На остров Ленъкс има едно дърво. Едно.
Монолитно, вертикално, упорито в ужасната си самота на безполезен зелен фар сред гъстите изпарения на двата океана.
Дървото е стогодишен патагонски кипарис, единственият оцелял от една малка горичка, повалена от южните ветрове, от бурите, пред които християнската представа за ада изглежда смехотворна, от неумолимата ледена коса, която посича юга.
Как е стигнало до това място, запазено само за вятъра?
Според жителите на остров Дарвин или Пинктън е пристигнало в стомаха на някоя дропла като покълнало семенце преселник. Така е дошло, дошли са, пробили си път сред пукнатините на скалата, забили надълбоко корените си и се издигнали с най-бунтовна отвесност.
Бяха двайсет или повече кипариси, казват старите хора от островите, които не са и на половината от възрастта на оцелялото дърво, нито са живели повече от няколко години в този свят, където вятърът и студът нашепват: "Върви си, спасявай се от лудостта".
Започнаха да падат едно по-едно, по логиката на морските проклятия...
Бяха двайсет или повече кипариси, казват старите хора от островите, които не са и на половината от възрастта на оцелялото дърво, нито са живели повече от няколко години в този свят, където вятърът и студът нашепват: "Върви си, спасявай се от лудостта".
Започнаха да падат едно по-едно, по логиката на морските проклятия...
Издателство Ера
Няма коментари:
Публикуване на коментар