Шумните сватбени дни минаха и отминаха. Започна отново всекидневният живот в Глаушевия дом и сякаш досъщ както преди сватбата на Лазар и Ния, но то беше повече външно. Мъжете отиваха рано, по тъмно още, в чаршията, а жените по цял ден ходеха из къщи и по двора – тяхната работа никога не се свършваше. Наближаваше време Раца Кочовица пак да роди и повече около нея сега имаше някакви грижи, но и то не се забелязваше във всекидневната работа. Раждането на още едно дете не беше нещо извънредно, колкото и да беше важно събитие в живота на семейството. Нека всяко нещо върви по своя си ред и в своето си време – това осигурява спокойствието в къщата. В дома на Стоян Глаушев във всичко се налагаше властната воля на Султана Глаушица. Тихо, неусетно, а когато станеше нужда – и с упорита сила, но тъкмо това беше винаги най-голяма грижа на старата жена: да има мир и ред в къщата ѝ. Сега тя, още от първите дни след сватбата, се тъкмеше да въведе в домашния ред новата си снаха, да я подчини на своята воля, но чувствуваше в сърцето си някакво смущение.
Не беше както всички други млади невести Ния, щерката на Аврама Немтур, и людете в новия ѝ дом чувствуваха това всеки по своему. Тя донесе радост в Глаушевата къща – дълбока, обща, горда някаква радост, та дори и очите на старата Глаушица блестяха необикновено, колкото и да беше Султана сдържана, затворена в себе си. Ния беше много хубава, но в нея имаше и нещо друго, още по-силно, по-обаятелно, и тъкмо него всеки от Глаушевци чувствуваше върху себе си по своему.
Султана, която не можеше да търпи неясноти, си казваше:
„Такава е звездата й… гори, грей на челото и, силна и хубава.“ Старата жена гледаше и това да подчини на някакъв свой ред и много пъти си казваше: „Ами… млада е, хубава..“ В сърцето ѝ се надигаше някакво нетърпение, глух неясен гняв и като че ли не против Ния, а против нещо, което не можеше да улови тъй, с ръцете си, и да го сложи на мястото му. Но чакай, ще дойде време. Сега всичко беше хубаво, доведе тя в къщата си дъщерята на Аврам Немтур. Тя се радваше както всичките ѝ люде, с горда радост, макар да тлееше дълбоко в сърцето ѝ неясен гняв, но най-напред към себе си, гняв и недоволство от себе си. Такъв човек беше Султана, хаджиСерафимовата внука – все в някаква борба със себе си, с другите, да подчини всичко на своята воля, на своя ум.
Сега имаше само радост в къщата ѝ – всички се радваха, радваше се и тя. Е, добре, добре! Ще дойде време и час за всяко нещо. Тъмните ѝ очи, хлътнали дълбоко и сред гъста мрежа от бръчки, блестяха силно и дебнеха всичко наоколо, но тя говореше тихо и подбираше по-кротки думи, особено спрямо Ния. През тия дни тя не се караше често и на стария, на Стояна, макар той да беше много невъздържан в радостта си за Ния. На сватбата се напи до самозабрава и като че ли още не беше напълно изтрезнял. Колкото и да беше радостен, дори замаян от радост, той и тогава, на сватбата, и сега много често споменаваше умрялата си дъщеря – Катерина, – и затова му се караше понякога Султана. И в нейното сърце беше все още жива, люта рана споменът за Катерина и нямаше да се затвори тя никога, но нека ме споменава старият толкова често сега умрялата… Нима ще я забрави някога тя, проклетата майка, която я уби? Нека не я споменава толкова често старият сега, в общата радост, нека не тревожи умрялата в гроба ѝ. Стоян млъкваше виновно и тъй, мълчаливо, бършеше сълзите си, потекли отеднаж за Катето, после се обръщаше към новата си снаха и сините му очи пак се засмиваха през обилната влага. Такъв си е бил Стоян Глаушев винаги: лесно ще се засмее, лесно ще заплаче, но и радостта, и сълзите му идваха направо от сърцето. Ще се засмее той на Ния, но ще заплаче за Катето, която загина така неочаквано в ръцете на майка си. Стоян и сега не знаеше как бе умряла тя, но долавяше някак страшната тайна и че в тази тайна беше Султана. Той не смееше да пита и разпитва там, дето Султана бе сложила ключ, но с това скръбта му по умрялата ставаше още по-голяма. Трябва да е била много страшна смъртта на клетото девойче, щом Султана всичко скри. Но ето пък сега тая радост с Ния… Като царица влезе тя в къщата му, идеше му понякога да ѝ се поклони до земята...
Издателство Захарий Стоянов
Преспанските камбани в Хеликон
Преспанските камбани в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар