Фин >> Мистър Бог, тук е Ана

Страховита и изумителна личност

   Предполагам, най-често използваните думи в писанията и речта на Ана бяха „Мистър Бог“. Вторите в тази надпревара бяха така наричаните от нея „питащи“ думи*. „Питащи“ бяха онези, които поставяха въпроси, и те, според Ана, бяха едни от най-важните. „Какво“, „кой“, „къде“, „как“, „кога“... всички въпросителни думи, всички добре възпитани въпросителни думи. Имаше обаче и една бунтарска дума и тя се казваше „защо“. „Защо“ без съмнение беше питаща дума и според Ана трябваше да се пише „кащо“, за да е в синхрон с останалите. Някой очевидно бе променил първата ѝ буква, незнайно по каква причина.

   Въпросителните думи бяха странни по много начини. Може би най-странното нещо при тях беше това, че ако им се добавеше по едно „-то“ накрая, изведнъж се получаваше „отговаряща“ дума – е, поне в повечето случаи. „Отговарящите“ думи бяха думи, които показваха нещо, сочеха нанякъде. Без да сочиш с пръст, можеше да посочиш с език. На „Къде е трамваят?“ можеше да се отговори с: „Където са релсите.“ Ана беше доволна, че имаше „питащи“ думи и тяхното предназначение беше да поставят въпрос, както и че имаше „-то-думи“ като „който“, „което“, „където“ и т. н. и те бяха предназначени да са отговарящи.
   Що се отнася до езика, Ана бе убедена, че той може най-общо да се раздели на две части: една част въпроси и една част отговори. От двете части тази с въпросите беше най-важната. Частта с отговорите носеше известно удовлетворение, но не бе дори наполовина толкова важна, колкото въпросите. Въпросите бяха като вътрешно гъделичкане, подтик да се върви напред. Въпросите, тоест истинските въпроси, имаха една особеност – да си играеш с тях бе рисковано, но вълнуващо. Никога не беше съвсем сигурно къде ще се приземиш.
   Ето какво създаваше проблеми на места като училището и църквата; те, изглежда, бяха по-заинтересовани от отговорите, отколкото от въпросите. Въпросите, които църквата и училището повдигаха, бяха абсолютно огромни заради „отговорите“, които предлагаха. Разбира се, можеш сам да си съставиш въпрос спрямо получения отговор, но бедата бе, че този въпрос много често нямаше къде да се приземи – просто продължаваш да падаш и падаш до безкрай. Това, което отличаваше истинските въпроси, бе, че те се приземяваха някъде. Както казваше Ана, можеш да зададеш въпроса: „Обичаш ли да клифкаш?“ Той определено прилича на въпрос, определено звучи като въпрос, но „не се приземява никъде“. Ако сметнехте, че е истински въпрос и че действително се приземява някъде, е, то бихте могли да питате в този дух цял живот и пак да не стигнете доникъде.
   Ана бе сигурна в съществуването на рая, сигурна, че ангелите и херувимите, и всички такива същества са истински, и малко или много знаеше как изглеждат, или поне как не изглеждат. Първо на първо, те не бяха като онези рисунки на ангелчета с приятни пухкави крилца. Крилцата им изобщо не я притесняваха, фактът обаче, че приличаха на хора, я притесняваше много. Самата възможност, че един ангел би могъл, да не говорим, че би искал, да надува тромпет, я смущаваше неимоверно. Идеята, че в деня на възкресението Ана би имала същия брой крака, че все още би имала очи и уши, че би била „скроена“ по настоящия модел, не ѝ се побираше в главата. Защо възрастните държаха да обсъждат къде се намира раят? Целият въпрос за това, къде е раят – тук или там, беше безсмислен, пълни глупости! И защо, о защо ангелите и херувимите, и прочее като тях, и, господи, дори самият Мистър Бог биваха представяни като човешки същества? О не, въпросът за това къде се намира раят, бе един от онези не-въпроси, които няма къде да се приземят, и следователно изобщо не бе подходящо да се задава...

Илюстрации Уилиам Елиас Папас

Издателство Аквариус

Мистър Бог, тук е Ана в Pimodo