вторник, 31 декември 2013 г.

Валери Петров >> Пет приказки

Бяла приказка, Копче за сън, Меко казано, В лунната стая и Пук

   Високо в бялата планина имало малка метеорологическа станция и в нея живеел един стар метеоролог. Той бил съвсем сам и когато му оставало свободно време, си съчинявал разни приказки и стихотворения. Ето и сега, като гледал през прозорчето тихия сняг, който валял навън, той си бил намислил нещо и вече го пишел на машинката си върху опакото на един лист за метеорологическо съобщение. И това, което си бил намислил, започвало така:

   Над капчука в игли,
   сред парцали мъгли,
   по заспали ели
   сняг вали, сняг вали.
   Тук през целия ден
   няма никой освен
   един малък елен,
   просещ хлебец от мен...

   Но като стигнал до това място, едно малко еленче почукало с рогца по стъклото:
   – Това за ме-е-е-не ли е?
   Метеорологът вдигнал очи от машинката.
   – За те-е-е-бе! – казал той и продължил да пише.
   – Ама аз не ти прося хлебец! – казало еленчето малко обидено.
   – Зная! – казал метеорологът. – Само че не ми пречи, защото не мога да си я донамисля.
   – Какво да донамислиш? – попитало еленчето.
   – Е как какво? Приказката!
   Като чуло „приказка“, еленчето подскокнало от радост:
   – Ама и аз искам да играя в нея!
   – Че ти вече играеш.
   – Ама и ти тогава!
   Метеорологът се усмихнал.
   – Не, аз съм голям – казал той. И прибавил: – И тъжен.
   – Нищо! – настояло еленчето. – Ще играеш голям и тъжен! А пък ние ще те развеселим!
   – Малко се съмнявам – казал метеорологът. Но все пак прибавил: – Добре. Бързай надолу, че приказката почва!
   – Как почва? – попитало еленчето.
   – Ами така. Не виждаш ли? Не чуваш ли?
   Еленчето се огледало: снегът бил спрял! Ослушало се: отдолу, иззад елхите, долитали детски гласове!
   – Децата от училището са дошли на ски – казал метеорологът. – Бягай на полянката! Много интересно ще бъде!...

Издателство Пан

Пет приказки в Хеликон


понеделник, 30 декември 2013 г.

Елин Пелин >> Тримата глупаци

Елин Пелиновите глупаци са толкова нашенски, родни, сякаш са част от самите нас, от нашето собствено минало...

   Едно време имало троица глупаци. Те тръгнали по печалба. Вървели, вървели три дни и три нощи. Намерили на пътя една тиква. Събрали се над нея, па се чудят и се маят:
   – Бре, що ли е това, нане?
   – Трябва да е нещо за ручане!
   – Ка-ще да е за ручане... То е за игране, за търкаляне...
   – А, сетих се, това е камилско яйце. Хайде да го измътим.
   И захванали тримата глупаци да клечат на яйцето един подир друг, да клечат – да го измътят.
   Мястото било стръмно и не знам как, тиквата се изтърколила, та тука, та тамо, та блъс – в един храст.
   Из храста изскочил заек, свил уши, вдигнал опашка и побягнал.
   – Камилче, камилче!... Измъти се! – завикали тримата глупаци и хукнали подир заека да го гонят, да го хванат.
   Било поле – свършило се. Свил заекът в гората, свили простаците по него.
   Гората била гъста и заекът се скрил.
   – Ха сега де! Какво да правим? – казал най-умният. – Да се върнем, да вземем секирите, па да дойдем да сечем, да отсечем гората, да хванем камилчето.
   Речено-сторено.
   Върнали се тримата глупаци, взели секирите си, наточили ги хубаво и тръгнали да секат гората.
   – Както съм наточил секирата, веднъж да замахна, сто дървета ще отсека – похвалил се единият.
   – А пък аз, както съм наточил моята... веднъж да замахна, половин гора ще падне! – казал вторият.
   – Е-хе – присмял им се третият, – пък аз моята да повдигна и цялата гора ще падне...
   Препирали се, препирали се, докато се скарали. Насреща им иде един поп с кобила и жребче.
   – Защо се карате, юнаци?
   – Те – за това и това. Молим ти се, дядо попе, присъди чия секира е по-остра.
   – Добре – рекъл попът, – дайте секирите да ги турим в дисагите, па да препусна кобилата. Чиято секира най-напред просече дисагите, тя е най-остра.
   Събрали тримата простаци секирите, турили ги на попа в дисагите с острието нагоре, той препуснал кобилата и ги отнесъл.
   Като разбрали тримата простаци каква е работата, хванали на попа жребчето и рекли:
   – Чакай, сваляйте си, братя, дрехите – да го натоварим, да го натоварим, та жилите му да се изкинат.
   Тримата глупаци се съблекли, натоварили всичките си дрехи на жребчето и го ударили с една пръчка… То подскочило веднъж-дваж и избягало с дрехите.
   – Ха, видите ли как му се вдигат задните крака – изкинаха му се жилите!…
   Трьгнали тримата глупаци голи като соколи. Къде да идат, какво да правят?!...
   Стигнали до една планина. Зад нея захождало слънцето и позлатявало с лъчите си едно малко облаче над самия връх.
   – Гледайте, гледайте – парче злато над планината! – Отде ли се е зело?...
   – От небето трябва да е... Чувал съм от баба, че на баба ѝ баба ѝ казвала на баба ѝ…
   – Що бре?...
   – Че небето е пълно със злато...
   – Така ли?...
   – Така...
   – Тогава да се качим на планината – рекъл най-умният, – да пробием в небето дупка, да източим златото.
   Речено-сторено.
   Вдигнали се тримата простаци, голи като соколи, та навръх планината.
   Ала небето било високо и непостижимо. Спали, треперяли през нощта, на другия ден станали, гледат – около планината бяла гъста мъгла, нищо се не види...
   – Бре, що ли е това?...
   – Това е прясно сирене за ручане.
   – Това не е прясно сирене за ручане, ами е бял памук за търкаляне.
   – Хайде да се тьрколим у него, да се стоплим!
   – Хайде!
   Тримата глупаци наскачали в дола и се изтрепали.

Издателство Захарий Стоянов



Питър Мейл >> Добра година

Бихте ли заменили прелестното лондонско дъждовно лято за слънцето на Прованс?

Макс Скинър, обещаващ млад финансист в Лондонското сити, и изневиделица безработен, се оказва наследник на лозе и къща в Прованс. Възползвайки се от неочакваната възможност да промени живота си, Макс се отправя към Франция. Там го очакват ослепителното слънце и прелестната природа на Прованс, компанията на две очарователни жени, удоволствията на местната гастрономия и загадъчният свят на виното, който крие повече, отколкото показва...

Издателство Гурме

Добра година в Хеликон


неделя, 29 декември 2013 г.

Тери Пратчет, Нийл Геймън >> Добри поличби

Когато Антихриста е единайсетгодишно момче, което обича кучето си, наистина го е грижа за околната среда и е от този сорт момчета, с които всеки родител би се гордял, е трудна работа да го унищожиш...

   Някъде на запад от Амършам Кроули профуча в нощта, грабна напосоки някаква касета и се опита да я изкопчи някак от крехката й пластмасова кутийка, както си кара по шосето. Сиянието на отсрещен фар разкри, че е запис на „Четирите годишни времена“ на Вивалди. Успокояваща музика – тъкмо от това имаше нужда.
   Бутна я в касетофона.
   – Мамкамумамкамумамкамумамкаму... Защо точно сега? Защо точно аз? – измърмори той, щом познатите звуци на „Куин“ го заляха.
   Внезапно Фреди Меркюри му отговори:
   ЗАЩОТО СИ ГО ЗАСЛУЖИЛ, КРОУЛИ.
   Кроули изблагославя под носа си. Използването на електрониката като средство за комуникация беше негова идея; този път Долният свят я беше подхванал и по обичайному я беше изтълкувал съвсем наопаки. Беше се надявал да ги убеди да станат абонати на „Селнет“, а вместо това те се намесваха в каквото там се случеше да слуша в момента и го изкилиферчваха. Кроули преглътна.
   – Благодаря много, господарю – отвърна той.
   ИМАМЕ ГОЛЯМА ВЯРА В ТЕБЕ, КРОУЛИ.
   – Благодаря, господарю.
   ТОВА Е ВАЖНО, КРОУЛИ.
   – Знам, знам.
   ТОВА Е ГОЛЯМАТА РАБОТА, КРОУЛИ.
   – Оставете я на мен, господарю.
   ТЪКМО ТОВА И ПРАВИМ, КРОУЛИ. И АКО ТРЪГНЕ НАКРИВО, ВСИЧКИ, КОИТО СА ЗАМЕСЕНИ, ЩЕ ПОСТРАДАТ МНОГО. ДОРИ И ТИ, КРОУЛИ. ОСОБЕНО ТИ.
   – Разбрано, господарю.
   ЕТО ТИ УКАЗАНИЯТА, КРОУЛИ.
   И внезапно той вече знаеше всичко. Ужасно мразеше така. Можеха просто да му го обяснят, не беше наложително да вкарват така изведнъж студената тръпка на знанието право в мозъка му. Трябваше да отиде в една конкретна болница.
   – След пет минути съм там, господарю, няма проблеми.
   ДОБРЕ.
   Виждам мъничък човешки силует скарамуш скарамуш ще танцуваш ли фанданго...
   Кроули тресна по кормилото. Всичко си вървеше толкова добре, последните няколко века той командваше парада. Така е то – както си мислиш, че светът е твой, и не щеш ли, натрисат ти Армагедон. Великата война, Последната битка. Раят срещу Ада – в три рунда, Падение, без отстъпки. И дотук. Няма вече свят. Тъкмо това означаваше краят на света. Никакъв свят вече. Само безкраен Рай или безкраен Ад – зависи кой победи. Кроули не знаеше кое от двете е по-лошото.
   Е, Адът беше по-зле, естествено – по дефиниция. Но Кроули си спомняше какво представлява Раят – имаше доста общо с Преизподнята. Най-малкото и в двете не можеш да получиш прилично питие. А скуката, дето те налягаше в Рая, беше, кажи-речи, също толкова гадна, колкото и Адовите вълнения.
   Но нямаше измъкване. Не можеш да си демон и да разполагаш със свободна воля.
   ... Няма да те пусна аз (Пуснете го!)...
   Е, поне нямаше да е тая година. Щеше да има време да посвърши това-онова. Например да се отърве от дългосрочните акции.
   Зачуди се какво ли ще стане, ако просто спре тук, на това тъмно, влажно и безлюдно шосе, извади кошницата, завърти я и я върти, върти, върти, та я запокити и...
   Нещо ужасно – ето какво.
   Навремето той беше ангел. И нямаше намерение да Пада. Просто се беше събрал не с когото трябва.
   Бентлито пореше мрака, а стрелката за горивото сочеше нулата. Сочеше нулата вече над шейсет години. Да си демон, не беше чак толкова зле. Например не ти се налага да зареждаш с бензин. Единственият път, когато Кроули сипа бензин, беше през 1967 г. – заради безплатните лепенки „Куршумът на Джеймс Бонд в предното стъкло“, които по онова време доста го кефеха.
   На задната седалка нещото в кошницата се разплака – рев на сирена за въздушно нападение. Рев на новородено. Мощен. Безсловесен. И древен...

Издателство Прозорец

Добри поличби в Хеликон


Етгар Керет >> Момичето на хладилника

Фина смесица от наивност и ясно съзнание, от хаплива ирония и нежен хумор. Le Monde

Голямото откривателство за мен по отношение на писането беше, че има едно голямо пространство, в което мога да бъда нелюбезен, колкото си искам, когато се отегча, мога да си тръгна по средата на изречението, да запаля дивана, да бия барабани, да отида и да целуна непознато красиво момиче. Литературата е едно голямо пространство, в което мога да бъда честен... Е К

Издателство Жанет 45



събота, 28 декември 2013 г.

Карл Сейгън >> Бледа синя точица

Поглед към космическото бъдеще на човека

   В наше време ние прекосихме Слънчевата система и изпратихме кораби към далечни звезди. Нептун е милион пъти по-отдалечен от Земята, отколкото е Ню Йорк от бреговете на река Буг. Но в онези други светове не ни очакват далечни роднини, нито хора, нито дори живот. Нямаме писма от скорошни емигранти, с чиято помощ да опознаем новата земя. Разполагаме единствено с цифрови данни, предавани със скоростта на светлината от безчувствени и прецизни роботи пратеници. Те ни казват, че тези нови светове не приличат особено на нашия. Но ние продължаваме да търсим обитатели. И няма как да бъде иначе – животът неминуемо търси живот.
   Никой на Земята, дори и най-богатият, не може да си позволи пътуването, така че не можем просто да си стегнем багажа за Марс или Титан, понеже така ни е хрумнало или защото ни е доскучало, останали сме без работа, получили сме повиквателна от армията, чувстваме се потиснати или, справедливо или не, сме били обвинени в престъпление. Засега не е налице достатъчно висока краткосрочна печалба, която да мотивира частните инвестиции. Ако някога отпътуваме за тези светове, то ще е защото някоя държава или група държави са преценили, че това е преимущество за тях или за човешкия вид. В момента обаче имаме твърде много неотложни задачи, които поглъщат средствата, необходими за изпращането на хора в други светове.
   Ето за това е тази книга – за други светове, какво ни очаква в тях, какво ще ни научат те за самите нас и дали изобщо има смисъл да тръгнем, като се имат предвид належащите проблеми, пред които е изправен видът ни. Дали не би следвало първо да решим тези проблеми? Или именно те са още една причина да предприемем това пътуване?
   В много отношения тази книга е оптимистична за перспективите пред човечеството. Началните глави може да изглеждат твърде съсредоточени над нашите несъвършенства, но те полагат необходимата духовна и логическа основа за разгръщането на тезата ми...

Издателство Изток-Запад



Кен Фолет >> Ключът към Ребека

Шпионинът ни в Кайро е най-великият герой от всички тях. Ервин Ромел

   Той погледна нагоре, засенчи очи с ръка и ги разпозна – пясъчни яребици на Лихтенщайн, подобни на кафяви гълъби пустинни птици, които се събираха за водопой всяка сутрин и вечер. Летяха в неговата посока, значи, беше на прав път, но той знаеше, че са в състояние да изминат осемдесет километра към вода и че не може да се насърчава много заради тях.
   На хоризонта се струпаха облаци, докато пустинята изстиваше. Зад него слънцето потъна още по-ниско и се превърна в голям жълт балон. Малко по-късно на виолетовото небе се появи бяла луна.
   Размисли дали да спре. Никой не можеше да върви цяла нощ – но нямаше палатка, одеяло, ориз и чай. А и беше сигурен, че е близо до кладенеца – по негова сметка трябваше да е там.
Продължи напред. Сега спокойствието му го напускаше. Беше изправил силата и опитността си срещу безмилостната пустиня и сякаш пустинята щеше да победи. Отново си помисли за камилата, която остави, и как тя се отпусна на хълма със спокойствието на изтощението и зачака смъртта. Каза си, че няма да очаква смъртта – станеше ли неизбежна, щеше да се впусне към нея. И часовете агония и обземаща го лудост не бяха за него – щеше да бъде непристойно. Той имаше нож.
   Мисълта го отчая и повече не можеше да потиска страха. Луната залезе, но пейзажът бе залят от звездната светлина. Видя майка си в далечината и тя му каза:
   – Не казвай, че не съм те предупреждавала!
   Чу как заедно със сърцето му бавно пухти влак. Малките камъни по пътя му мърдаха като затърчали се плъхове. Надуши печено агне. Изкатери се на някакво възвишение и видя съвсем наблизо червената светлина на огъня, на който бяха опекли месото, а до него момченце гризеше костите. Около огъня имаше палатки, спънатите камили хрупаха трънаците, а отзад бе кладенецът. Хората в съня вдигнаха смаяни погледи към него. Висок мъж се изправи и заговори. Пътникът дръпна бурнуса си, разпусна плата и разкри лице.
   Високият стреснато пристъпи напред и изрече:
   – Братовчед ми!...

Издателство Студио Арт Лайн



четвъртък, 26 декември 2013 г.

Жан Ануи >> Пещерата

В кухнята и над нея...

„Пещерата“ е кухнята в приземието на благороднически дом, където социалното разслоение е категорично и безусловно. Горните етажи – на господарите, и долният – на прислугата, са два различни свята. Но понякога се случва страстите да пробият границата...
Пещерата е и драматургичен експеримент – едно от действащите лица е „авторът“, който пред публиката изпробва различни варианти за развоя на пиесата.

Издателство Фама

Пещерата в Хеликон

Пещерата в Books.bg

Людмил Тодоров >> Скептици

Брат и сестра...

Софчето е свръхчувствително дете с неукротимо, развинтено въображение. Когато брат и се ражда, тя изпада в депресия – никой вече не я обича и дори не я забелязва. На ръба на своите сили, тя решава да премахне причината за своето нещастие и да убие Наско.
Ужасът и угризенията, които я връхлитат после, остават за цял живот...


Издателство Сиела

Скептици в Хеликон

Скептици в Books.bg

вторник, 24 декември 2013 г.

Госини & Семпе >> Коледа с малкия Никола

Голям смях и щуротии по Коледа...

   Скъпи Дядо Коледа, както всяка година, откакто знам да пиша – пък то стават вече сума ти години, – казах на татко и мама, че ще ти изпратя писмо, за да те помоля да ми донесеш коледни подаръци.
   Неприятно се получи, когато татко ме придърпа до коленете си и ми обясни, че тази година не си много богат, че си имал неочаквани проблеми: било се наложило да се охарчиш, за да си оправяш шейната, след като някакъв тъпак ти се надънил отдясно със своята шейна, а макар да имало свидетели, застрахователната компания излъгала, а ти вече си бил почнал процедура за обезщетяване. Същият номер стана с колата на татко миналата седмица и татко хич не беше доволен.
Освен това татко каза, че трябва да бъда щедър и готин и не да искам подаръци все за мене, а да ти поискам подаръци за хората, които обичам, както и за приятелчетата. Аз казах, че здраве да е, нека пък, и тогава мама ме целуна, рече, че съм нейното голямо момче и че въпреки онова с шейната пак ще са ти останали парички, та да не ме забравиш съвсем. Страхотна си ми е мама.
   Та значи за себе си не ти искам нищо.
   Много щуро ще е да донесеш на татко и на мама една количка, в която да мога да се пъхна и която да върви сама, без да се натискат педалите, и дето да й светят фаровете както на колата на татко преди онази история. Колата съм я видял на витрината на магазина, който е малко след училището. Ако подариш тази количка на татко и на мама, ще е много хубаво, понеже обещавам да си играя все в градината, да не ядосвам мама, която не обича да съм все вкъщи, да търча и да правя бели в кухнята.
   А и татко ще може спокойно да си чете вестника, защото иначе се ядосва, като ритам топка из хола, и пита с какво е заслужил всичко това, и разправя как след цял ден в службата му се ще малко спокойствие в собствения му дом.
   Ако вземеш количката за татко и мама, нека да е червената, ако обичаш. Има и една синя, но сигурно повече ще им хареса червената.
   За учителката, която е мила и такава хубава, когато не се правим на палячовци, бих искал да ми дадеш отговорите на всички задачи по аритметика за годината. Знам, че на учителката й е много мъчно, като ни пише слаби оценки. Често ми е казвала: „Николà, да знаеш, не ми е приятно да ти пиша двойка. Знам, че можеш да се справиш по-добре“. Та – ако имам отговорите на всички задачи по аритметика, ще бъде адски щуро, понеже учителката ще ми напише сума ти отлични оценки и ще е страшно доволна. Пък аз най обичам да радвам моята учителка. Пък и Анян, тоя натегач, няма все да е първенец в класа и така му се и пада, понеже само ни дразни, така де, ама ха.
   Жофроа, едно приятелче, си има много богат татко, дето му купува каквото му се прииска, и наскоро му купи страхотен мускетарски костюм с шпага, шат-шат, и с шапка с перо, и изобщо. Обаче Жофроа единствен си има мускетарски костюм и като си играе с нас, не се получава, особено с шпагите – ние вземаме линийки, ама не е същото. Та ако и аз си имам мускетарски костюм, Жофроа ще се радва, понеже ще може наистина да си играе с мене – шат-шат, – а останалите с техните линийки можем всичките да ги забием и винаги да бъдем победители.
С Алсест, друго едно приятелче, е съвсем лесно – Алсест много обича да яде, та ако мога да имам много парички, всеки ден ще го каня след училище в сладкарницата, за да ядем кифли с шоколад, които много ни се услаждат. Алсест си пада и по колбасите, обаче ще яде кифли с шоколад – тъй де, нали аз ще плащам, ако не е доволен, да върви да си купува сам колбаси. Ама ха!
   Жоашен много обича да играе на топчета. Пък и го бива – цели се и бам! Почти винаги улучва. И ние изобщо не искаме да играем с него, понеже, като играем със залагане, си губим всичките топчета. И Жоашен скучае през междучасията. И повтаря: „Айде бе, момчета, айде!...“. Тъжна работа.
   Та ако имам сума ти топчета, ще се навивам да играя с Жоашен, понеже даже, тарикатът му с тарикат да печели непрекъснато, все ще си имам топчета. Йод пък е много як и обича да удря с юмрук приятелчетата по носа, и ми каза, че ще ти иска боксьорски ръкавици, та да сме се забавлявали през междучасията. За Йод най-хубавият подарък ще е да не му донасяш боксьорски ръкавици, понеже знам какво ще се получи: Йод ще дойде с ръкавиците, ще почне да ни блъска по носовете, а на нас ще ни тече кръв и ще ревем, и възпитателят ще идва, ще наказва Йод, а на нас ни е кофти, когато оставят някое приятелче наказано след часовете. Изобщо, ако ще раздаваш боксьорски ръкавици, дай ги на нас – така Йод няма да си има неприятности.
   Клотер пък е най-слабият ученик в класа. Когато учителката го изпита, след това не го пуска да излезе през междучасието, а като раздадат бележниците, техните му се карат, не го пускат на кино, не яде десерт и не може да гледа телевизия. Клотер все е наказан да остава без разни неща, а директорът е идвал в клас да му казва пред всички, че ще завърши в затвора и на татко му и на майка му ще им бъде адски мъчно, понеже се лишават и те от какво ли не, за да му осигурят добро образование. Пък аз знам защо Клотер е най-слаб в класа и защо все спи в час. Не защото е глупав. Той не е по-тъп примерно от Рюфюс, обаче все е уморен.
   Клотер все се упражнява на адски щурото си жълто колело, за да участва в Обиколката на Франция, като порасне. И покрай тия тренировки нито може да си учи уроците, нито да си пише домашните и понеже не ги пише, учителката му дава да пише по сума ти редове и да спряга глаголи, а понеже така е все зает, няма възможност да тренира и му се налага да се напъва дори в неделя. Та за да не бъде най-слабият, да не го лишават от кино, десерти и телевизия, най-добре ще е да му се вземе колелото. Тъй или иначе, ако я кара все така, ще отиде в затвора, както каза директорът, и просто няма да го пуснат да участва в Обиколката на Франция. Ако искаш, мога аз да пазя колелото на Клотер, докато той порасне и дойде време да не му се налага да ходи на училище. Колкото до Бульона – това е нашият възпитател, ама не се казва така, – трябва да бъдем много мили.
   Така де, той все тича из двора през междучасията, за да ни разтървава, като се сбием, да ни спира да не играем на ловец и дивеч – откакто стана така с прозореца на кабинета на директора, – да ни праща да стоим в ъгъла, да ни наказва да оставаме след часовете, да ни кара да пишем по сума ти редове едно и също, да звъни за края на междучасията. Много се уморява Бульона. Та добре би било да му уредиш да замине на почивка при роднините си в Корез и дълго да си стои там. А честно ще е да осигуриш почивка и на господин Мушабиер, който замества Бульона, когато Бульона го няма.
   Пък за Мари-Едвиж, една малка съседка, която е адски щура, макар да е момиче, понеже има розово лице, сини очи и жълти коси, ми се ще да мога да правя страхотни премятанки. Тя много обича да гледа премятанки, затова нека аз да се премятам най-добре. Мари-Едвиж ще каже: „Николà е страхотен шампион“. И ще бъде много доволна.
   Та така, поисках ти разни работи за всички, които обичам. Може да съм забравил тоя-оня, понеже обичам сума ти хора, така че раздай и на тях сума ти, ама сума ти подаръци.
   Нали ти казах, за себе си нищо не искам.
   Дори да са ти останали още парички, та, знам ли, все пак да ти се прииска да ме изненадаш и, да речем, да ми донесеш самолета от витрината на същия магазин, където ще откриеш количката за татко и мама. Обаче да внимаваш, като се промъкваш през комина, понеже самолетът е червен, също като колата, и може да се изцапа много. Във всички случаи ти обещавам да бъда колкото се може по-послушен и ти казвам: ЧЕСТИТА КОЛЕДА!...

Издателство Колибри



понеделник, 23 декември 2013 г.

Джоан Д. Виндж >> 47 ронини

Шепа бунтовници ще превземат вечността

   – … издънка с коса като слама от Острова на холандците.
   – Или може би от този на англичаните?
   – Това е демон...
   – … опасен, трябва да се отървем от него!
   Слушайки мърморещите гласове, той осъзна, че са готови да... да... Във всеки един момент някое от тези блестящи остриета щеше да отсече главата му или нечии силни ръце щяха да счупят врата му като клечка.
   Опитът му да се изправи пред тези погледи, без да показва страх, напълно се провали. Древния не беше излъгал. Навън никога не го бе очаквало нищо добро.
   Той се замята като муха в паяжина в опит да се освободи от въжето, с което бе завързан за гърба на коня, когато паниката изпълни мислите му, точно както водата бе изпълнила дробовете му, докато не почувства, че се дави.
   И тогава пред него изникна друго лице, неочаквано като лика на луната. Девойка, дори по-малка от него, с дълга черна коса, спускаща се като водопад от коприна, която носеше фенер и бе облечена в падащи на дипли дрехи с цвета на лунна светлина и ранна пролет, изпъстрени с изображения на цъфнали клонки и течащи потоци.
   Самураите отстъпваха назад и свеждаха почтително глави като пред богиня, докато тя вървеше напълно спокойно между тях и накрая застана пред него. Девойката вдигна фенера, разпръсквайки топло, защитно сияние над двамата, и когато той погледна към нея, срещна ведрия й поглед. Докато се взираше в нея, страхът в очите му премина в учудване, като осъзна, че в начина, по който тя го гледаше, няма страх или отвращение, а само дискретно любопитство и загриженост, която постепенно се превърна в състрадание, сякаш, без да размени и дума с него или с никой друг, някак си разбра всичко, което той мислеше и чувстваше.
   На светлината на фенера той изведнъж си даде сметка, че господарят на самураите все още седи на коня си на заден план зад момичето. Удивен, видя как на лицето му се появи усмивка, докато ги гледаше, докато гледаше девойката... усмивка на гордост и одобрение.
   Девойката хвана юздите на коня и ловната дружинка потегли към вътрешния двор на замъка. Въпреки че от огромното облекчение му се искаше да затвори очи, момчето не отделяше поглед от очите й, от неземната им красота, от деликатното приемане, примесено с нещо близко до страхопочитание, което се четеше в тях, когато тя отново го погледна. Девойката вървеше край него, сякаш направляваше съдбата му, както коня му сега, вдъхвайки му увереност, че независимо къде го водеха, докато е под нейна закрила, нямаше да го сполети никаква беда и нищо лошо нямаше да му се случи.
   Осъзнавайки, че е в безопасност за първи път, откакто се помнеше, момчето най-накрая затвори очи.
   Нарекоха момчето Кай, на морето, по настояване на Мика, защото, когато то дойде при тях, изобщо си нямаше име. Но първите думи, които бе изрекло, когато се бе опитало да общува, бяха „Море от дървета“. Морето от дървета беше място, което съществуваше в легендите и народните приказки, място, което никой от Ако не беше виждал и което не можеше да бъде открито на нито една от официалните карти на Япония по времето на шогуната. Здравомислещите мъже от замъка Ако се съмняваха, че то някога е съществувало, поне на земната повърхност, въпреки че всеки път, когато погледнеха Кай, им се струваше, че той може да е дошъл единствено от такова място...

Издателство Хермес

47 ронини в Хеликон

47 ронини в Books.bg

Елена Пеева-Никифоридис >> Коледно реване

„... докато хората имат какво и на кого да разказват, животът на тази земя ще продължава...“

   Всеки си има по една Коледа с главно „К“. Тя тихо и светло се е скътала някъде в душите ни. На празника аз винаги разказвам за нея, за моята Коледа, защото имам нужда да я съживявам с думи. Ако бях художник, сигурно щях да я нарисувам.
   Сняг валеше обилно през зимите на моето детство. Коледите бяха винаги бели, а елхите естествени и ухаеха на гора, на спокойствие, на празник. Въобще, Коледа не „идваше“ – тя се „очакваше“. Мечтаехме си за подаръци, които беше трудно да получим. Или ги нямаше по магазините, или парите не стигаха за тях. Но тайно се надявахме, че все пак нещо от мечтите ни ще се сбъдне. Коледа беше и ухание. Всичко се приготвяше домашно. А мама правеше най-вкусното реване. Огромна кръгла тава с реване. Любимият сладкиш на моята баба, при която се събирахме на Коледа. Аз лично и до ден днешен не обичам реване. През лятото ние, петимата внука на баба, прекарвахме ваканциите си при нея. Там имаше ред и дисциплина. Водеше ни в гората да събираме шишарки за подпалки през зимата, а после и на реката да се къпем. Четяхме книгите, които тя ни носеше от читалищната библиотека. Хранеше ни с благи и скромни гозби. Но дойдеше ли гостуващ театър, не го пропускахме. Купуваше билети и отивахме на представление. Казваше, че щом артистите са ни дошли на крака, трябва да ги уважим. Научи ни на нещо много важно – да уважаваме изкуството още преди да сме го разбрали. Всъщност, тя много обичаше театъра. А всяка неделя следобед ни водеше задължително на сладкарница. С нетърпение очаквахме този ден. Сладкарницата за нас беше празник. Баба крачеше гордо през площада, а ние подтичвахме след нея, пременени в новите си дрехи, и се кикотехме. Тя зорко следеше дали поздравяваме възрастните хора, насядали на припек и раздумка по пейките пред къщите. И ето, вече влизаме в сладкарницата. Още от вратата баба поръчва шест реванета и шест лимонади. Сядахме до прозореца, на масата, която беше от бял мрамор, и чакахме реванетата. Питам се и до ден днешен защо поръчваше всеки път все това реване? Дали беше най-евтино, или баба много го обичаше? Насреща, зад стъклената витрина имаше най-различни пасти, които не бяхме вкусвали. Баба никога не ни предложи да сменим реването с паста, а ние не се осмелявахме да ги пожелаем. Бояхме се да не я обидим и да ни лиши от неделната сладкарница. Ядяхме реването, а очите ни се наслаждаваха на изрисуваните с цветно масло пасти. Изобщо, неделните бабини шест реванета и шест лимонади си останаха за мен не само мил спомен, но и някаква загадка. Нямам отговор, но нямам и желание дори да си помисля за реване.
   На Коледа обаче винаги носехме на баба тепсия с домашно приготвено реване. Аз бях отговорна да държа тавата внимателно, за да не се разлее сиропът. Баба живееше в едно малко планинско градче. До там се стигаше първо с влак, а после с мотриса. Влакът винаги беше претъпкан с пътници. Всички носеха от града пълни куфари, чанти, кошници с колбаси, сладкиши и подаръци. Когато се прехвърляхме от влака на мотрисата, ставаше нещо като преселението на народите. Викове, смях, глъч, кокошки, дамаджани, дисаги и аз, понесла на ръце тепсията с реване. Прескачахме коловозите и се събирахме в чакалнята на малка гаричка, където изчаквахме да дойде мотрисата. Тя обикновено не се бавеше много, с изключение на един-единствен път.
   Всички пътници мръзнехме в малката чакалня, а навън бушуваше снежна буря. Свечеряваше се. Началник-гарата беше съобщил, че теснолинейката е затрупана със сняг и войници се опитват да я разчистят. Ставаше все по-студено. Сиропът в тавата окончателно замръзна. До Коледа оставаха само няколко часа. Полека-лека празничното въодушевление се замени с притеснение. Запалиха огън във високата чугунена печка, която стоеше в центъра на чакалнята. Стана топло. Хората се отпуснаха по дървените пейки наоколо. Децата заспаха в прегръдките на майките си. По едно време чухме да вият вълци. Началник-гарата беше получил ново съобщение, че разчиствателната акция ще продължи едва на другия ден. Мотрисата не можеше да се придвижи. Влак за обратно щеше да има едва на сутринта. Големият стенен часовник отмерваше последните часове до Коледа.
   Стана ми тъжно. Мислех за баба, която ще бъде сама на празника. И най-вече ми беше тъжно за елхата. При нея винаги ме очакваше истинска елха, която аз украсявах, докато възрастните подреждаха вечерята. По бузите ми потекоха сълзи. Баща ми ме прегърна и попита дали съм гладна. Тогава ревнах с глас и му казах, че плача за елхата. Той събра няколко мъже и всички излязоха в тъмнината. Сред хората беше настъпила такава суматоха, че никой не забеляза отсъствието им. Само безброй снежинки нахлуха да се стоплят, малко преди мъжете да затворят вратата след себе си. Аз улових една в ръка и и се радвах, докато се стопи. Не се мина много време и вратата отново се отвори. В рамката й се показа елха, покрита цялата със сняг. Зад нея надничаха усмихнатите и зачервени лица на няколко мъже, сред които беше и баща ми. Децата закрещяха от радост. Жените занареждаха по скамейките най-различни вкусотии, приготвени специално за коледната нощ. Печката бумтеше. Ухаеше на празник. Усмивки грейнаха по лицата. Мъжете отвориха дамаджаните. По клоните на елхата навързаха наденици, гевречета, колачета, ябълки...
   Когато удари дванайсет часа, началник-гарата отново влезе и ни поздрави. Всички си честитяха, прегръщаха се и се целуваха. Беше топло. Беше празнично. Никой не чуваше бурята навън. Цепениците в печката пращяха. Някой запя и всички подеха позната родопска песен. Появиха се тепсии с вита баница и тогава забелязах, че реването липсваше. Майка ми предлагаше от него на всеки по парче. Представих си баба как стои сама до ненакичената елха и без реване. Искаше ми се да извикам: „Ей хора, върнете парчетата обратно. Това е бабиното реване“, но от гърлото ми не излизаше звук. Там беше заседнала горчива буца. После заспах. Когато се събудих, слънцето ослепително светеше по натрупаните преспи. Излязох навън и видях как майка ми почистваше празната тава със сняг...

Издателство Факел

Коледно реване в Хеликон


неделя, 22 декември 2013 г.

Геновева Детелинова >> Приказка за магьосници, физици и дракон

Фентастично...

Основно занимание на магьосниците в Света на дракона е да се притесняват за разходите около отглеждането на държавния дракон (и за това, че съсипва рододендроните), а техните колеги - многознайковците от Клуба на физиците и астрономите, са впрегнати в адски важната задача да открият как многообичаният престолонаследник Балтазар да се сдобие с какви да е магични сили. Срещу тях работи сопнатата вещица Интуиция, а важна роля имат един слабопаметен сфинкс, съседката Станка, видна специалистка по сапунките, цял куп богове от различни митологии, един верен стражник и неизбежния набор враждебни роднини, суетна ламя, влюбчив змей и принцове, няколко броя – въобще всичко, нужно за една забавна литературна бъркотия.

Издателство MBG BOOKS



Йоасар Кубер >> Експериментът МК Борн

БОМБА!

   Семейното им пътуване до Швейцария бе отдавна планирано. Ерика беше следвала в страната, пък и все още имаше далечни роднини в Берн. След престоя им в Швейцария тя и децата трябваше да се приберат, а Давид да замине за България – една непозната балканска държава, където да се срещне със също толкова непознатия си баща. Беше получил името и адреса му от майка си преди малко повече от година, дни преди тя да си отиде от злокачествено образувание на белите дробове. Листчето беше отлежало няколко месеца в чекмеджето на бюрото му, преди Ерика да успее да го убеди да потърси родния си баща. Първоначалните по-трудни разговори бяха прераснали в задоволителна кореспонденция и накрая Давид се бе решил на това пътуване.
   Докато се чудеше дали можеше да пътува до трета държава с временен паспорт и колко време щеше да му отнеме издаването му, Давид Коен осъзна, че се случва нещо необичайно. Младежът в тъмни дрехи и с доста обемиста раница на рамо, който само преди малко се беше навел да завърже връзката на обувката си, се бе изправил рязко. Не отнесеното му изражение стъписа Давид. Раницата беше останала върху настилката, докато притежателят ѝ с несигурна крачка се отдалечаваше от нея. Ако беше какъвто и да е друг, а не израелец, Давид Коен щеше просто да подвикне на младежа, че си я е забравил. Но за него изоставеният багаж означаваше само едно: БОМБА. В секундата преди взривът да прекъсне закъснелия му предупредителен вик, той осъзна, че мъжът не бърза да се оттегли от епицентъра. Изравнил се с мястото, където стоеше Рут, той сякаш се бе отправил към жената с бебето.
   Истинската опасност обаче бе усетила Рут. Немирните ѝ очи бяха уловили мътния, неестествен поглед на друг млад човек с подобни тъмни дрехи и с почти същата раница. Рязкото му движение съвпадна с предупредителния вик на баща ѝ. Последва мощна и оглушителна експлозия. Натрошени стъкла, изкъртени парчета бетон и метални парчета се смесиха в смъртоносна върхушка, която с настървение обхващаше премятащите се тела...

Издателство Труд



събота, 21 декември 2013 г.

Ромен Гари >> Зарядът на душата

Ако, все пак, някога светът бъде разрушен, това ще бъде от някой създател. РГ

  Беше безполезно. Всичко, което можеше да каже по въпроса, се сблъскваше с хилядолетни предразсъдъци. У Мей имаше нещо животинско, инстинктивно, първично и непобедимо, което като че ли бе специално направено да се противопоставя на щурма на човешкия гений. Кортексът, последният появил се от двата ни мозъка, все още не успяваше да доминира животинския мозък, инстинктивния, първичния, по-стария от него с няколко милиона години.
  Физиката на тази двайсетгодишна бивша стриптийзьорка от Тексас, която беше прибрал от един нощен бар, особено изобилието от гръд, ханш и заоблености, криеха нещо архаично, примитивно, което синевата на погледа идваше да подчертае със своеобразна първична непорочност.

Издателство Леге Артис



Хайнрих Бьол >> Изгубената чест на Катарина Блум

Ние, авторите сме вродени вмешатели... Звучи идеалистично, но не е. Вмешателството е единствената възможност да останем идеалисти. Хайнрих Бьол

Ако нашият век заслужава име, то би трябвало да се казва „Век на проституцията“.
Хората свикват с курвенския речник.
Веднъж срещнах Зомервилд след една такава телевизионна дискусия и той ме попита: „Добре ли бях? Харесах ли ви?“, буквално въпроси, каквито задават курвите на клиентите си. Трябваше само още да каже: „Препоръчайте ме на други... Х. Б.

Издателство Захарий Стоянов



петък, 20 декември 2013 г.

Ваня Колева >> Часовникът и воденицата. Българският фолклор и литература

Изследвания върху българския фолклор и върху българската литература от втората половина на XIX-XX век

В първия дял, „Посветителните изпитания – грижа и благослов“, са коментирани фолклорни записи от Варненския регион, но и по-широко от териториите, населени с етнически българи, включително Бесарабия и Северното Приазовие в Украйна.
Вторият дял на книгата е връщане към традицията, но от позиция на конкретни литературни образци. Обгледани са проявите на изконни мито-ритуални модели, трансформирани в литературата – като доближаване и проникване във фолклора, за да се преосмисли и разломи сакралното. Традицията на възрожденската литература – също, но и оттласкването от нея...


Издателство Карина-Мариана Тодорова



Борис Парашкевов >> Народни етимологии

полуклиника, полюлей, стереопор, сушоар; Коледа е, когато колят свинете, полипът се нарича така, защото полепва, а пържола се казва така, понеже се пържи...

Ето как Чудомир най-непринудено онагледява народната етимология чрез опитите на Динко Духтито да разтълкува загадъчната дума номенклатура в едноименния разказ:
Кла-тура... кла-тура... Брей, Лалчо, да не е нещо за подигравка написано... Да не искат да те подметнат, дето само седиш в склада и си клатиш краката, и ти плащат, а? Кла-тура... От клатене трябва да произлиза.
Всъщност опитът да се осмисли едно неясно наименование означава то да бъде преосмислено. Първо­­причината за привидно смехотворната наивност лежи в неизчерпаемата любознателност и в стремежа на човека да вникне в смисъла на непознатото.
Затова едва ли ще бъде пресилено, ако подобни случаи се използват в подкрепа на факта, че етимологията е най-популярната област на езикознанието.

Издателство Изток-Запад



Луис Карол >> На лов за Снарк

Странен екипаж от осмина джентълмени, един бобър и един ботуш тръгват на лов за нечуван, но много страшен, подозрително вкусен и крайно коварен звяр...

– ТЪКМО място за Снарк! – с жар Звънарят извика
и пое към брега с екипажа;
пръст грижовен в косата на всеки натика
и така го извлече до плажа.

– Тъкмо място за Снарк, ето, казах го дваж,
повторете го с мен солидарно!
Тъкмо място за Снарк! Трети път – за кураж.
Щом повторя го трижди, е вярно!

Екипажът строен бе: ще почнем с Ботуша,
с тях дошъл бе и майстор Шапкар,
Адвокат, ако казус възникне по суша,
и Посредник, за борсов пазар,

и Играч на билярд – виртуоз и спортсмен,
който вписваше точки в графички,
и Банкер – финансист, твърде скъпо платен, –
за да пази парите на всички.

Бяха взели и Бобър, уж дошъл да гребе,
пък греблото смени с плетиво;
но (Звънарят твърдеше) той спасявал ги бе
неведнъж от незнайно какво.

С тях вървеше и оня, известен с това, че
на тръгване всичко забрави:
часовник, чадър, капитал – до петаче,
че и денк с ловни дрехи остави.

Той четирсет и две пътни чанти поне
бе стъкмил, всяка с надпис на нея,
ала някак пропусна да ги спомене
и останаха всички на кея.

То за дрехите, карай, че той бе облечен
по-уместно за кучи студ зиме –
с пет палта наведнъж; ала в миг безчовечен
бе забравил и своето име.

И откликваше с „Тук съм“ на всяко „Здравей“,
всяко „Дай път“ и „Вярвай в науката“,
всяко „Как му се викаше“, всяко „Недей“,
но най-вече на „Дръж ми перуката“.

А пред разни умници с по-остри езици
той се ползваше с не едно име:
от любов го наричаха Дъбови-трици,
от омраза – Ела-че-ритни-ме.

– На вид хич го няма, в акъла – съвсем –
тъй твърдеше Звънарят любим, –
но е смел като лъв, а тук други не щем,
щом сме тръгнали Снарк да ловим!

Той се смее с хиени и шегите солени
им връща с бърз мах на брадичката;
веднъж мечка държа този смел джентълмен и
ѝ вдъхна кураж на горкичката.

Той бил нявга Пекар, ала късно призна го:
майсторял само сватбени сладки.
От това на Звънаря не му стана драго –
ни сметана на борда, ни ядки.

С тях дойде и един причудлив господин,
който беше ужасен тъпак,
но за Снарк все мълвеше и Звънарят отсече:
– Да го вземем на борда все пак.

Той призна, че Месар е – след седмица плаване, –
но единствено с Бобри работи...
Тук Звънарят, смутен от това споменаване,
изпоти се и взе да ломоти:

– Ама вижте какво, Бобър само един
с нас пътува на кораба, да,
но е питомен той, услужлив, крайно фин
и другар мой в добро и в беда.

Ала Бобърът чу ги – тези думи и други
ясни знаци за мрачна съдба.
Зарида, че при всичките свои заслуги
е заплашен от удар в гърба.

Настоя, че Месарят ще трябва да плава
в свой отделен плавателен съд.
Но Звънарят го спря: – Невъзможно! Не става!
Не така ни диктува планът.

Управлявам аз кораб, командвам звънец
и в прав курс ги удържам едва:
та ще питам тук нашия бобър ищец
като как да се справя с по два?

Мигом Бобърът хукна да търси, горкият,
кинжалоупорна наметка,
на Пекаря му хрумна пък да му открият
застрахователна сметка.

И Банкерът предложи – на лизинг макар –
двоен застрахователен план:
една кредитна полица за щети при пожар
с допълнителна – при ураган.

Ала все пак, след този нерадостен ден,
при среща с Месаря натясно
извръщаше Бобърът поглед смутен
и зашепваше нещо неясно...

Издателство Колибри

На лов за Снарк в Хеликон


четвъртък, 19 декември 2013 г.

Турбьорн Егнер >> Мишока Катерач и другите животни в Гората на склона

Колко полезно е безполезното на пръв поглед безгрижие...

   Муртен Горския мишок беше най-малкото същество от всичките си малки приятели в Гората на склона. Просто един мъничък горски мишок и толкоз. Но Муртен бе работливо мишле, което се занимаваше със своите си неща и не пречеше на другите.
   Ах, да, да бяха всички като мен, мислеше си Муртен. Само че те не бяха. Лисан беше най-лошият. Само се промъкваше в гората и в главата му се въртеше единствено мисълта да изяде всеки по-малък от него. Ах!
   ЧУК, ЧУК! На вратата се почука.
   – Кой е? – попита Муртен.
   – Самият аз – отвърна Мишока Катерач и надникна вътре.
   – О, ти ли си?
   – Да – рече Мишока Катерач. – Бях си вкъщи и си казах, че сигурно сега добрият ми приятел Муртен си седи сам-самичък у дома, така си мислех де, и тъгува, задето е толкова сам. Затова ще отида до Муртен, ще го разведря малко и ще му изпея най-новата си песен, ей такива мисли ми се въртяха в главата.
   – Много мило – каза Муртен.
   – Нали? – съгласи се Мишока Катерач. – Но защо въздъхна така с едно дълбоко „ах“?
   – Не съм казвал „ах“ – възрази Муртен.
   – Напротив – настоя Мишока Катерач. – Точно в мига, в който почуках, ти каза „ах“.
   – А, онова “ах” ли имаш предвид?
   Да, така е, защото точно тогава си мислех за Лисан Микел.
   – Е, тогава разбирам защо въздишаш.
   – Радвам се, че разбираш – рече Муртен.
   – И...? – попита Мишока Катерач.
   – Какво „и“? – попита на свой ред Муртен.
   – Чакам да ме попиташ нещо.
   – Какво например?
   – Помислих, че ще искаш да чуеш новата ми песен, която току-що съчиних.
   – Точно това имах намерение да те помоля – отвърна вежливо Муртен.
   – Много е хубава – заяви Мишока Катерач – и е посветена на мен самия.
   И Мишока Катерач взе китарата, провесена на шнур около врата му, и започна да свири и да пее:

                ПЕСЕН
   ЗА МИШОКА КАТЕРАЧ

   Живял някога мишок
   и тоз мишок съм аз,
   и няма друга мишка на света
   с толкова щастлива съдба.
   Цял ден си бродя
   с накривена шапка.
   Усетя ли корема празен,
   запявам с пълен глас –
   тралала – и получавам хапка.

   Другите орехи събират
   и в хралупи трупат,
   но мен повече влече ме
   наготово да си хрупам.
   Имам си приятели безчет
   из гори, поля, навред
   и на всички съм приоритет.
   Залъка си с мен споделят –
   тралала – какъв късмет!

   Щом на гости ме поканят,
   викам радостно ура!
   Защото искам да си хапвам
   и да си пея щастлив тралала.
   Животът е толкова хубав,
   щом със забава е пълен.
   Нека другите се трудят,
   за мен с труд купонът е непълен –
   тралала – животът е хубав.

   – Какво ще кажеш, а? – попита гордо Мишока Катерач.
   – Ами не знам – призна Муртен.
   – Песента е много забавна – заяви Мишока Катерач.
   – Наистина е забавна – съгласи се Муртен, – но това не е от песните, които ще накарат човек да си каже: Ние сме добри и сръчни момчета и днес ще съберем купища орехи.
   – Е, не е – съгласи се Мишока Катерач. – Но тя не е и замислена такава. Моята песен е празнична песен, която ще те накара да си кажеш: Днес искаме да сме момчета веселяци, които ще пеят и играят и ще ядат орехи на корем. Такива ми ти работи. Но да береш орехи, е нещо съвсем различно!
   – Мисля, че би трябвало да напишеш една хубава Орехосъбираческа песен, тя ще е доста по-полезна – заяви Муртен.
   – Полезно тук, полезно там, някои неща са полезни, други – не – обясни Мишока Катерач, каквото и да значеше това. – Пък и – каза той – понеже си ми много добър приятел, ще ти съчиня една Орехосъбираческа песен.
   – Много мило – отвърна Муртен.
   – Да – съгласи се Мишока Катерач. – И ще стане една истинска песен за труд безспир и без отдих, но ще бъде песен единствено за теб, не и за мен.
   – Хубаво – каза Муртен.
   И Мишока Катерач се отдаде на песнотворчество...

Издателство Enthusiast



Рей Бредбъри >> Хайде всички да убием Констанс

Хайде...

В една бурна вечер неназован писател в град Венис, Калифорния, чува бясно блъскане по вратата на крайбрежното си бунгало и отваря, за да пусне в живота си Констанс Ратиган. Застаряващата, някога бляскава холивудска звезда Констанс бяга в ужас от нещо, което не смее дори да назове... и изчезва също така внезапно, както се е появила, оставяйки на разказвача две зловещи книги – указатели с имената на хора от Меката на киното, които вече са умрели или предстои да умрат, сред които и нейното собствено...


Издателство Сиела



Жан Жьоне >> Слугините

Йерархията се нуждае от дъно и връх

Първата премиера на „Слугините“ се състои през 1947 година, в постановка на Луи Жуве и учудващо за очакванията на самия Жан Жьоне е приета възторжено. За написването на пиесата, Жьоне влага личните биографични мотиви на престъпник, маргинал, отхвърлен от обществото, човек на границата. В днешен ден темата за отхвърления звучи като лайтмотив за ролевия модел, който се съдържа в обществото и ограниченията, които той налага на личностите и техните възприятия. Трагедията на слугините, които не успяват да убият своята господарка, всъщност е трагедия на ролевия модел – на невъзможността да се освободят от ролята – предопределение. lesbonnes.wordpress.com

Издателство Фама

Слугините в Хеликон

Слугините в Books.bg

сряда, 18 декември 2013 г.

Тери Пратчет >> В черно като полунощ

Тифани Сболки е вещица. И смята, че е от голяма помощ за хората в Кредище...

Но някъде – някога – се е надигнало нещо, изтъкано от злост и злина, от омраза и жлъч. То подклажда всички стари приказки – приказки за злите стари вещици. Тифани вече съвсем не е толкова сигурна, че върши онова, което трябва. А нейните малки авери – бойните Нак Мак Фигъл – само усложняват още повече ситуацията.
Утрото би трябвало да е по-мъдро от вечерта.
Но не е.
Нещата са на път да станат доста, доста по-зле.
А вещицата трябва да се справя с мъчнотиите...

Издателство Вузев



Хорхе Луис Борхес >> Това изкуство на поезията

Величието на Борхес е в непреклонната му вяра в света на идеите, в усещането, че животът е сътворен от поезия. Ню Йорк Таймс Бук Ревю

Дълбоко лични размишления, съхраняващи моментния характер на устното му слово с неговия хумор и колебания.
В началото на 60-те години на миналия век неговото прогресиращо ослепяване е почти пълно и той вече не вижда нищо. Това изкуство на поезията е въведение в литературата, във вкуса и в самия Борхес, който принадлежи към традицията на другите „велики слепци“. Следвайки тази традиция, Борхес разговаря с автори и текстове, които винаги с удоволствие е цитирал и обсъждал. Източниците му внушават страхопочитание, възхищение и любопитство – от Омир, Вергилий, „Беоулф“, старонорвежките Еди, „Хиляда и една нощ“, Корана и Библията до Рабле, Сервантес, Шекспир, Кийтс, Хайне, По, Стивънсън, Уитман, Джойс.

Издателство Сиела



Георги Батаклиев >> Латински и гръцки крилати думи [ Малка енциклопедия ]

~ ἔπεα πτερόεντα ~

ABIIT, EXCESSIT, EVASIT, ERUPIT
(àбиит, ексцèсит, евàзит, еру`пит)


   Отиде, излезе, избяга, изчезна.
   
   Цицерон, „Речи срещу Катилина“, II, I, 1:
   Tandem aliquando, Quirites, L. Catilinam, furentem audacia, scelus anhelantem, pestem patriae nefarie molientem, vobis atque huic urbi ferro flammaque minitantem, ex urbe vel eiecimus vel emisimus vel ipsum egredientem verbis prosecuti sumus. Abiit, excessit, evasit, erupit.

   Най-после, квирѝти, изхвърлихме от Града, или пуснахме да излезе, или изпратихме на излизане с думи, побеснелия от дързост и дъхащия престъпление Луций Катилина, който кроеше кощунствена гибел за отечеството и заплашваше вас и този Град с огън и меч. Отиде, излезе, избяга, изчезна.
(прев. Д. Бояджиев: Цицерон, 
„Избрани речи“, София, 1983)

Издателство Изток-Запад



вторник, 17 декември 2013 г.

Антоан дьо Сент Екзюпери >> Малкият принц

За невидимото...

   – Нощем ти ще гледаш звездите. Там, дето живея аз, е много мъничко и затуй не мога да ти покажа де се намира моята звезда. Но тъй е по-добре. За тебе моята звезда ще бъде една от всички звезди. И тогава тебе ще ти бъде хубаво да гледаш всички звезди... Те всички ще бъдат твои приятелки. Освен това аз ще ти направя един подарък…
   Той пак се засмя.
   – Ах, мило мое, мило мое, колко обичам да слушам тоя смях!
   – Тъкмо това ще бъде моят подарък... както бе с водата...
   – Какво искаш да кажеш?
   – Хората имат звезди, които не са едни и същи. За някои, които пътуват – звездите са пътеводители. За други – те са само малки светлинки. За трети, които са учени – те са проблеми. За моя бизнесмен те бяха злато. Но всички тия звезди мълчат. А ти – ти ще имаш звезди, каквито никой друг няма...
   – Какво искаш да кажеш?
   – Тъй като аз ще живея на някоя от тях, тъй като аз ще се смея на някоя от тях – когато погледнеш нощем небето, на тебе ще ти се струва, че всички звезди се смеят. Ти ще имаш звезди, които знаят да се смеят!
   И той пак се засмя.
   – И когато се утешиш (човек винаги се утешава), ще бъдеш доволен, че си ме познавал. Ти винаги ще бъдеш мой приятел. Ще ти се поиска да се смееш заедно с мене. И понякога ще отваряш прозореца си ей така, само за да ти бъде приятно... И твоите приятели много ще се чудят, когато видят, че се смееш, загледан в небето. А ти ще им кажеш: „Да, звездите винаги ме карат да се смея!“ И те ще те помислят за побъркан. Аз ще ти изиграя един много лош номер...
   И пак се разсмя.
   – Все едно, че вместо звездите съм ти дал куп малки звънчета, които знаят да се смеят...
   И отново се разсмя. Сетне стана сериозен.
   – Тая нощ... виж какво... недей дохожда.
   – Аз няма да се отделя от тебе.
   – Аз ще изглеждам, като че нещо ме боли... ще изглеждам – като че умирам. Така става. Недей дохожда да гледаш това, не е необходимо.
   – Аз няма да се отделя от тебе.
   Но той беше угрижен.
   – Казвам ти го... заради змията. Не бива да те ухапе... Змиите са лоши. Те могат да хапят ей така – за удоволствие...
   – Аз няма да се отделя от тебе.
   Но той се успокои.
   – Но те пък имат отрова само за едно ухапване...
   Тая нощ аз не видях кога е тръгнал. Той се бе измъкнал безшумно. Когато можах да го настигна, той вървеше решително и бързо. Той ми каза само:
   – А, ти си бил тука...
   И ме хвана за ръката. Но все още нещо го измъчваше.
   – Ти сгреши, че дойде. Ще ти бъде мъчно. Аз ще приличам на умрял, но то няма да е вярно...
   Аз мълчах.
   – Разбираш ли. Много е далеч. Аз не мога да занеса там това тяло. То е много тежко.
   Аз мълчах.
   – Но то ще бъде като стара, изпразнена черупка. В старите празни черупки няма нищо тъжно...
   Аз мълчах.
   Той малко се обезсърчи. Но направи още едно усилие:
   – Знаеш ли, то ще бъде приятно. Аз също ще гледам звездите. Всички звезди ще бъдат кладенци с ръждясал чекрък... Всички звезди ще ми дават вода – да пия...
   Аз мълчах.
   – То ще бъде много весело! Ти ще имаш петстотин милиона звънчета, аз ще имам петстотин милиона извори...
   Сега и той млъкна, защото плачеше...
   – Тук е. Остави ме да пристъпя сам една крачка... И седна, защото го бе страх.
   След това каза:
   – Знаеш ли... моето цветче... аз съм отговорен за него! И то е толкова слабо! И толкова простодушие То има четири нищожни бодли, за да го закрилят срещу целия свят...
   Аз седнах, защото не можех повече да стоя прав. Той каза:
   – Ето... Това е всичко...
   Подвоуми се малко и сетне стана. Пристъпи една крачка. Аз не можех да помръдна.
   Само нещо като жълта мълния блесна до глезена му – и нищо друго. Един миг той остана неподвижен. Не извика. Падна полекичка, както падат дървесата. Поради пясъка нямаше дори и шум.

Издателство Лъчезар Минчев

Малкият принц в Хеликон