Ник Кейв >> Смъртта на Бъни Мънро

Смъртта на Бъни Мънро... ще заведе [ читателя ] на места, където е страшно да отидеш, но ще е жалко да ги пропуснеш. Мария Михайлова

   Бъни удря една глътка от шишенцето, пъхва една „Ламбърт и Бътлър" в устата си и пали със зипото, докато госпожица Лъмли свежда поглед към Бъни-младши.
   – Здравей, мъничък – обръща се към него тя.
   Бъни-младши поклаща своя Дарт Вейдър.
   – Удариха ме по ухото – казва той.
   Госпожица Лъмли се навежда, придърпва очилата над свода на носа си и разглежда раничката на момчето.
   – Имам нещо за теб – казва тя, отваря чантата си и изважда малка тубичка антисептичен крем и кутийка лейкопласт с цвета на кожата.
   – Сражавал си се – казва госпожица Лъмли, докато затваря чантата си.
   – Трябваше да видите другия – отвръща Бъни-младши, вдига поглед към баща си и се усмихва.
   Госпожица Лъмли се обръща към Бъни.
   – Голямо сладурче – казва тя.
   Бъни дръпва от своята „Ламбърт и Бътлър", а ръката му трепери, наелектризиран нерв подскача под лявото му око и струйка пот се стича надолу по слепоочието му.
   – Сериозно, господин Мънро, добре ли сте?
   – Хей – отвръща Бъни. – Днес е приемен ден.
   – Разбирам болката ви – казва госпожица Лъмли с ръка на рамото му. После вдига чантата си.    – Заведете баща си в болница, господин Мънро. – И тя изчезва надолу по стълбите.

   Бъни потърква връзката ключове в ръката си, скрива ги в шепата и поглежда Бъни-младши.
   – Ох, Боже. Да вървим.
   Момчето го поглежда в отговор със своята разглобена усмивка, главата му е накривена настрани. После заедно, баща и син, изкачват последната серия стъпала.
   Бъни напъхва ризата си в панталона, оправя си косата, затяга вратовръзката, пресушава останалия скоч от бутилката и дръпва за последно от своята „Ламбърт и Бътлър", после се обръща към Бъни-младши.
   – Как изглеждам? – и без да дочака отговор, почуква три пъти по вратата на апартамент седемнайсет, като прави крачка назад – за всеки случай.

   – Разкарай се, кучко! – чува се рев отвъртре. – Зает съм!
   Бъни се накланя близо до вратата.
   – Татко! Аз съм! Бъни! – казва.
   Отвътре се разнася ужасна суха кашлица. Следва трополене, суркане на мебели, поредица груби ругатни, вратата се отваря и на прага застава Бъни Мънро Първи, смален и прегърбен, облечен в кафяв аргайлски пуловер със снежинки и бяла полярна мечка отпред, риза с тютюнев цвят и разпердушинени, кафяви рипсени панталони. Ципът на панталона му зее отворен, а изпод ръкавите на пуловера и оголения врат надничат избелели синкави татуировки.

   Кожата на лицето му е сивкава като каша от вестник, венците на изкуствените му челюсти са покрити с яркоморави петна, а зъбите му са огромни и кафяви. По тила на яйцевидната му глава като пилешки сос се разсипва мръсна, безцветна коса. Около него се носи съкрушителна смрад на спарена урина и лечебни мазила. В едната си ръка държи тежък, подкован с метални пластини бастун, а в другата – страшно неприятна носна кърпа. Той поглежда Бъни и затраква с ченето си.
   – О, милото ми момче, това си ти! Както казах, разкарай се! – и затръшна вратата под носа на Бъни...

Издателство Прозорец

Смъртта на Бъни Мънро в Хеликон

Смъртта на Бъни Мънро в Books.bg