Лявата или дясната – няма значение. Въпросът е, че трябва да я счупите, защото ако не го направите... ами това също няма значение. Нека просто да кажем, че ако не го направите, ще се случат лоши неща.
Сега въпросът ми е следният: дали ще счупите ръката бързо – щрак, опа, съжалявам, дайте да ви помогна с тази импровизирана шина – или ще протакате цялата работа в продължение на цели осем минути, като от време на време увеличавате съвсем лекичко натиска, докато болката стане пробождаща и силна, ту изгаряща, ту смразяваща и като цяло толкова нетърпима, че жертвата да започне да вие от болка?
Ами да, точно. Разбира се. Това, което е правилно да направите, единственото, което трябва да направите, е да приключите с всичко възможно най-бързо. Счупвате ръката, наливате брендито и се държите като примерен гражданин. Не може да има друг отговор.
Освен ако...
Освен ако, освен ако, освен ако...
Ами ако мразите човека от другата страна на ръката? Искам да кажа, ако наистина, ама наистина го мразите.
Това беше нещо, което сега трябваше да взема под внимание.
Казвам „сега“, имайки предвид тогавашния момент – а с това пък имам предвид момента, който описвам: онзи кратък, о, толкова кратък и толкова кървав момент, преди китката ми да стигне до тила ми и лявата ми раменна кост да се счупи поне на две – а твърде вероятно на повече – хлабаво съединени парчета.
Виждате ли, ръката, която обсъждахме, е моята. Това не е някаква си там абстрактна, принадлежаща на някакъв философ ръка. Костта, кожата, космите, малкият бял белег на върха на лакътя, с който се сдобих, когато се треснах в ръба на печката в един склад в началното училище „Гейтсхил“ – всички те са моя собственост. И точно сега е моментът, в който трябва да взема предвид възможността човекът, който е застанал зад гърба ми, сграбчил е китката ми и я тласка нагоре по гръбнака ми с почти сексуална наслада, да ме мрази. Имам предвид наистина, ама наистина да ме мрази.
Това, което върши, му отнема цяла вечност.
Казваше се Рейнър. Първо име – неизвестно. Поне на мен, във всеки случай, а поради тази причина вероятно и на вас.
Предполагам, че някой някъде трябва да е знаел първото му име – трябва да го е кръстил с него, да си е служил с него, за да го повика да слезе на закуска, да го е учил как се пише, – а някой друг сигурно го е използвал, провиквайки се през някой бар, за да му предложи питие, или го е промърморвал по време на секс, или го е вписвал в графата на формуляр за застраховка „Живот“. Знам, че трябва да са правили всички тези неща. Просто е трудно да си го представя, това е всичко.
По моя преценка Рейнър беше десет години по-възрастен от мен. Което беше окей. Нищо лошо нямаше в това. Имам добри, топли, невключващи чупене на ръце отношения с много хора, които са с десет години по-големи от мен. Хората, по-възрастни от мен с десет години, общо взето са прекрасни. Но Рейнър освен това беше с три инча по-висок от мен, с около двайсет и пет килограма по-тежък и поне осем пъти по-жесток – в каквито и мерни единици да се измерва жестокостта. Беше грозен като смъртта, с голям, лишен от коса череп, който се накланяше и издуваше като балон, пълен с винтове и ключове, а сплесканият му като на борец нос, който сякаш някой беше нарисувал на лицето му, служейки си с лявата ръка или може би дори с левия крак, се разпростираше в лъкатушеща, изкривена делта под грубото му плоско чело.
А, всемогъщи Боже, само какво чело беше това! Павета, ножове, бутилки и убедително изложени аргументи – всеки по времето си – бяха отскачали, без да причинят вреда, от тази масивна лицева плоскост, оставяйки едва забележими вдлъбнатини между дълбоките ѝ, раздалечени пори. По мое мнение това бяха най-дълбоките и най-раздалечени пори, каквито съм виждал в човешка кожа, така че се улових да се сещам за общинското игрище за голф в Далбийти в края на дългото, сухо лято на седемдесет и шеста.
Продължавайки сега към страничното възвишение, откриваме, че много отдавна ушите на Рейнър са били отхапани и след това обратно изплюти отстрани на главата му, защото лявото определено беше обърнато отгоре надолу или отвън навътре, или по някакъв друг начин, който ви караше да се взирате продължително в него, преди да ви осени мисълта: „о, това е ухо“.
И като капак на всичко това, в случай че още не сте схванали посланието, Рейнър носеше черно кожено яке върху черно поло.
Но, разбира се, вие щяхте да схванете посланието. Рейнър можеше да се увие целият в лъскава коприна и да си затъкне по една орхидея зад всяко ухо и нервните минувачи пак щяха първо да му платят пари, а чак след това да се зачудят дали са му дължали нещо.
По една случайност, аз не му дължах пари. Рейнър принадлежеше към онази подбрана група от хора, на които не дължах каквото и да било, и ако нещата между нас вървяха малко по-добре, можех да предложа той и приятелчетата му да си ушият специални вратовръзки, обозначаващи членството им в тази група. С мотив, изобразяващ кръстосващи се пътища може би.
Но както казах, нещата между нас не вървяха добре.
Еднорък инструктор по борба на име Клиф (да, знам – той преподаваше невъоръжена борба, а имаше само една ръка, която да използва като оръжие – в някои случаи животът е такъв) – веднъж ми каза, че болката е нещо, което си причиняваш сам. Другите хора ти причиняват разни неща – удрят те или те намушкват с нож, или се опитват да ти счупят ръката, – но болката я създаваш самият ти. Следователно, каза Клиф, който беше прекарал две седмици в Япония и затова се чувстваше в правото си да сервира подобни тъпотии на любопитните си повереници, винаги е във властта ти да спреш собствената си болка. Клиф загина три месеца по-късно в кръчмарска свада от ръката на петдесет и пет годишна вдовица, затова предполагам, че никога няма да ми се удаде възможност да го поправя в твърдението му.
Болката е събитие. Тя ти се случва и ти се справяш с нея както можеш.
Единственото нещо в моя полза бе това, че до този момент не бях издал нито звук.
Това няма нищо общо с храбростта, нали разбирате. Просто не бях успял да стигна до това. До този момент двамата с Рейнър просто отскачахме от стените и мебелите в наситена с пот, мъжкарска тишина, като само от време на време изсумтявахме, за да покажем, че и двамата все още се съсредоточаваме. Сега обаче, когато оставаха не повече от пет секунди преди да припадна или костта най-сетне да поддаде – тъкмо сега бе идеалният момент да включа в действие нов елемент. И звукът беше единственото, за което се сетих.
Затова вдишах дълбоко през носа, изправих се, за да се приближа колкото може повече до лицето му, задържах дъха си за момент и после нададох онова, което владеещите японските бойни изкуства наричат киаи – вероятно бихте го нарекли „много силен вик“, и това няма да е много далече от истината, – писък с такава заслепяваща, шокираща, изумителна сила, че самият аз доста се изплаших.
Ефектът върху Рейнър беше до голяма степен точно като обещания, защото той се измести неволно встрани, отслабвайки хватката върху ръката ми за около една дванайсета от секундата. Отметнах глава назад в лицето му с цялата си сила, усещайки как хрущялът в носа му се намества около очертанията на черепа ми и по скалпа ми се разстила копринена мокрота, после вдигнах петата си към слабините му и одрасках вътрешната част на бедрото му, преди да вляза в контакт с впечатляващо изпъкналите му гениталии. Когато онази дванайсета частица от секундата изтече, Рейнър вече не чупеше ръката ми и аз внезапно осъзнах, че съм подгизнал от пот.
Отдръпнах се от него, танцувайки на пръсти като престаряло санбернарско куче, и се огледах наоколо за някакво оръжие...
Преводач Деница Райкова
Хартиено издание и е-книга
Издателство Intense
Търговецът на оръжие в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар