Ноеми Сечи >> Комунистът Монте Кристо

Има ли по-голям грях от това, касапинът-революционер да бъде вегетарианец…

   В кошмарите на прадядо винаги му се присънвало как Тибор Самуели кълца във фунията на машината за пълнене на колбаси селски свещеници, монаси-учители, отци-изповедници, и за по-добър цвят – неколцина облечени в червени мантии епископи, затова издухал цигарения дим и настоятелно попитал:
   – Сигурно ли е, че е мъртъв?
   – Да не мислиш, че не ми е минало през ума същото като на теб? Че искат да сломят душевно народа. Че сме станали жертва на разпространяващата панически слухове пропагандна машина на буржоазията.
   – Ами да. В първия момент най-вече това му идва на ум на човек.
   Йожи снишил глас и се навел над масичката с кози крака. – Ще ти кажа какво мисля: никога не се знае. Ни-ко-га не се зна-е. Надеждата е жива.
   Прадядо потръпнал и разсеяно отпил от бирата на Йожи, а въпреки низшия си произход никога не бил харесвал бирата. Винаги предпочитал безцветните концентрати или разреденото с лимонада накиселяващо вино.
   Тибор Самуели. Та това не е човек. Как би могъл да умре. С презрение на мраморното си лице гледа водещите го, окован във вериги, шаванюкутски стражари: колцина такива като вас съм избесил, колцина! Дори казва на единия: лицето ти ми е познато, брат ти ли, братовчед ти ли беше онзи, дето плачеше и се молеше: невинен съм, после все пак бе застигнат от ръката на народа. От моята, добавя, и ето го, че си играе с един малък револвер.
   През смях се застрелва в главата, но куршумът отскача от него като от неустрашимия бронзов конник. Спуска се да бяга, полицаите, изстинали, зяпат подире му. Той знае къде отива. На компаса на другаря Самуели е изписана само една дума: Москва, няма север, юг, изток, запад. Реки, блата? Не са препятствия. Държавни граници? Не са препятствия. Препуска напред през тикви и фасул. Докато плува в Ледовития океан, вдига главата си нагоре, защото вече вижда Кремълската кула. От прозореца й го вика, маха му другарят Ленин: това му дава сили.
Той посреща Тибор като строг, но справедлив баща. Първо го сритва надолу по стълбите, после го целува, прегръща го.
   – За малко да успеем, вторият път ще стане – шепне в ухото му на руски, плачат и двамата. – Ти направи всичко възможно, но скъпия си Бела ще го напердаша – после се прегръщат, за да изгледат заедно един военен парад. Колко хубаво, спокойно, сигурно е усещането тук, в Москва.
   – Какво стана с другаря Кун – прадядо се усетил, че мачка изгорелия докрай фас в крайчето на чинията.
   – Тук е, с нас. В Австрия е.
   – Не ме влудявай. Къде?
   – Това не знам със сигурност. Има ли такова нещо като Долна Австрия?
   – А с мен какво ще стане сега? Кой ще ми каже аз какво трябва да правя? Офицерите са се прибрали у дома, не мога да се внедря. А австриецът обеща, че утре ще вземе плячката. Но може би вече не се налага да събаряме системата тук.
   Достатъчно било прадядо да каже повече от три изречения, и веднага ставало ясно каква мъгла цари в главата му. Йожи също просто го гледал със смръщено чело, къде иска да се внедрява този, какво иска да събаря?
   – Другарят Самуели каза… – тук Йожи замълчал и отново започнал да изучава прадядо ми. После внезапно отново заговорил:

   – Слушай, Шани! Преди да поеме на последния си път, другарят Тиби ми каза, че при теб има двайсет кила злато – Йожи така казал това, че можело да се чуе как при последните думи устата му се наляла със слюнка.
   – Другарят Тиби последно с мен разговаря. Каза ми: в настоящата ситуация мисията на Шани за внедряване в контрареволюционната организация губи смисъла си. Революционизирането на Виена се отлага. Трябва да го информираш, че богатството, съставляващо намиращите се при него движимости, трябва да бъде пренасочено за спасяването на най-застрашените партийни работници и за други техни разходи, които е възможно да възникнат.
   Леко се задъхал, докато изричал всичко това. Прадядо се изчервил и дори върнал в табакерата цигарата, която тъкмо се канел да запали.
   – При теб ли е златото? – попитал го вече направо Йожи.
   – При мен е – отвърнал прадядо и строшил надве една кибритена клечка.
   – И къде го държиш?
   – Кое?
   – Не се прави на идиот! Златото.
   – На подходящо място. При настоящото положение дължа отчет единствено на другаря Кун – казал прадядо с каменно лице и веднага скокнал от масата. Мислел си за една приказка, която преди няколко месеца Алис четяла на двете си синчета. Една лисица и един вълк разпитвали едно добронамерено момченце за мъничкото му богатство, и дори малките Беньо и Мано развълнувано скочили от канапето и викнали:
   – Не им вярвай, Пинокио, не им вярвай, Пинокио!
   Колко пъти само се бе отклонявало това момченце от правия път, мили боже! Човек направо ставал на кълбо от нерви, преди накрая да стигне до сигурен пристан. Прадядо хвърлил дребните си на пулта на бармана, но междувременно с едно око наблюдавал Йожи.
   – Нали ти е известно, Йожи, че не можеш да нощуваш в „Сахер“, стаята ми е с едно легло, това не са ти пролетарските кревати под наем – казал му и се насочил право към изхода на кръчмичката. Йожи бързешком го последвал...

Издателство Ерго

Комунистът Монте Кристо в Хеликон

Комунистът Монте Кристо в Books.bg