– Аз съм инженер, по-скоро бях инженер – строителен. На 58 години съм. Казват, че семейството ни произлиза от Истанбул, но това твърдение, в което личи известна гордост, винаги ми се е струвало малко глупаво. Щом не сме византийци и фамилното ни име не е Палеолог, кой знае откъде сме се преселили в този град. Но, разбира се, може наистина да е минало толкова много време, че първите тук да са вече забравени. Затова е безсмислено да обвинявам майка ми и баща ми, които вече не са сред живите.
– А... Значи и двамата са починали! – рече тя с израз на съжаление.
– Да, така е. Единствено братът ми близнак е още жив, казва се Мехмет.
– Ахмет и Мехмет, така ли? Какви хубави имена са избрали за близнаци!
– Аз също смятам, че това са най-подходящите имена в този случай. Майка ми и баща ми са постъпили много разумно да ни кръстят Ахмет и Мехмет, но ето че не всичко може да се планира. Не бяха успели да предположат, че ще си отидат от този свят, преди да видят близнаците си пораснали. Но и добре, че не са предполагали, нали?
Какво по-ужасно може да има от това човек да си знае съдбата? Ако всеки знаеше деня и часа, в който ще умре, помислете си само колко трудно би било очакването на края. Не бихме ли възприемали всяка една изминала минута като пирон в ковчега? Плашещо е дори само откровено да отговорим на въпроса, нали? Особено пък за тези, които умират млади. Ако един ангел на смъртта беше предизвестил на Арзу часа на убийството ù, докато тя се приготвяше за пищния прием, дали щеше така щастливо и лъчезарно да посрещне гостите си? Шест часа и десет минути, четири часа и 23 минути, един час и 51 минути, 38 минути – така щеше да отброява оставащото ù време и да очаква последния си миг като осъдена на смърт.
– Знаете ли за наказанието, дадено на овчаря, който не си знаел мястото и се влюбил в богинята на луната?
– Не, не съм чувала – отвърна ми тя.
Така и бях предполагал.
– Наказанието, което богините дали на овчаря, било да си знае съдбата. Да знае какво ще преживее в бъдещето, какво ще се случи на следващия ден! Няма по-ужасно наказание на този свят. Ето това им хрумнало на богините, защото искали наказанието му да е по-лошо от смъртта.
Ако майка ми и баща ми си бяха знаели съдбата, дори и за миг нямаше да могат да намерят покой. Човекът по природа е слаб, раним, смъртен, предразположен към всякакви болести, злополуки и болки, но живее, залъгвайки се, и забравя тези неща. Ето това е ключовата дума, същността на живота, голямата тайна – забрава. Ако я нямаше способност-та да забравяме, и живот нямаше да има. Човек не би могъл да продължи да живее, ако не забравя.
Попита ме как са починали майка ми и баща ми.
– Вас какво ви интересува това? – попитах аз на свой ред.
– Но нали се съгласихте да отговаряте на въпросите ми. Кога... Отдавна ли ги загубихте?
Казах ù:
– Когато с брат ми бяхме на десет години, един ден пътувахме с колата от Истанбул към Анкара. Шофираше баща ми, отивахме на гости на дядо и баба. Един тир, за чийто шофьор впоследствие научихме, че не бил спал от дни, излезе от лентата си и връхлетя върху нас. Баща ми загина на място, а майка почина в болницата. Ние с брат ми Мехмет на задната седалка оцеляхме.
Това, че с Мехмет после следвахме в Близкоизточния технически университет в Анкара, до известна степен също беше резултат от катастрофата. Както казах, аз съм строителен инженер, а Мехмет стана електроинженер. След злополуката заживяхме в Анкара при баба и дядо – пенсиониран чиновник, който се беше заселил там. Те ни отгледаха. След това животът ми премина по строителните площадки, но вече не се занимавам с професията си.
– Що за човек е Мехмет?
– Той е... как да кажа... особняк. Всъщност предпочитам да не бяхте задавали този въпрос, защото не съм готов да ви разказвам за него.
– Но вече веднъж се съгласихте, моля, отговаряйте!
– Не, не мога да говоря, моля ви, не настоявайте, приключете темата за Мехмет.
– Добре – примири се кротко с безизходицата тя, – тогава продължете с вашата история.
И аз продължих:
– Преди много време изоставих всичко и се заселих в това село на брега на Черно море, чието име повечето истанбулчани дори не са чували. Тук се живее лесно. Никой не се бърка на никого. Ако много се отегчите или имате някаква работа, за два часа сте в Истанбул. А ако тръгнете от селото на запад, след час ще стигнете до границата с България.
В селото живеят местни хора, които си изкарват прехраната с риболов, преборвайки се с безпощадните бури в Черно море, и малка група хора на изкуството, университетски преподаватели и такива като мен – млади пенсионери, неиздържали на живота в Истанбул и решили да се заселят тук.
– Разбирате ли се добре с хората от селото?
– Като се изключат госпожа Хатидже и синът ù, местните не ги познавам много. Не че и тези двамата съм ги опознал, но както и да е.
Тук се срещнах за пръв път с мъжа на Арзу – Али. Беше следвал в Академията за изящни изкуства, а след като завършил, останал там и станал преподавател. Междувременно започнал да рисува и да прави изложби, името му се прочуло. Когато преди две години се преместиха тук, чул, че някакъв странен инженер от Истанбул също като него е зарязал всичко и се е настанил в селото, и поискал да се запознае с мен. Макар че в началото се опитвах да стоя надалече, доколкото е възможно, Али и Арзу не ми позволиха. Особено Арзу. Самотникът, който живеел сред книги, и тази къща събудили интереса ù.
Арзу се сближила с преподавателя си Али, докато била последна година в академията. Али се влюбил безумно в това младо момиче, изпълнено с живот, разделил се със съпругата си и се оженил за Арзу. Най-вероятно е решил да се засели в двуетажната къща с голяма градина в Подима, за да не му се налага да се среща с предишното си обкръжение и да получава вечно укорителни погледи. Миналата година им се роди син, кръстиха го Емир. Това е първото дете на Арзу, но четвъртото на Али. Другите три – две момчета и едно момиче, вече са големи и живеят собствения си живот.
– Трябва да има голяма разлика във възрастта им?
– Да, така е. Разликата е доста голяма. Мисля... ако сметна грубо... някъде към 30 години.
– Тогава няма какво да се учудваме – каза тя и поклати разбиращо глава.
– За кое няма какво да се учудваме? – попитах аз от своя страна.
– На това, че жената има забежки. И при вас ли идваше със същото извинение? Да посети любовника си...
– Каква връзка има! На всичкото отгоре ние с Али сме на една възраст. А и тя не ми беше любовница.
– Добре, що за жена беше?
– Що за жена беше? Ами такава... Жизнена. Между многото ù поразителни качества, най-напред правеше впечатление енергичността ù. Смехътù, движенията и походката ù сякаш излъчваха някаква животинска енергия. Беше много обаятелна.
Попита ме дали Арзу е била красива. Отговорих ù, сякаш правех признание, че е била красива, дори много красива.
Сигурно младите момичета проявяват голям интерес, когато се говори за красотата на друга жена, защото отново се потопи в мислите си за известно време. По лицето ù преминаха трудни за разгадаване сенки. После ме попита:
– Детето, как му беше името... Емир. Възможно ли е вие да сте баща му?
– Не, не съм! Откъде ги измисляте тези работи?
– Сигурен ли сте?
– Разбира се, че съм сигурен. Не съм аз бащата на детето! После мен ме наричате странен – що за въпроси задавате!
Попита ме защо съм толкова категоричен.
– Сигурен съм, защото с Арзу нямахме връзка в смисъла, който вие влагате.
– Дааа... – рече тя. – Случаят се разплита! Убийство от ревнив съпруг.
– Не ви разбрах. Как се разплитал случаят?
– Човекът, като научил за връзката ви със съпругата му...
– Ще ме прощавате, че се смея, не се ядосвайте, но ако познавахте Али, щяхте веднага да разберете колко е глупава тази теория. Не само с нож, та той дори с четка за рисуване не е способен да посегне на някого.
– Няма нужда да се смеете така подигравателно – заяви тя, засегната от смеха ми.
Укори ме, задето се засмях, понеже мислеше, че ù се подигравам.
