Елианта бе коленичила до своя наставник. Излегнат върху лишеи и мъх – мъхът бе нежен като кожата на новородено – той бе положил ръката си в нейната. Елианта просто се взираше с по-голямо от всякога възхищение в стария човек, който кротко се подготвяше за последното си пътуване.
Тя вдъхна влажния въздух, чудно пропит от горските ухания и от настъпилия покой. Не ѝ беше тъжно – смъртта е само преход, тя го знаеше. Бе привикнала да приема със спокойно сърце всичко, което ѝ отреждаше небето – както изпитанията, така и удоволствията. Но толкова ѝ се щеше да бъде още дълго редом с мъдрия старец и все тъй да получава ценните му напътствия...
Светлината наоколо ставаше все по-мека, все по-слаба.
Още не бе готова да замести наставника си и се питаше защо духовете ѝ го отнемат... Какво ли бе посланието им? Взорът ѝ се зарея по готвещите се за сън растения.
Всичко бе започнало в детството ѝ. Като малка сънуваше сънища, които предсказваха събития, и така си бе спечелила вниманието на цялото село. Отношението към нея бе по-особено. Това бе и забавно, и притеснително. Когато стана девойка, шаманът й предложи да я придружи в едно призоваване на видения. Тя послушно спази сложния ритуал от напеви и танц с повтарящи се, зашеметяващи фигури и се изтръгна от съзнанието си, оставяйки своя дух да броди из дълбините на същностите, там, където тялото няма значение, където човек надраства себе си, за да се свърже с друго, по-висше измерение, където времето не е от значение, защото прераства в безкрайност... Тогава тя видя себе си как лети над растенията и всяко от тях излъчваше своя собствена сладостна музика. Чрез тази музика растенията общуваха с нея. Тя им задаваше въпроси и, естествено, получаваше отговори, а това не я учудваше. Когато се пробуди, прецени видението като знак – самата тя щеше да стане шаман.
Мъдрият старец пое нейното обучение, успокоен, че най-сетне се е явил следовник, който в нужния момент да го замени. Елианта се чувстваше понесена от съдбата, бе уверена, че е открила своя път, бе щастлива, задето ѝ се полагаше роля, полезна за равновесието на общността. Равновесието... То бе ключът според нейния наставник. Да съхранява равновесието и да го възстановява при необходимост.
Старецът промълви слова, които прекъснаха мислите ѝ.
– Помни, не бива да се възгордяваш, задето лекуваш, инак болката, която си изкарала от страдащия, ще остане в теб.
Елианта кимна, за да успокои своя наставник. Друго я тревожеше. За да се гордее от подобни действия, трябваше да бъде способна да ги извършва. Подготовката ѝ не бе приключила... Дали щеше да се окаже способна самичка да доусъвършенства познанията си за това тъй трудно изкуство? Шаманът не е само лечител, той трябва също да се стреми да разрешава различни затруднения на общността, свързани например с времето, с липсата на дивеч, с конфликтите... Разбира се, можеше постепенно да се учи и от практиката, но дали нямаше да се изложи при подобно лутане? За шаманите се съдеше по постиженията, не по титлата им. А и племето всъщност не я бе посочило. Призванието ѝ се дължеше на лична интуиция, на нейно собствено откровение...
– Помни също и клетвата си: никога да не казваш лоши думи за никого, да не критикуваш, да не разнасяш злонамерени приказки.
Елианта сведе глава утвърдително.
Все същият въпрос се връщаше в мислите ѝ: какво бе посланието към нея на духовете, които я лишаваха от учителя ѝ? Дали това бе изпитание за нейната воля, за способността й да устои, да се самообучи? Или тъкмо напротив – знак, че трябва да спре, че тази мисия не е за нея? Дали не се самозаблуждаваше? Може би онова, което смяташе за своя интуиция, бе просто изблик на лично желание... Приемаше съдбата си, каквато и да бъде, но каква всъщност трябваше да бъде тя?
В далечината се чуха изпращяване, шумолене на листа и маймунски крясъци се разнесоха подир тях. От едно дърво се бе отчупил клон.
Мъдрият старец се беше втренчил в Елианта и очите му издаваха съчувствие и добронамереност. Тя се досети, че той е разбрал съмненията ѝ. Защо да не си вярва, след като той, наставникът, ѝ имаше доверие? Едва ли би сбъркал...
Тя се поотпусна, пое си дълбоко дъх и също му се усмихна. С времето добротата на стареца се бе вдълбала в лицето му, възхитителните бръчки издаваха красотата на неговата душа. Очите му излъчваха мощна светлина, произтичаща от безмерната любов, на която са способни единствено хората, които са превъзмогнали всеки страх.
Без да продума, тя изрази с поглед дълбоката си признателност за всичко, което ѝ бе дал той. После се отдаде на молитва, без да изпуска ръката му, като се усещаше здраво свързана с него.
Здрачът вече обгръщаше земята в тайнствен сумрак и по малко цедеше спасителна прохлада. Лианите, провесени по монументалните дървета, сега напомняха музикален орган от растителност. Всичко, което никнеше наоколо, насищаше въздуха с омайващи аромати. Очите на стария човек се оживиха от закачливо пламъче, устните му се разтвориха в усмивка. Един сокол излетя, шумолейки с криле, повъртя се малко над тях, после се издигна над върхарите на гората и се стопи в небето...
Издателство Колибри
Обезумелият философ в Хеликон
Обезумелият философ в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар