четвъртък, 13 февруари 2014 г.

Тодор Г. Влайков >> Дядовата Славчова унука

Разкази и повести, биография и статии, анализиращи творчеството на Т. Влайков от Елин Пелин, К. Константинов, Г. Константинов и П. Анчев

   На тоя свят всичко минува и се заборавя. Времето всичко заличава. Какви по-тежки загуби не са се случвале! Какви по-големи напасти не са дохождале на хората! Па всичко се е заборавяло и заличавало. И тука тъй. И мъчно беше дяду Славчу, и тежко му беше. Плака като дете, жали като жена; па най-напокон, като човек, привикна и на тая нужда. “Божа работа – си казваше той. – Бог дал, Бог зел. Ех, сполай му! Какво може да сторим преди Бога?”
   Той се тешеше и благодареше Бога, че се пак ептен самичек не го е оставил, ами му е дал снаха и унучка. Други, виж, и това немат. Па и снахата, каквато му беше добра и разумна, и както го слушаше и почиташе, дядо Славчо немаше и за какво много да жали. Работата си му вървеше пак наред. Той си гледаше невястата и си я имаше за дъщеря намясто. А пък унучката си, ней пък може ли се изказа, как се радваше и колко си я обичаше!

   А Райка растеше като цвете в градина. И ей я вече и мома! Дочака дядо Славчо и това. Неговата Христинка не живя да ù се радва и да я види мома, а то е че дядо Господ му продължи дните, та дочака пък унучката му да се замомува.
   А и каква мома беше станала Райка, и какво беше чудо! Една стройна, па гиздава — да ù се не нагледаш! Оная тънка, па висока снага, като се завие и закърши – като топола! Па едни отсечени плещи, едни равни рамена, едни заоблени гърди – да ти останат очите по тях! Лицето ù като пълна месечинка. И тъй мило, тъй хубаво, дето не можете и да си го помислите! Бузичките ù бели и червени, сякаш че са росни трендафилчета. Алените ù устица като с пара разрязани. Кога се засмее, показват се в два реда ония ситни и бели като бял маргарец зъби, а от страните ù в това време се откройват две малки трапчинки. Пък очите! Че то такива черни и живи очи и такъв мил и благ поглед може ли да ги има на друго място! Като дигне дългите си клепаче и те стрелне с оние живи въглене, сякаш че те прикове на място – такъва сила имаха! Ала в същото време сящаш, че тоя поглед те и упойва с някаква тиха сладост, с някаква приятна омая. Кафявата ù коса, гъста и мека като коприна, се спуща отзад на дълга плитка, а отпред изпод забрадката ù се подават като ластовичи крилца от само себе завити къдрици.
   Каквато си беше хубава, още по-хубава я правеха гиздавите ù премени и наките. Дядо Славчо нищо не жалеше за нея. Той настаяше да ù се нагоди всичко, както му е реда и както е по хората, по предните хора, да не бъдат те по-доле от другите. Нали тя им е едничка за всичко! А и майка ù обичаше да кити и труфи своята жадена дъщеря. Тя умееше да приготви и натъкми всичко от хубаво по-хубаво.
   Празник е. Ето я Райка, че е тръгнала с дружки за хорото, натруфена с оная хубава и гиздава премяна. Тя е с един китен от скъпата боя сукман, обшит със сърмени гайтане и с копринени кенета. Изпод него се подават кенарлиовите поли на бялата ù риза, шити с тютюрмета. Въз сукманя е облякла един къс гиджелик от морав джамфес. Запасала е въз него извезан с пъстри коприни поес и отпреди е закопчала позлатени чопразе. Превързала е въз кенаровите нагръдки, шити с кенета и тютюрмета, гердан жълтици като огън и наниз от ален като кръв бисер. Забрадила е назад една тънка, филибелишка пиринка, зехтиньова, с гълъбчета на челото. Возсукала е до под лактето бели като сняг ръкаве. Обула е воз тънките памучни с едри шарки чорапе ония чохени чехли с копринени китчици. Така накитена и пременена, па и както беше хубава, като иде на хорото, ех, то вече не можеш да ù се нагледаш!
   Ала не беше само хубостта на Райка. Колкото бе хубава и прилична, толкова беше и разумна, и паметна, па и мурафетлийка. Че майка ù от малка я учеше на ум и разум, и на всякакви мурафете — и кенета да шие, и млин да точи, и везани възглавници да тъче. Тя беше превзела и майчиния си мурафет, и майчиния си разум.
   Като майка си бе и сладкодумна. Доде ли у тях някоя роднина на-госте, тя ще я посрещне, както прилича, и ако нема майка ù, тя ще я разпита и разговори за всичко. И такива мъдри хоратù ще ù заприказва, и така сладко, така сладко, щото на роднината им се доиска и други път да пододе у тях.
   А каква беше пък песнопойка и какъв чуден глас имаше! Една заран дядо Славчо, като бе свършил и разправил навънка работите си, седнал бе воз огъня и си пушеше луличката. Райка в това време бе вляла в градинката да полива, па бе запяла безгрижно една кръшна и весела песен. Ама тъй сладко и милно пееше, че дядо Славчо, стария дядо Славчо, който в това време накак си се беше заслушал в това пеене, се просълзи. Често се е случвало зимна вечер, кога си работят в къщи сами с майка си, и тя запее някоя на седянка – или „Милен Милици думаше“, или „Либат се Бальо и Янка“, или друга някоя, – случвало се е да се спират хора на пътя под стрехата им да слушат нейната песен.
   Райка беше хрисима и срамежлива мома. Тръгне вечер на-вода с бели менци, чистичко облечена, с възсукани бели ръкаве и навтикана с росно цвете. Пред техния вратник обикновено се събират по това време прекарале мъже да си приказват. Мине ли тя покрай тях, всякога ще им рече: „добро вечер“ и ще климне с глава. А пък близо до чешмата, при малкия мост, стоят ергене и причакват момите да им пият вода. Райка и тям ще рече „добро вечер“, ама тъй нисичко, щото едвам се чуе; и очите си не подига да погледне някого. Ако ли пък ергенин я запре да ù пие вода, тя ще се засрами и причерви вече дотам: и пита ли я, хоратù ли ù нящо, тя му отговаря с половин глас и се в земята гледа.
   А да знаете пък и каква беше чистница и уредница тая Райка! Щом влезеш в малкия двор, дето е пред къщата им, тоя час ще познаеш, че тука пипа моминска ръка. Двора изметен и изчистен, нема нищо да ти се изпречи на пътя: всичко прибрано, всичко на мястото си. Къщата излепена и измазана с една бяла като вар глина; отдоле, малко над земята, мината права като конец ивица с червена глина; под нея прекарана пък друга, тъй също права, с жълта глина; а пък по кюшетата и под праговете като направила от червената и жълта глина едни кенета – за хубост, тъй е!
   В градинката ù пък да влезеш, та да се смаеш! Че то как се насадиха тия цветя и как се накитиха тия лехи и тия колела! Тука един куп трендафил, и бял, и червен, изкастрен и изравнен като китка, а наоколо заграден с нисичек плет от чемшир. Таме други куп ружа, се от гъстата и от шарената, а окол купа насадени на колело червените и бели паренца. Таме пък една лехичка само карамфил, всякакъв вид; покрай лехичката една шарена ивица от стамболско цвете, от копринка и от теменужка, а на четирите кюшета по едно купче шибой. По-нататък едно кошерище крем и златовръх, а наоколо посадени кокичета, лалета и зимбил. Тука покрай стобора се проточила цяла леха здравец, божо-дърво и седеф, а по края заградено с шарена игличина. По-таме пък... та може ли да се изкаже всичко? То така наредено и накитено, щото само да си я гледаш тая градинка и да ù се радваш!
   Райка много обичаше и почиташе дяда си и всякак гледаше и радеше да му угажда и да го слуша. Тя познаваше по очите, какво иска той и какво му трябва, и всякога бързаше да го превари; никога не чакаше да ù рече „това и това направи“ или „това и това ми дай“. Дядо ù обичаше всички да припкат и да залягат като него и всичко навреме да се върши; и Райка припкаше и залягаше по цял ден и знаеше се, кога какво ще трябва да се върши из къщи и кога е време за женска работа. Когато обядват или вечерят, тя ще да шъта и приноси и чак като се прекръсти дядо ù и зафане, тогава и тя ще седне, и се ще бърза преди него да стане. А кога имат гостенин, нема и да сяда. Вечер тя отрано още ще приготви дяду си за лягане, ще му постеле и нагоди и, дорде той се кръсти пред куностаса, тя се права ще седи пред леглото му с чергата в ръка, па като си легне, ще го завие, ще му рече “лека нощ, дядо” и тогава чак ще седне при майка си да работи нящо.
   Ех, каква беше, наистина, мома и какво беше чудо тая дядова Славчова унука!...

Издателство Захарий Стоянов



Няма коментари:

Публикуване на коментар