– Ама и вие сега, не се засягайте веднага. Направихте предположение, но не хвана. И аз малко се позасмях.
– Тогава може да е обратното.
– Какво значи това?
– Ако не е ревнив съпруг, тогава ревнив любовник?
– Тоест вие сега убиец ли ме изкарвате?
– Защо не?
– Вижте какво, ако пак така скришом се разгневите, отново ще ме напуши смях, а вие отново ще ми се ядосате. Да си кажа право, май доста бързо се поддавате на гняв.
При тази моя забележка в стаята отново се възцари тишина.
– Сега е мой ред – казах ù аз. – Коя сте вие, с какво се занимавате, семейна ли сте, или не, кое е семейството ви?
– Длъжна ли съм да отговарям? – запита разтревожено.
– Да. Думата си е дума. Аз ви разказах всичко, сега и вие трябва да ми разкажете.
Започна да ближе устни, чудеше се откъде да започне. После, сякаш искаше да приключи час по-скоро с това, думите ù бързо започнаха да се леят от устата ù. Била завършила журналистика в университета „Мармара“, после започнала работа като репортерка във вестника, заедно с това правела магистратура, не, не била омъжена, живеела със семейството си, баща ù бил зъболекар, имал кабинет в квартал „Кадъкьой“, майка ù била домакиня. Била единствено дете, нямала брат или сестра. „Убийството от Подима“ (веднага го беше кръстила) било първата ù голяма задача; ако се справела успешно, репутацията ù във вестника щяла да се подобри.
– Имате ли си приятел?
Този въпрос я хвана много неподготвена. Слиса се, ококори очи и рече:
– Какво? – После още веднъж повтори: – Какво?
– Попитах ви дали си имате приятел.
Това мен въобще не ме засягало, как съм се осмелявал да задам такъв въпрос, що за странен тип съм и така нататък. След като реши, че вече ме е сложила на мястото ми, изведнъж забеляза, че диктофонът все още работи, и възкликна:
– Не е за вярване просто! Записала съм сама себе си. Виждате ли докъде ме докарахте!
– Че какво сторих, за да ви ядосам така? – попитах я с усмивка.
Бил съм я изкарал от нерви, преминал съм границата между журналист и събеседник, така или иначе, в целия си живот не била виждала толкова дразнещ човек. Сега щяла да си тръгне оттук и да се опита дори да не се сеща повече за този странен инженер. А и на какво се дължи упорството ми да не отговарям да въпросите ù, свързани с брат ми Мехмет? Да не би да съм искал да го защитя? Да не би да е имал връзка с Арзу, та затова да не казвам къде е, да не искам да давам информация за него?
Така мърморейки, завря диктофона в чантата си, стана и се насочи към изхода. Аз също се изправих и я последвах, отворих ù учтиво входната врата; този път не понечи да стисне ръката ми (и слава богу), и довиждане не ми каза, просто излезе навън. Беше направила точно три крачки, когато рекох подире ù:
– Има още един човек, който живее в онази къща.
Спря се, но не се обърна. Изчака малко, след което, все още с гръб към мен, попита:
– В коя къща?
– В тази на Али и Арзу. Може би ключът към престъплението от любов и ревност, който търсите, е именно в този човек.
Обърна се към мен. Както се казва понякога, в очите ù пламтеше огън. Гледаше ме, изпълнена с гняв.
– Кой е този човек?
– Опитайте се да научите. Ако не успеете, елате пак следобед. Ще ви разкажа много интересни работи. Ще ви е трудно да повярвате.
– Да дойда още веднъж ли! Да не дава господ, вие да не сте се побъркали! Кракът ми повече няма да стъпи тук.
Засмях се и се обърнах към кучето:
– Виж, Цербер, кажи сега на нашата ядосана гостенка „довиждане“, тя следобед пак ще дойде.
Цербер весело излая и размаха опашка.
– Както всичко останало, и името на кучето ви е абсолютна антика. Това ли е Цербер?
– Да! – отвърнах ù аз.
И така ги запознах официално...
Хартиено издание и е-книга
Издателство Книгопис
Историята на моя брат в Хеликон
Историята на моя брат в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар