърпеливият шофьор беше натиснал и газта.
   – Хей! – възкликна Уейн Уеланд. Беше последната дума в живота му.
   С бясна скорост автомобилът се насочи към мястото, на което се бяха струпали най-много кандидати за работа, натъпкани като в кошара зад жълтите ленти. Мнозина се опитаха да избягат, но успяха само онези в периферията. Намиращите се най-близо до вратите на сградата, най-ранните пилета, бяха обречени. Блъснаха се в металните колчета и ги събориха, някои се оплетоха в лентите, други се удариха един в друг. Насъбралото се множество се превърна в развълнуван океан. По-възрастните и по-дребните паднаха и бяха стъпкани. Оги залитна, спъна се, успя да се задържи на крака, но го избутаха напред. Някой го удари с лакът по скулата и пред окото му избухнаха заслепяващи фойерверки. Другото му око не беше пострадало и той видя как сивият мерцедес изскочи от мъглата... не, не изскочи, а сякаш се сътвори от нея. Голям сив седан, може би SL500 с дванайсетцилиндров двигател, който гневно ревеше. Оги падна на колене до спалния чувал и докато се опитваше да стане, няколко пъти го изритаха – в ръката, в рамото и във врата. Хората пищяха. Някаква жена извика:
   – Пазете се, тоя няма да спре!
   Джанис Крей надникна от спалния чувал и смаяно примигна. Отново напомни на Оги за плаха къртица, надничаща от дупката си. Разчорлена къртица. Той бързо пропълзя напред и се просна върху чувала, сякаш така щеше да предпази майката и детето от двутонната германска машина. Ревът на двигателя на приближаващия се седан почти заглушаваше писъците на ужасените хора. Някой изрита Оги в главата, но той почти не усети болката. В последните оставащи му секунди си помисли: „Щях да изведа Роуз от Шарон.“ И „Може би той ще завие.“ Само така щяха да се спасят. Вдигна глава да види дали мерцедесът се отклонява от пътя си и грамадна черна гума запълни полезрението му. Жената се вкопчи в ръката му. Остана му време да си каже: „Дано бебето е заспало.“ После времето изтече...

Преводач Весела Прошкова

Издателство Плеяда

В книжарниците – през декември